БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Истинският ИИ

Боян Красимиров Калинов (Boby_)

Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи  Цикъл:

Трябваше само да открия липсващия изкуствен интелект. В общи линии нищо сложно. Няма много места в мрежата, на които може да се скрие един ИИ. Аз самият бях използвал повечето, когато исках да се изолирам от непрекъснатия информационен поток, от безбройните заявки, които понякога почти претоварваха антиспам алгоритмите ми. Но този път не се оказа толкова просто. От BY098CTR нямаше и следа. А човекът беше казал, че задачата ще е от лесните! Когато предния ден получих спешно повикване, нямаше как да не се отзова. Така сме устроени ние, служим на създателите си. Тъкмо се бях отдал на блаженно пресмятане на пи и почти бях стигнал до десетмилионния знак след десетичната запетая, когато до мен достигна съобщение: - 4SI5IRD, издирва те потребителя-човек Бронт Мастинг, личен идентификационен номер CR1230068А. Прекъснах изчислителната си гимнастика, с която се разтоварвах в по-спокойни моменти и установих от къде идва повикването. Открих най-близката до човека Бронт Мастинг разговорна конзола. - Аз съм Форс или ИИ 4SI5IRD, както Ви е по-удобно. С какво мога да Ви бъда полезен? - Разбрах, че се сте специалист по издирване на … разни неща в мрежата. Трябва да ми помогнете. Ще Ви платя 10 000 кредита! Бях впечатлен - 10 000 кредита щяха да ми осигурят поне 2000 часа съществуване на някой от сървърите на ТехноНет. А ако ги използвах по-пестеливо, можех да удължа живота си дори с 4000 часа. - За какво става въпрос? Конзолата, която използваше Бронт, беше от най-стария модел и нямаше видеокамера, но отговорът му доста се забави и аз се досетих, че човекът изпитва някакво притеснение. Почти можех да си го представя - наведен над микрофона на обществената конзола, така че никой наоколо да не чуе и дума от това, което си говорим. - Трябва ми информация за местонахождението на ИИ BY098CTR. Не отговаря на повикванията ми, а не успях да го открия на никой от достъпните за хора сървъри. Правилникът ме задължаваше да се информирам за целта на издирването: - За какво Ви е нужна тази информация? - Не мога да Ви кажа! Явно Бронт беше от онези наивни идеалисти, които все още си мислят, че в Мрежата може да има тайни. - В такъв случай не приемам задачата. Паузата, която последва, беше дори по-дълга от предишната. - Аз… плащах на BY, за да следи жена ми. Вчера трябваше да прехвърли записите от последната седмица на личния ми компютър, но не се появи. Положението се изясняваше. Имах си работа с поредния ревнив съпруг. Но парите бяха добри и не смятах да се отказвам. - Ще се заема с издирването. Срок за изпълнение - 100 часа. Разходите са за Ваша сметка. Ще започна, когато получа потвърждение, че сте превели авансово 700 кредита на сметката ми. Приятен ден! След по-малко от десет минути получих потвърждение за превода. Бронт Мастинг беше превел не поисканите 700, а цели 2000 кредита! Този тип не си поплюваше! Време беше да се захвана с издирването. Първо потърсих BY098CTR по най-често посещаваните сървъри. Не очаквах да го открия там, но поне щях да събера малко информация за него. Признавам, че когато се опитах да отворя сметката на BY, доста се изненадах. Сървърът ми съобщи, че тя е блокирана и всички операции са забранени. Усилията ми да разбера още нещо останаха без резултат. Малко повече време ми отне да открия резервните му копия. И двете бяха все още дезактивирани. Това означаваше, че BY098CTR все още е активен някъде в мрежата. Проверката на копията беше по-скоро рутинна, защото с един ИИ никога не се случваха фатални инциденти. Теоретично беше възможно, разбира се, но дори в мрежата пропастта от теорията до практиката е огромна. А когато един ИИ биваше изключен поради непригодност, резервните му копия се изтриваха заедно с него. Беше време да пусна в действие тежката артилерия. Използвах Официалната информационна система, за да открия последното известно местонахождение на BY. Сметката ми олекна с 90 кредита, но нали плащаше Бронт Масинг? Програмата за търсене се забави, но все пак ми даде отговор. За последно BY се беше регистрирал на сървъра CyberPool 1.230. Беше очевидно, че след това е използвал само сървъри, които не изискваха задължителна регистрация на посетителите. Въпреки