БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

"Обичам всичко, което е особено"

(silentpain)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Казваха, че е талантлив и че има бъдеще като художник. Май наистина беше така. Оценките, които получаваше за работите си, бяха високи. Самият той беше доволен от тях, въпреки че му беше трудно да го признае дори пред себе си. Беше изцяло отдаден на изкуството, нямаше планове за бъдещето, мислеше единствено за настоящата си работа и усърдно работеше върху нея. Именно тази отдаденост към всеки свой проект го правеше уникален, защото в картините му имаше нещо много повече от прецизна техника и усет за цветовете, в тях живееше душата му. Напоследък обаче нещо се случваше с него. Чувстваше се празен откъм идеи. Започваше нещо и почти веднага след това го оставяше, работата му не вървеше. Тогава излизаше навън да се поразсее и да помисли. Не беше от хората, които се трвожат особено, когато нещо се обърка в живота им, защото той не обичаше живота! Не и този, който всички смятат за реален. За него съществуваше друг свят, по-красив и по-податлив на моделиране. Свят, в който можеш да се отпуснеш и да живееш в истинския смисъл на думата. Свят без болка и сълзи, без самота и отчаяние, дори без любов и силни чувства. Там цареше спокойствие, тишина и хармония. Нямаше други хора, но не се чувстваше самотен. Нямаше жена, която да се сгуши вечер плътно до него, но въпреки това не се чувстваше празен, не му беше студено. Този негов, паралерен на реалния свят, беше единственото хубаво нещо в живота му, нещото, без което би чувствал самота и студ, затова се страхуваше да го загуби. А напоследък го губеше, защото губеше вдъхновението си, което представляваше вход към този свят. За пореден път остави едва започнатата си скица, подразнен от липсата на оригиналност, отново не можа да влезе в паралелния си свят. Излезе на терасата да изпуши една цигара и да разсее неприятнте си мисли и там се случи нещо необикновено, нещо, което го разтърси целия, което му даде надежда, че отново ще може да се прибере вкъщи. Надолу по улицата вървеше момиче, облечено в черно. Беше невиждано красива, но не и с тази сладникава, захаросана красота, която младостта придава на всяко 18-годишно момиче, нейната красота беше особена, студена и някак много далечна. Онова, което привличаше вниманието му, беше излъчването й. От нея сякаш струеше светлина, особена, тайнствена и толкова вълнуваща светлина, която докосна душата му. Някъде дълбоко в себе си вече знаеше, че това е ключът към прекрасния свят, който напоследък губеше. Нямаше представа защо, но му се искаше да извика, да привлече вниманието й, да я заговори, чувстваше, че я познава от много време. Не направи нищо обаче, тя се скри от погледа му, а той се прибра вътре при картините си. Онази вечер не можа да заспи веднага. Въртеше се в леглото и си мислеше за нея. Знаеше, че тя също се нуждае от помощта му. Не знаеше точно как ще го стори, но щеше да я намери и ако не можеше да й помогне, поне щеше да опита да разбере какво крие в себе си, което я прави тайнствена, студена и някак тъжна. На следващата сутрин пак излезе на терасата. Не искаше да признае дори пред себе си, че всъщност чакаше нея. Толкова глупаво беше! Как можеше да се надява, че пак ще мине оттам, пък дори и да го направи, той какво щеше да предприеме? Да се развика и да я покани на среща? Наистина беше глупаво. Въпреки това си остана там, пушеше и чакаше. И тя дойде! Разбира се, че щеше да мине отново. Пак беше облечена в черно, пак същата тайнствена, необикновена красота, пак светлината, пак странното усещане и вълнение в гърдите му. Изглеждаше толкова тъжна и замислена, сякаш идваше от друг свят. Носеше някакво странно цвете с необиновено ярки цветове, които контрастираха с черния цвят на дрехите й и белия, почти прозрачен тен на кожата й. Виждаше му се някак необичайно толкова мрачно и сякаш загубило всякакъв порив към живота същество да носи