БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Хосе

Димитър Недялков Стефанов (cliff_burton)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Боляха го краката. Маратонките му бяха целите в мръсотия и кал, такива каквито майка му много мразеше да ги вижда. Бе скапан от изиграния мач, но умората, която се наместваше в цялото му тяло, бе приятна. Върна се привечер от футболното игрище и завари майка си обляна в сълзи, хълцаща, неспособна да спре плача си. Взря се объркан в нея и сведе поглед върху писмото, което тя отчаяно притискаше към гърдите си. Сълзите и продължаваха да падат върху намачканото, вече и без друго мокро парче евтина хартия. Беше кратко траурно съобщение от дирекцията на мината. Хосе беше на дванадесет години, когато баща му почина, докато се опитваше да спаси свой, вече затрупан колега.

Застраховката, която доня Хуанита получи, беше смешно малка. Адвокатите на мултимилиардната компания Shrub & Co Industries цитираха някакви неясни параграфи. След това й обясниха, че съпругът й е извършвал неквалифициран труд и затова не могат да и платят повече. Сега тя трябваше да се грижи напълно сама за трите си деца: Хосе, Симон и Хелена. Въпреки това не се оплакваше - Хуанита беше корава жена, а животът - този свиреп звяр, я беше научил да преодолява всякакви трудности. Започна втора работа, нощем переше дрехите на местни богаташи за дребни песос. Заедно с това през деня продължаваше да работи в тясната и мръсна кухня на кварталния O'Conner Burgers. Семейството преживяваше трудно, но все някак изкарваше месец след месец.

Бавно. Всичко течеше някак бавно. Малко по малко болката отшумяваше. Въпреки липсата на баща семейството намираше сили и животът им продължаваше по бавните, утъпкани коловози. Хуанита не можеше да понесе факта, че Пабло е загинал. Често в мислите си го упрекваше, че я е изоставил съвсем сама, с трите деца, за които трябва да се грижи. След това се молеше на Дева Мария да й прости, но не можеше да не се сеща как Пабло е тръгнал да спасява някого, без да помисли за семейството си. Без да е застрахован и без да знае как биха се справяли те без него. Отчаянието, което я беше налегнало след неговата смърт, я караше да прави всичко механично. Тя работеше, но чинии миеше пустото й тяло, а мислите й скитаха някъде далеч, далеч, дирейки убежище от реалността. Тялото й живееше безцелно, а душата й населяваше миналото. Единствената и надежда за нещо по-добро бяха Хосе, Хелена и Симон - нейното богатство и нейната мъка. Хуанита се справяше с изхранването на трите си деца, но двете работи наистина й идваха твърде много. Хосе забелязваше как майка му от ден на ден отпада все повече и повече. Той не можеше да се примири със зачервените и от пране ръце и вечно подутите от плач и недоспиване очи. Дълго време обмисляше една идея и събираше кураж, докато един ден събра смелост и влезе в кварталния магазин:

- Здравейте дон Сантос - пропя гласчето му, заедно с камбанката окачена на вратата.

- Здравей Хосе - усмихна се приятелски собственикът.

Тази усмивка насърчи момчето и то изложи своята молба:

- Дон Сантос, навярно знаете, че преди няколко месеца баща ми почина. Мама получи малко пари от компанията, но те бързо свършиха и сега работи по цели нощи. Мислех си дали не ви трябва помощник за магазина - на един дъх изрече той.

Доминго се замисли. Разбираше тежкото положение на семейство Маркес, но и неговото магазинче не вървеше кой знае как. Вярно, на моменти ставаше трудно, но до сега се справяше сам. Все пак католическото възпитание, което беше получил, не му даваше с леко сърце да откаже помощ на нуждаещите се. Той погледна Хосе в очите и там откри отговора:

- Добре моето момче. Не бях се замислял за това, но няма да е зле да има кой да ми помага в по-натоварените часове. Засега идвай към шест следобед, когато напливът е по-голям, а по-нататък ще видим какво ще измислим.

- Благодаря дон Сантос - грейна момчето.