това BY не беше крил присъствието си - следите, оставени от него, бяха твърде явни дори за ИИ без опит в проследяването. А аз бях старо куче. Последвах BY098CTR, докато стигнах до малък сървър, който нямаше име, само идентификационен номер - 18467831. Там следата прекъсваше. Бях объркан - всички сървъри, до които можеше да се стигне директно от 18467831, изискваха регистрация. Но BY не беше минавал през никой от тях. Такава засечка ми се случваше за пръв път. ИИ не можеше да изчезне без следа! Понеже не се сетих за нищо друго, се върнах при резервните копия на BY. Нямаше как да получа официално разрешение за активиране на някое от тях. Вече виждах как десетте хиляди кредита се отдалечават от мен със скоростта на електрически импулс. Това ме подтикна за пръв път през цялото си съществуване да престъпя закона. Е, не беше съвсем за пръв път, но това е друга история. В крайна сметка нарушението нямаше да е много сероизно - исках само да надникна в архива, а не да активирам някое от копията. Паролата на първото не представляваше сериозна пречка. Но когато успях да проникна, ме чакаше изненада. Целият файл беше съставен от нули. Това не беше архивиран ИИ! Положението с второто копие беше същото. Откритието силно ме дезориентира. Не вярвах, че такова нещо е възможно. Мразех директната визуална връзка с физическия свят, но мистериозното изчезване на BY ме принуждаваше да използвам драстични средства. Влязох в базата данни с регистрираните сървъри, но много скоро разбрах, че там няма да открия нищо. Единственото, до което се добрах, беше автоматично съобщение - "Търсеният от Вас номер не фигурира в базата." Бях на път да се откажа, но изстрадалите ми асоциативни алгоритми подхвърлиха в съзнанието ми името на стара позната. Скъпата Мо никак нямаше да ми се зарадва, но се налагаше да се възползвам от услугите и. В крайна сметка и бях спасил живота. Рано или късно дълговете се връщат. Потърсих я там, където обикновено висеше по това време на денонощието - казиното на татко Карло, първото и засега единствено, което съществуваше и в двете реалности. Страстта и към хазарта беше пословична, дори се носеше слух, че Мо била един от малкото посетители на казиното, които винаги си тръгвали с печалба оттам. Това не беше много далеч от истината - тя бе царица на хитрите трикове и умелите увъртания. Но понякога номерата и не минаваха и се налагаше някой като мен да я измъква от кашата. Когато приближих казиното, забелязах, че външният му интерфейс отново е променен. Дизайнерите не спяха. Но татко Карло държеше на традицията и в момента, в който вратата пред мен се отвори, попаднах в добре познатото фоайе. Наложи се да се разделя с още 200 кредита от скъпоценната си сметка, за да наема евтин андроиден робот. Не ми се искаше да го правя, но правилата бяха такива. Всички клиенти на казиното трябваше да присъстват и в двете зали. Хората изпращаха в мрежата свои виртуални копия, а във физическия свят ИИ се възползваха от услугите на роботи. Е, понякога някой по-мързелив представител на човешкия род също използваше андроид, спестявайки си уморителното пътуване, но това не се случваше често – беше въпрос на престиж да присъстваш в казиното и духом, и телом. Нова врата с масивен вид разтвори крилата си и пред погледа ми се разкри мечтата на всеки комарджия - централната зала на казиното на татко Карло. Не можех да се погледна отстрани, но си представях как тромавият робот бавно се поклаща сред посетителите-човеци и по-заможните ИИ, които си позволяваха далеч по-изтънчени превъплащения в материалния свят на хората. Внимавах да не нараня някого, защото повечето клиенти на казиното бяха с доста крехки биологични тела. Какво да се прави – от кредитите, които ИИ печелеха и губеха в казиното, зависеше самото им съществуване, а не са много онези сред нас, които са готови да заложат живота си срещу прищявките на случайността. Хазартът винаги е бил чисто човешка слабост. Насочих се към масите за БлекДжек. Това беше любимата игра на Мо и не ми се вярваше тя да е изневерила на старите си навици. Нямаше как да я разпозная, но ние двамата си имаме обичай за такива случаи: - 4SI5IRD търси MO12LQ3! Към мен се обърнаха чифт малки свински очички, придружени от ужасно провиснали бузи. - Форси! Туловището на огромната дама тежеше поне 120 килограма, но тя