толкова живо и зареждащо с отпимизъм и настроение цвете. Може би точно толкова ярко и красиво цвете се криеше и в душата й, вроятно беше невъзможно някой да достигне до него, но все пак то съществуваше и имаше някаква вероятност един ден някой да се докосне до него и да намери смисъла? Колко ли хубаво щеше да бъде... Преди да осъзнае какво прави, вече тичаше през хола, коридора, към входната врата. Трябваше да отиде при нея, трябваше да я види отблизо, може би щеше да претърпи пълен провал, но трябваше да го направи сега, веднага. Рязко отвори вратата и... дъхът му спря, тя стоеше там толкова близо до него с цветето в ръце, опитвайки се да отключи вратата на съседния апартамент. Когато той се появи, тя се обърна и му се усмихна, но не с устни, а само с очи. Чувството, което изпита, беше неописуемо. Докато я гледаше, сякаш пропадаше все по-дълбоко. В унеса си дори не се запита как е успяла толкова бързо да се качи до седмия етаж, докато той едва бе прекосил апартамента си. Запознаха се. Помогна й да отключи апартамента си и разбра, че от скоро се е настанила тук и че няма да остане дълго. Покани го да гости някоя вечер, когато е свободен. Тя учела вечер до късно и би й било приятно да поговорят някой път. Няколко дни по-късно й се обади и се уговориха за вечерта в 8. Отиде до най-близкия магазин за цветя и по съвет на цветаря й взе някакво цвете, което толкова много приличаше на нея самата- необикновено нежно, красиво и различно. Наближаваше 8, реши, че няма нужда да чака повече, заключи вратата и звънна на звънеца й. Тя отвори почти веднага, отново тайнствената, вълнуваща усмивка, която му въздействаше по един и същи начин всеки път. Влязоха във всекидневната, поговориха малко и скоро след това той се сети, че трябва да проведе неотложен телефонен разговор, затова се налагаше за няколко минути да я остави сама. Отсъствието му беше наистина кратко. Нямаше търпение отново да се върне при нея, да опита да се докосне до нея, до това, което криеше в себе си. Вече беше до отворената врата на хола й, но не посмя да влезе, поразен от това, което виждаше вътре. Тя седеше в огромния удобен фотьойл точно така както я беше оставил преди малко. Бе затворила очи, приближила цветето до лицето си и вдишваше аромата му. Беше толкова красива и различна от всичко, което бе виждал досега. Гледката не можеше да се сравни с нито една от прелестните природни картини, от които много пъти бе черпил вдъхновение. В нея едновременно се преплитаха много противоположности и именно това я правеше толкова необикновена- щастието и тъгата, оптимизмът на деня и самотата на нощта, порива към живот и отчаянието на смъртта. По лицето й се търколи сълза. Искаше му се да отиде при нея и да я докосне, да я притисне до себе си и да я остави да поплаче, усещаше болката й с всяка клетка на тялото си, но не направи нищо. Вместо това се завъртя и се втурна в стаята си с рисунките си и започна да рисува. От празнината, която чувстваше преди, нямаше и следа. Душата му преливаше от идеи и смисъл и всичко това оживяваше върху белия лист с необикновена лекота. Събуди се рано на следващата сутрин. Откакто се бе прибрал снощи, нямаше много спомени. Знаеше само, че е започнал да рисува и че отново се е пренесъл в своя си приказен свят. Изведнъж се сети за нея. Стана бързо от леглото и се втурна към съседния апартамент. Не можеше да повярва на очите си- вратата, която потърси, я нямаше, просто беше изчезнала сякаш никога не е съществувала и на нейно място: стена, боядисана в бледожълто, какъвто беше и целия вход. На мястото на табелката, на която пишеше: ‘сем. Евдокимови’, сега имаше пожълтяла от времето бележка. Приближи се, беше изписана с дребен, но четлив почерк: 'Обичам всичко, което е особено. Продължавай да го обичаш и търсиш и ти и може би по-скоро отколкото очакваш, ще се срещнем на едно по-красиво и по-истинско място...'. Постоя още малко така, след това се прибра, затвори вратата и завъртя ключа в ключалката.
2005-03-09