Хосе се прибра в къщи, хапна набързо и излезе навън. Целият следобед му беше като насън. Смътно си спомняше, че се разхождаше в близката горичка. Бродеше по познатите пътечки и градеше едно чудно бъдеще за себе си и семейството, а след това краката му сами го отведоха до новата работа. Леко замаян той отвори вратата и завари в магазина само Доминго.

- Подраняваш - приветливо каза той - засега няма клиенти, но можеш да забършеш плота, а след това да подредиш консервите в ъгъла.

- Разбира се, дон Сантос - отвърна момчето и се залови за работа. Така започна първият му работен ден.

* * *

Времето минаваше неусетно и някак еднообразно. Момчето ставаше рано, прекарваше няколко часа на футболното игрище, а след това се прибираше. Обядваха винаги заедно. Храната не беше храната на богатите, но поне беше достатъчно, а и Хуанита готвеше великолепно. Тези обеди обединяваха семейството и то се чувстваше едно цяло. Малката кухничка, чието пространство бе почти запълнено от дървения шкаф прилепен до стената и масата в средата, беше толкова уютна. Децата заемаха местата си, а Хуанита се въртеше около печката, сипваше им и сядаше последна. След кратката молитва Хосе и Симон се нахвърляха на яденето, а Хелена хапваше едва едва от страх да не напълнее. Майка им ги гледаше и сърцето и се обръщаше от радост. Мъката и любовта към Пабло се сливаше с щастието, че е тук с децата си. Говореха сравнително малко, най-често Хуанита ги разпитаваше за ежедневни неща, а по-рядко за бъдещите им планове, и децата отговаряха с пълни усти. Понякога някоя случайно изпусната дума и напомняше за Пабло и очите и се зачервяваха, но тя успяваше да се овладее.

След обяда Хелена помагаше на майка си да измие чиниите, а Хосе лягаше да подремне за няколко часа. В сънищата си Хосе стъпваше на подиума, вдигаше гордо купата на страната високо над главата си, а препълненият стадион го приветстваше. Скоро обаче ревът на тълпата се превръщаше в невъобразим грохот на срутваща се мина, а подиумът сякаш пропадаше надолу, за да се събуди Хосе облян в студена пот. Понякога сънуваше някоя весела случка от магазина и я преживяваше отново, но почти винаги вместо Доминго зад тезгяха се усмихваше баща му.

Сиестата беше традиция, а и в следобедните жеги улиците бяха пусти и само някое парче вестник подгонено от вятъра нарушаваше тяхното безмълвие. Работеше от шест часа, до момента, в който дон Сантос не преценеше, че е време да затварят. Най-често това ставаше към 10, но понякога хора идваха и в 11, а и в 12 часа. Хосе не се оплакваше. Работата не му тежеше, а и Доминго се отнасяше много добре към него. Лятото не бързаше да си отиде, а парите, които внасяше в семейния бюджет, позволяваха на майка му да спи нощем, вместо да пере чужди дрехи.

Няколко седмици, след като започна работа, дон Сантос реши да го назначи на пълен работен ден. Хосе беше на върха на щастието. Но скоро след повишението дойдоха и проблемите. Около месец по-късно започваше училището. Тогава настъпи и първото сериозно спречкване с майка му:

- Хосе, на всяка цена трябва да продължиш образованието си! - крещеше Хуанита.

- Но, мамо, ако започна училище, няма да мога да работя в магазина, а това е нещо наистина важно за мен - опита се да бъде спокоен Хосе. Той поначало не обичаше особено училището Обичаше да чете и да размишлява, но се дразнеше, когато някой го задължаваше да прави нещата по определен начин. Освен това в магазина научаваше много неща от истинския живот. Вече бе поел по своя път и не искаше да се отклонява от него.

- Можеш да работиш вечер, както преди. Не си му притрябвал толкова на Доминго - истерията беше второто име на Хуанита.

- Мамо, дон Сантос ми има доверие. Той ме обича и ми е като втори баща - наистина дон Сантос беше бездетен, а и бракът му не беше просъществувал дълго. Четири години след сватбата жена му беше починала при тежкото раждане, а заедно с нея погребаха и мъртвороденото момче на Доминго. Ако беше живо сега, щеше да е малко по-голямо от Хосе.

