БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА


Преподреждане на мислите

Йоанна (joanna_vas)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Разкази

Короните на дърветата бяха широко разтворени като длан, в която се сипваше червеникавия отблясък на изгрева. Между клоните слънчевите лъчи падаха меки и попиваха щедро в земята. Тя се събуждаше. Отвори широко прозорците, а топлата й усмивка допълни красотата на цялата зимна картина. Държеше в ръцете си крайче от вчерашен хляб, който започна бавно да рони. Това беше обичайната храна за гълъбите, които всяка сутрин се събираха под прозореца на нейната къща. Те бяха свикнаха с нея така, че не се страхуваха да се приближат и да се хранят спокойно от шепите й. Това я радваше много и тя ги милваше винаги с поглед. Не смееше да протегне ръка, макар че изгаряше от желание да го стори. Страхуваше се да не ги изплаши или да им създаде чувство на несигурност и така да наруши покоя им. Искаше да се чувстват сигурни и свободи. Докато ронеше хляба, ги слушаше как си гугукат. Беше толкова мило, сякаш споделяха тихичко радостта си заедно с нея. Тя се усмихваше ... Посипа и последните трошички от хляба и после затвори прозорците. Сега вече можеше да започне да се облича. Този ден беше решила да си стои в къщи и да преподреди не дома си, а самата себе си. Обичаше реда и всяко нещо при нея имаше своето място ... Никога не подценяваше дори и най-незначителните неща, тъй като знаеше, че всичко е ценно за нея. Замисли се как да подреди първите думички, които импулсивно изникваха в съзнанието й. В един момент дори улови, че в тях имаше нещо, което я караше да се чувства смутена. Неспокойството бързо премина, защото тя успя да намери онази тънка нишка, която съшива несигурността и я разшифрова докрай... Не се затрудняваше много с това и в един момент почти всичко вече беше на мястото си - до образност. Сега вече можеше да си отдъхне, защото беше сигурна, че всяко нещо си е на мястото. Точно в този момент иззвъня телефонът и това наруши тишината, която изпълваше нейната стая. Помисли си, че това може да е той... Знаеше, че все някога може да чуе гласа му. Вдигна слушалката плахо и усети будна надеждата, която се беше опитвала да прикрие много дълбоко в съзнанието си. Не се излъга, разбира се, тъй като знаеше, че предчувствията й рядко я бяха подвеждали. Вдигна слушалката. Трепереше от вълнение. Знаеше, че всеки миг ще чуе гласа на човека, когото обича и ... не знаеше какво да му каже. Човека, който очакваше, но който не търсеше никога... Беше си обещала да не го очаква и привикна да се радва изцяло на всичко, което се случваше. За миг се смути. Спомни си как едва-едва укротяваше в мислите си копнежа по него. Спомни си и вечерите, в които го чакаше ... Спомни си нощите, в които често танцуваше мислено заедно с него и утрините, онези хубави слънчеви утрини, в които смехът им се сливаше ... Тя го обичаше ... Но не се осмели никога да му каже... Страхуваше се, че може да го изгуби завинаги, а не искаше... Само с мисъл го милваше ... Вдигна слушалката и още преди да чуе гласът му, изрече: -Здравей ... Тук ли си вече? -Тук съм. (отвърна гласът) Той имаше чувството, че от векове бе вървял все към нея и това беше мига, в който я стигаше. Тогава, когато я срещна за първи път знаеше, че това ще е тя - любовта, която жадуваше... Затова още тогава, не посмя да я спре, даже и с поглед. Но я прегърна едва уловимо с мисъл и тя го усещаше ... Спомни си онова нежно дихание, което остави тогава да премине свободно край него ... Разминаха се, за да се срещнат и така бяха заедно винаги! Докато слушаше трепета на гласа й, усещаше, че някак започваше да трепери и за миг се почувства виновен. Опита се да й каже нещо, но се задави от радост и сълзите му бавно потекоха от очите... Тя замълча. Притисна слушалката към сърцето си и само мислено го попита – Дали, дали ще се видим отново... Точно в този момент, връзката на телефона прекъсна и повече не можеха да се чуват... Той понечи да набере номера й, но спря на предпоследната цифра и ... затвори слушалката ... Тя стоеше до телефона и го очакваше .. Изведнъж се усмихна ... Тя чуваше всичко, което той мислено искаше да й каже ... Продължиха с години наред да разговарят така ... Често се сгушваха един към друг, а от целувките на техните думи се раждаше утрото и се сипваше радостно в широко отворените корони на дърветата, като в длан, пълна с тяхната изгревна обич .... Между клоните на дърветата се стичаше червеникавият оттенък на техните чувства, които земята попиваше до последната капка ... Любовта им разцъфваше ден подир ден и с цветовете си украсяваше целият зимен пейзаж. Пролетта бавно настъпваше ...