БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Доминго Сантос - "Бъдеще несъвършено"

Димитър Недялков Стефанов (cliff_burton)

Раздел: Публицистика  Цикъл:

До гуша ми дойде от сивата пустиня,
проснала се чак додето поглед стига.
Вятърът носещ прашни вихрушки,
Маслени локви, купища стружки.
Ер Малък, "2010".

    Какво е техническият прогрес? Крачим ли напред, или по-скоро принципът е една напред, две назад? С поредното изобретение не се ли отдалечаваме от природата и не губим ли хармонията? 

    Само 150 години след началото на техническата революция сме заобиколени от всякакви машини, без които вече трудно можем да си представим живота. Рушим неща, които не можем да създаваме, без да помислим за утрешния ден и без поглед към бъдещето. 

    А утре? Когато дойде денят, в който няма да можем да виждаме дори и ръката си от вечния смог, когато лондонската мъгла ще ни се струва чист въздух и когато всяко излизане без маска ще е смъртоносно. Когато "дишам" ще е с двойно значение. Когато ивицата чисто небе ще е привилегия само за богатите, живеещи в своите летящи градове-платформи. 

    Наближава ли мигът, когато хартиени пари и монети ще има само в класьорите на нумизматите и колекционерите. Когато всеки човек ще има своята банкова карта и без нея животът му би бил немислим. А ако все пак машините сгрешат? Ако заличат само една сметка - един електронен импулс променя единицата в нула и затрива един човешки живот. Защото в новия свят банковата карта ти дава увереността в утрешния ден. Защото без нея ти си нищо. Оставаш без ток и телефон, оставаш без покрив и храна. Машините не грешат? Но дори и да не грешат, понякога се развалят. И всяка една машинна грешка струва един човешки живот. Машината или човекът?
 
    Или пък високият радиационен фон, който изражда следващото поколение? Кой би искал детето му да бъде някакъв изрод, с който да се срамуваш да се покажеш. Същество, което има само бегла прилика с човешкия род и от което те побиват тръпки. Всеки ще си каже - "с моето дете няма да се случи", но то се случва. 

    70-те години бяха годините на хипи движението. Младите имаха своите цели и идеали. Бунтуваха се, но търсеха контакта с природата. Отричаха насилието, войната... С всяко следващо поколение обаче хъсът сякаш се губеше. И един прекрасен ден идва моментът, в който младежта няма цел, смисълът на живота се загубва някъде по време на шофирането с 240 км/ч или с постоянното вземане на наркотици и безсмислените купони. Е, чудно ли е, че в този ден все повече млади хора започват да гледат към смъртта и да посягат към нея. Тя е единственият смисъл, който виждат в този разкъсван от войни и разруха свят. И докато политиците се чудят как да завземат все повече власт, се оказва, че вече няма над кого да властват... 

    И все пак има лъч надежда - един човек да поеме цялото управление на света. Да промени света, така че всеки да има своето място, работа, дом, храна... Какво от това, че хората работят механично и често работата им е безсмислена, важното е, че са част от една система. Сам човекът е нищо, но заедно могат да създадат всичко. Тъжно е когато човек няма избор, но още по-тъжно е, когато изборът е в липсата на избор. 

    Последният скитник на земята предусеща своя край. Той крачи уморено от град на град. Мръсен и окъсан, но няма къде да се изкъпе, защото реките вече са затворени. Няма къде да легне и да почине, защото с всяка следваща година зелените площи намаляват. Дърветата и цветята са безполезни, защо да заемат място. Какво значение има, че вече не цъфтят макове, когато няма човек, който да оцени тяхната красота. Птичките небесни ни орат, ни жънат, значи и те нямат място в този свят. 

    Свобода... Такава думичка просто не съществува, но какво значение има това, когато всички са сити и имат сигурност в утрешния ден. Хуан крачи примирено към столицата - мястото, където свършват мечтите му; мястото, където той ще започне новия си живот и ще бъде щастлив, щастлив, щастлив. 

    Силни са разказите на Доминго Сантос, силни, а и някак пророчески. Чета "Бъдеще несъвършено" за пореден път и си мисля колко прав е бил той. Пазарувам в супермаркет и плащам в брой, а повечето хора подават пластмасовата си карта с пластмасова усмивка (те са щастливи). Отивам на купон, където музиката гърми в ушите ми, и не оставя възможност за разговор, а единствената мисъл в главата ми е защо стоя още, но хората около мен се опитват да подхванат ритъма, помагайки си с различни опиати (те са щастливи). Влача мизерното си съществуване в мръсния град и гледам с копнеж планините, но тълпата ме повлича. Тя не забелязва мръсотията около нас, въздуха, който вече е невъзможен за дишане, водата, която пият, химията в храната. Но това не е най-важното, нали са в големия град (те са щастливи). 

    А щастлив ли е бил дон Сантос, докато е пишел тези невероятни разкази? Вероятно да, защото е знаел, че ще намери хора, които да го разберат. Поклон Доминго!


2004-12-16

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)