- Ако баща ти беше завършил гимназия... - плачът задави гласа на Хуанита.

- Мамо - прегърна я силно Хосе, - недей - той се разтресе в ридания, обвил здраво майка си с ръце.

Хуанита се успокои малко, но гласът й продължаваше да трепери:

- Обичах Пабло... Когато се оженихме бяхме само на 16... Заради това не успяхме да учим. Ако не бяхме бързали... може би сега баща ти щеше да е жив и щеше да работи... - сълзите отново заглушиха думите.

- Недей мамо, не го упреквай - милваше я нежно той. - Татко направи това, което всеки на негово място би сторил.

- Не го упреквам, просто не искам и теб да загубя така...

Замислени за нелепата смърт на Пабло двамата изоставиха този разговор за друг път.

Майката не искаше да отстъпи, но синът й беше непреклонен. Накрая й каза, че ако не остане на работа, няма да имат достатъчно пари, за да ходят на училище и тримата - нещо, което самата Хуанита добре знаеше, така че тя се примири. Междувременно Симон очакваше с нетърпение първия учебен ден - все пак започваше прогимназията, а малката Хелена щеше да бъде първокласничка. Хуанита се съгласи с Хосе, но сърцето й се свиваше от мъка, че не е способна да даде образование на децата си. Тя искаше децата й да бъдат нещо повече от нея, но и разбираше жертвата на Хосе. Симон беше на десет години, но колко различни бяха двамата с Хосе - по-малкият брат почти не излизаше от къщата, а ако излезеше, то пътят му водеше неизменно към градската библиотека, където връщаше прочетените книги и вземаше нови. По цял ден четеше - книги, списания, учебници. Носеше неизбежните очила, но съучениците му не го тормозеха, защото уважаваха Хосе. Хелена пък беше красавицата на семейството. На първия учебен ден беше просто прелестна. Сред всички малки момиченца с нови роклички и панделки в чистите, сресани коси, тя се открояваше като свежа роза сред букет от теменужки.

* * *

Хосе остави училището, но това не означаваше, че спря да се образова. Всяка свободна минута двамата с дон Сантос прекарваха в разговори. Говореше предимно собственикът. Момчето го гледаше и се чудеше - Доминго беше висок, шкембест мъж с огромни мустаци, закриващи половината му лице, а разказваше за времето, когато е нямал 20 години, бил е слаб като струна и е попадал в какви ли не ситуации:

- А колко съм си патил заради момичета, - закачаше той Хосе.

- Какви неща мога да ти разказвам, но нека станеш поне на петнадесет, - подсмихваше се под мустак шефът, - а така като те гледам скоро и на теб ще започнат да ти се случват разни случки.

 

И наистина, Хосе, макар и само на тринадесет години беше висок за възрастта си, работата в магазина започваше да оформя мускулите му, а дългата гарвановочерна коса, която беше наследил от майка си, беше още един плюс. Индианската кръв в жилите му си личеше, макар да беше само една четвърт. Момичетата още не бяха започнали да го заглеждат, но и това време наближаваше.

Често, когато Хосе беше тъжен или замислен Доминго се досещаше, че момчето мисли за баща си, и насочваше темата натам. Успокояваше го с разни негови мисли, а и самото споделяне на мъката лекуваше душата на момчето. Отношенията между двамата бяха като между роднини, а не като шеф и работник. Хосе получаваше съчувствие и подкрепа от Доминго, но не съзнаваше, че по този начин притежателят на магазина сам се лекува, защото макар и дълги години да го деляха от смъртта на жена му, болката не беше изчезнала, а притъпена и скрита в някое ъгълче на съзнанието хапеше, когато той най-малко я очакваше.