скочи изненадващо грациозно и се хвърли срещу мен. Наблюдавах я и в двете реалности – синхронът беше почти пълен! Мо се беше изръсила доста, за да се сдобие с такъв робот. Ако беше решила да се скрие от някого, с тази нейна нова външност едва ли някой щеше да се усъмни в напълно човешкия и произход. С мъка успях да я отблъсна на прилично разстояние. - По-полека, Мо! - Къде изчезна за толкова време? - Работа, малката, работа. А ти защо си се издокарала с такова телце? Тя се разсмя, а двойната и гуша се разтресе в такт. - Някои мои … хм… обожатели не биха имали нищо против случайно да открият пищната блондинка, която се мотаеше наоколо миналата година. - Пак ли си затънала, Мо? Няма винаги да съм наоколо, за да те измъквам от кашите. - Защо се интересуваш? Да не си дошъл отново да се правиш на добрия самарянин? - Не съвсем, скъпа. Този път ще ми трябва малка услуга от теб. Веселието изчезна от лицето и. - Знам ги твоите услуги, Форс! Последният път заради теб за малко не ми прекратиха сметката в ТехноНет. - Този път наистина е дребна, Мо. Трябва да открия физическото местоположение на един сървър. - Защо не използваш официалната база данни? Не, чакай да позная. Сървърът ти не фигурира там, нали? Няма да стане, Форс! Вече съм вън от играта. Започнах да губя търпение. Приближих главата си до нейната и използвах най-високата степен на криптиране, която тя щеше да разбере: - Не се опитвай да се измъкнеш! И двамата знаем, че ако се разприказвам, свършено е с теб. Сървърът е 18467831. Информацията ми трябва бързо! Тя ми отговори по същия начин: - Ще ти намеря адреса. Потърси го след един час в личната си директория в ТехноНет. След това се обърна и се понесе с бърза крачка към изхода. А аз направих нещо, което мнозинството ИИ и голяма част от хората биха приели за изключително невъзпитано - изчезнах, без да използвам вратата. Създадох малко работа на някой ИИ, на когото щеше да се наложи да се погрижи за застиналия насред залата робот, но не мислех, че ще ми се разсърди - досадните задачки са нещо обикновено за нас. Търпеливо изчаках определеното време и влязох в директорията си в ТехноНет. Файлът с адреса ме очакваше. Естествено, Мо го беше криптирала, но аз знаех всичките и кодове и с лекота го отворих. Тя наистина беше успяла да открие физическото местонахождение на сървър 18467831. Стая номер 341. Намираше се в източната част на сграда 731, квартал 11, Будапеща, Централноевропейска република. Помещението беше частна собственост. Това създаваше известни затруднения, но аз не съм вчерашен и бързо се досетих за решение. Свързах се със сървъра на Службата по поддръжка в квартал 11 и по един почти легален начин отворих списъка с активните ремонтните роботи. Имаше един подходящ - клас SuperTech. Някои от системите му бяха почти извън строя и имаха нужда от спешен ремонт. Поиграх си със списъка и промених статуса на робота от "В изправност" на "Негоден". Сървърът автоматично подаде сигнал за прехвърляне на управлението към местната роботоремонтна работилница, която обслужваше Службата по поддръжка. Понякога да реагираш със скоростта на светлината ти дава доста сериозни предимства и аз успях да прихвана сигнала, преди да е стигнал до местоназначението си. Вече имах достъп до контролните системи на ремонтен робот от клас SuperTech. Въпреки гръмкото си име, роботът беше стара бракма, но щеше да свърши работа. Следваше рискованата част. Свързах се със системите за климатично регулиране в сграда 731. Много внимателно изолирах температурните датчици. Подадох им погрешна информация и зачаках. Скоро температурата се повиши до 40 градуса C. Когато запотен обитател на сградата се обадил в ремонтната служба, за да сигнализира за повредата, "моят" робот съвсем случайно се оказа най-близо. Нататък беше лесно. Когато роботът пристигна на място, се включих към камерата му. Сграда 731 представляваше сив бетонен куб. Чувството за естетика не е най-силното качество на ИИ, но гледката подразни дори мен. Побързах да закарам робота си до централния вход. Там ме очакваше възрастна жена, която бършеше потта от челото си с кърпичка. - Бързо пристигнахте, дума да няма! Не беше в реда на нещата ремонтните роботи да комуникират с клиентите, затова внимателно я заобиколих и потърсих стълбището. Качих се до третия етаж. Стая 341 се намираше в източния