Темата за момичетата, макар и важна, не беше единственото нещо, за което говореха. Доминго се интересуваше сериозно от политика, а и говореше с Хосе като с възрастен. Всеки ден обсъждаха новините - прочетеното във вестника, видяното по телевизията, чутото по радиото. Хосе беше свикнал да вярва на телевизора, но само след няколко разговора с Доминго осъзна своята заблуда. Да, новините имаха и някаква информативна стойност, но основното беше коментари върху събитията. И твърде често коментарите бяха далеч от истината. Благодарение на Доминго Хосе започна да мисли много по-задълбочено от връстниците си. Може да не знаеше коя е столицата на Исландия, с какви елементи се свързва водорода, или пък какви са функциите на далака, но имаше много по-сериозен поглед върху света и разсъждаваше задълбочено за неща, което не бяха включени в гимназиалната програма.

Училището не липсваше на Хосе отчасти поради това, което научаваше от Доминго, но от друга страна той и нямаше много близки приятели там. Можеше да бъде душата на всяка компания, но не се чувстваше истински близък с почти никой. Изключението беше Алварес - бузест, нисичък, често със зареян поглед в празното пространство. Алварес четеше страшно много фантастични книги и постоянно си мечташе за космически кораби, за пътувания до други светове, за контакти с извънземни цивилизации. Двамата често се виждаха след училище и Алварес единствено пред него се отпускаше да говори за това, което е прочел и за своите мисли.

Тяхното приятелство започна съвсем случайно, още по времето, когато Хосе беше ученик. Тайфата на Хосе се беше запътила към футболното игрище и когато минаха покрай къщата на Алварес, той излезе оттам и ги помоли да вземат и него. Започнаха да му се присмиват. Крещяха му да си върви в къщи и да зубри за следващата контролна. Подвикваха му, че кюфтета не им трябват и какво ли не, докато момчето не издържа и се разрева. Тогава нещо в Хосе се обърна. Той съжали мокрите от сълзи бузи и кресна на останалите да престанат. Той се ползваше с голям авторитет (все пак беше един от най-добрите нападатели) и децата замлъкнаха. Хосе се приближи до Алварес, подаде му носна кърпичка и му каза, че може да дойде с тях.

Хосе уважаваше Алварес и затова, че е толкова умен. Сам той никак не обичаше повечето предмети, но беше природно интелигентен и се справяше. Когато имаше сериозни проблеми с някой предмет или пък преди някоя трудна контролна, отиваше да учи с Алварес и приятелят му му помагаше. Той обясняваше всичко толкова просто, че Хосе недоумяваше защо в учебниците нещата са написани толкова объркано. Алварес беше пълен отличник и дори пишеше разкази. Много се срамуваше да ги покаже на някой, но след дълго колебание, реши, че не може да има на никой по-голямо доверие отколкото на Хосе и един дълъг зимен следобед му ги прочете. Хосе беше във възторг и не разбираше защо приятелят му не иска никой друг да знае за тях, но запази тайната му.

Лошото беше, че бащата на Алварес получи предложение за работа в Мексико Сити и цялото семейство се пресели там. Отначало двамата си пишеха често, но след смъртта на баща си Хосе дълго време нямаше желание да прави каквото и да било, а когато все пак реши да пише, се оказа, че е загубил адреса на Алварес. Така се прекъсна едно добро приятелство.


* * *

Нижеха се ден след ден, повтарящи се в своето еднообразие и все пак различни един от друг. Хосе растеше, кварталът западаше, но магазинът запазваше своята клиентела и все още докарваше добри приходи. Младежките банди не го закачаха, защото Доминго беше човек от народа, а и Хосе работеше при него, но за сметка на това прозорците на ресторантите за бързо хранене се сменяха поне веднъж седмично. Случваше се и маскирани фигури да приберат дневния оборот на местния O'Conner Burgers, а полицията не реагираше, или просто не им се занимаваше с дреболии.

Три години по-късно предсказанието на Доминго се сбъдна - Хосе постоянно беше заобграден от млади момичета, които тръпнеха в очакване. Това само радваше дон Сантос - купувачите се множаха, а заедно с тях и приходите. Вярно, че девойките прекарващи в магазина повече време, отколкото благоприличието позволяваше почти не пазаруваха, но майките им, които идваха да ги прибират неизменно откриваха, че нещо липсва за вечерната трапеза. Доминго постоянно закачаше момчето за вниманието, което нежният пол му отдаваше, но Хосе не беше съгласен с някой от възгледите на шефа си за жените:

- Жената е като извор моето момче - майтапеше се той и потриваше многозначително ръце - жаден ли си пий, но не се спирай много дълго на едно ручейче, че ще го размътиш - и завършваше думите си с гръмък смях.