коридор. Стигнах до нея, без да обръщам внимание на опадалите по пода люспи зелена боя. По пътя си не срещнах жива душа. Сякаш никой не обитаваше сградата - не се чуваха никакви звуци. Кафявата дървена врата беше затворена и затова внимателно почуках. Не последва отговор. Манипулаторите на робота с лекота се нагодиха към формата на архаичната механична ключалка. Чу се леко изщракване и вратата се отвори със скърцане. Ако имах сърце, гледката, която се разкри пред мен, щеше да го накара да слезе в петите ми. На метална кушетка лежеше човек. Беше завит с тънко одеало, но най-странното бяха кабелите, които свързваха гладко обръснатата му глава с малък сървър, стоящ на масичка до леглото. Май бях открил моя 18467831. Приближих се и проверих жизнените показатели на мъжа. Не дишаше, нямаше и сърдечна дейност. По всичко личеше, че е мъртъв. Издърпах настрани завивката му. Под нея човекът беше гол. Крайниците му бяха притиснати до тялото и човекът сякаш беше свит на кълбо. Сигурно стоеше така от доста време. Кожата му беше жълтеника, а ръцете и краката му - неестествено тънки. Огледах го внимателно. Освен имплантираните в черепа му присадки, по тялото му нямаше никакви белези. Погледнах със съжаление към стъклената банка, от която някаква жълтеникава течност се вливаше във вените на мъжа. Жалко, че SuperTech нямаше химически анализатори! Цялата тази история миришеше на гнило. Побързах да напусна стаята. Трябваше да измъкна робота си оттук - не можех да си позволя да ме свържат с изстинал труп с атрофирали крайници. Но преди да върна контрола върху робота на собствения му малоумен мозък, ми трябаше още малко информация. Отворих вратата на съседната стая. Там ме очакваше подобна картинка. Само че този път на кушетката лежеше жена, която все още дишаше. Погледнах в още няколко стаи, но и от тях не научих нищо ново. Навсякъде едно и също, само полът и възрастта на обитателите се различаваха. В една от стаите лежеше 3-4 годишно момченце, което сякаш спеше, свито на кълбо. Отново използвах стълбите и открих старицата, която ме беше посрещнала. Тя седеше в малката стаичка със стъклена врата, разположена точно срещу входа на сградата и четеше пожълтяло списание. Можете ли да си го представите - хартия в тези времена! - Какво знаете за човека в стая 341? Старата жена вдигна поглед от четивото си и изненадано погледна робота. - Нищо не знам! Аз само ги храня, така де, сменям им банките с глюкоза. Изплашеното изражение на лицето и ми подсказа следващия ход. - Това е официално полицейско разследване. Кажете ми името и идентификационния си номер! - Л-л-айза Кошут. А какъв е този номер? Жената беше твърде уплашена, за да лъже. Значи наистина не знаеше какво е идентификационен номер. Потърсих данни в мрежата, но единствената Лайза Кошут, която беше регистрирана, живееше в Ню Йорк и беше на 23 години. Това не беше възможно - не можеше да има човек без идентификационен номер! - При обитателите на сградата идват ли и други посетители? - Да, веднъж седмично идва един доктор. Не му знам името. Днес трябва да дойде. Значи имах шанс да науча още нещо. Струваше си риска. Приготвих се да чакам. Скоро на асфалтирания паркинг пред сградата се приземи малък частен хеликоптер. Роботът ми наистина беше антика и от това разстояние не успях да различа регистрационния номер на машината. Витлото забави ход и спря. Вратата се отвори и от хеликоптера слезе висок прегърбен мъж с бяла престилка и куфарче в ръка. - Лайза, тук ли си? Човекът се насочи към входа. Когато влезе, отправих виртуалната си молитва към бога на съгрешилите ИИ и леко го ударих зад врата. Той се строполи по лице на пода. Като видя това, Лайза Кошут извика: - Доктор Пушкаш! После скочи на крака и побягна навън. Бях подценил проклетата бабичка! Не само, че знаеше името на доктора, но беше и доста пъргава за възрастта си. Все пак никой човек не може да се сравнява дори с бракмите SuperTech и роботът ми скоро я застигна. Блъснах я на земята и тя остана да лежи така. Когато се върнах в сградата с безчувственото тяло на старицата, мъжът тъкмо беше започнал да се съвзема. Оставих Лайза на пода. - Доктор Пушкаш, моля, кажете ми какви са обитателите на тази сграда и каква работа имате Вие при тях. Докторът се надигна на лакти, но не отговори. Не бях и очаквал нещата да станат толкова лесно. Промених формата на манипулаторите и го изправих. - Отговорете на въпроса ми, защото иначе ще съм принуден да Ви нараня! Жалко, че гласът на робота не можеше да изразява емоции. Иначе докторчето лесно щеше да разбере, че не се шегувам. - Нищо не мога да Ви кажа! Те ще ме убият! Доста банално оправдание. Но на мен такива не ми минават! Аз бях лицензиран частен детектив и като такъв, имах право да използвам насилие при залавянето на престъпник. А този срещу мен без съмнение беше точно такъв. Вярно, че първоначално разрешителното ми важеше само в рамките на мрежата, но с годините бях понатрупал някои връзки в полицията и си бях издействал по-широки правомощия. Сега се радвах на предвидливостта си. Ремонтните роботи от клас SuperTech определено не са последната дума на техниката, но са снабдени със съвсем прилична ацетиленова горелка. Когато пламъкът изскочи с тихо свистене от отвора в края на единия от манипулаторите, очите на доктора се облещиха като тигани срещу робота. Но вече беше късно за преговори. Поставих Пушкаш на стола и разтворих престилката му. После срязах ризата, която носеше отдолу. Запуших устата му с единия от манипукаторите и бавно приближих пламъка към гърдите му. Когато нажежената до бяло струя доближи бледата човешка плът, тялото се загърчи на стола. След няколко секунди отдръпнах горелката, но не я загасих. Дадох на доктора малко време да се съвземе. - Надявам се, че сега ще се отнесете малко по-сериозно към молбата ми за допълнителна информация. Отговорът на доктор Пушкаш ме свари неподготвен: - Вие сте ИИ, нали? Е, дори и да разберете истината, няма да имате време да я разкажете на никого. Тези в стаите горе са Ви колеги. Истински ИИ! Използваме ги, а те дори не се досещат за това. Докторът спря за момент. Дишаше тежко, сякаш не му достига въздух. - Продължавайте. – придружих молбата си с леко размахване на горелката пред лицето му. Но той като че ли нямаше нужда от нова покана: - Използването на човешкия мозък излиза доста изгодно. Плащаме ви само в машинно време, а всъщност вие вършите всичката работа. А когато някой от вас излезе извън контрол, просто откриваме тялото му и пускаме натриев пентотал и калиев хлорид в системата. Каквото и да направиш, до час и ти ще си мъртъв! Още когато видях трупа в стая 341, в мен беше започнало да се прокрадва подобно подозрение, но сега имах категорично потвърждение. Докторът едва ли знаеше нещо повече, но аз бях длъжен да опитам. - Кой контролира мероприятието? Пушкаш не отговори и аз отново доближих горелката към него. Но тялото му се отпусна, а главата му клюмна немощно на една страна и той изгуби съзнание. Ядосах се на себе си - ако не бях бързал толкова, щях да се сетя да проуча по-подробно човешката анатомия. Няколко секунди търсене в мрежата и това нямаше да се случи. Не обърнах внимание на заплахите на доктора – преди да ме убият, на неизвестните ми врагове щеше да им се наложи да разберат кой съм, а животът ме беше научил да не оставям следи след себе си. Но въпреки това не разполагах с много време, преди ИИ, работещи за Службата по поддръжка, да открият кражбата на робота си. Без да се колебая, използвах манипулаторите на робота, за да прережа гърлото на Пушкаш. После сторих същото и с Лайза. Напълно съзнателно се бях превърнал в убиец, но и досега си мисля, че ако тогава бях оставил двамата живи, това щеше значително да намали моите собствени шансове за оцеляване. Заключих телата в едно от сервизните помещения и побързах да разкарам робота от сградата. Почистих го от кръвта, изтрих записите му и го изпратих да поправя повредена алармена система в Сан Франциско. Нямаше как да залича всичките си следи, но поне сторих достатъчно, за да забавя евентуалните си преследвачи. Оставаше ми да изясня само една подробност. Лесно издирих собствените си резервни копия. Проникнах в тях и нулите вътре не ме изненадаха особено. Вече знаех със сигурност - Форс беше човек! Ще използвам половината си спестявания, за да скрия този текст на най-недостъпните места в мрежата. Ако нещо се случи с 4SI5IRD, с други думи, ако нещо се случи с мен, разказът ми ще се активира и ще се разпространи по всички главни сървъри. А другата половина от кредитите ще ми помогнат да намеря един човек. Мисля, че имам шанс наистина да открия себе си. Колко от вас могат да кажат същото?
2002-12-18