Подобни размисли леко противоречаха на християнските добродетели, но Доминго се изповядваше всяка седмица, а и повече приказваше, отколкото действаше.

Хосе обаче беше спрял погледа си на една девойка - цветето на квартала. Флориана беше нисичка, с дълга чуплива черна коса и нежни черти. Очите й бяха дълбококафяви и всеки, който ги погледнеше жадуваше да потъне в тях. Тялото й беше слабо, а гърдите й - малки и стегнати. Имаше дълги тънки красиви пръсти като пианист, но свиреше на китара, при това доста добре. Тя също не беше безразлична към младежа и всеки път, когато пристъпеше прага на магазина го гледаше с дълбок копнеж.

Семейството на Флориана беше бедно. Родителите й работеха в обувната фабрика, а тя учеше в същото училище, където беше и Хосе преди да прекъсне образованието си. Флориана беше възпитана напълно в традициите на католицизма. Беше скромно момиче, а това засилваше още повече привлекателността й. Макар и единствено дете, тя не беше разглезена и Хосе се чувстваше привлечен не само от външността й, но и от нейната душевност.

Някъде около коледните празници монтираха първия автомат за цигари в квартала. Тези автомати не бяха новост в центъра, но тук подобно нещо се появяваше за пръв път. В развитите държави отдавна имаше автомати за почти всичко, като се започне от билети за транспорта и вестници, мине се през газирани напитки и разни сладкиши и се стигне до замразени храни, плюшени играчки, презервативи и цигари.

Черните тигри бързо му видяха сметката. Бандата го разби три поредни нощи, въпреки охраната след втория погром, ограбиха цигарите и доставчикът вдигна ръце. Още дълги години районът остана без подобни автомати.

* * *

Пролетта пристъпваше нежнобяла, а в душата на Хосе се бореха любовта и стеснението. Той обичаше Флориана нежно, с вдъхновение. Не търсеше толкова физически контакт. За него беше достатъчно тя да е в полезрението му. Всеки миг, когато можеше да я види, беше един малък празник за него. Но все нещо не му достигаше, за да я заговори. Когато тя беше в магазина той се изчервяваше, обслужваше я бързо и несръчно, а след това дълго гледаше към смаляващата се в далечината фигурка. Флориана също беше лудо влюбена в Хосе. И тя цялата поруменяваше, когато пазаруваше нещо, когато погледите им се срещаха, или когато ръцете им се докосваха и пликът с покупките преминаваше от неговите ръце в нейните.

Доминго забелязваше всичко това, правеше си майтапи с Хосе, но не прекаляваше. Все пак и той беше минал по този път. Шегите му по-скоро бяха съвети и напътствия. Хосе не можеше да повярва, че момиче като Флориана би могла да има общо с някой като него. Доминго беше сигурен, че и момичето го харесва, но Хосе не се оставяше да бъде убеден.

От ден на ден Хосе се отчайваше все повече и повече. Толкова много обичаше Флориана, а се страхуваше да покаже чувствата си. Имаше го срамът как да говори, имаше го и страхът да не бъде отхвърлен. Предпочиташе сигурността, да може да я вижда докато пазарува и да я обича тайно, отколкото да и каже, че я обича и така да я загуби завинаги. Флориана беше наистина красива, но самата тя не мислеше така. Притесняваше се, че е ниска, а и беше чувала, че мъжете обичат блондинки и стоеше с часове пред огледалото мечтаейки за руса коса, сини очи и светла кожа. Никой не можеше да я убеди, че тя притежава красота, толкова различна от платиненостудената красота на момичетата по кориците на модните списания, които нейните съученички разнасяха в клас. За нея Хосе беше една мечта, един идеал. Макар и на нейната възраст той вече работеше и помагаше на семейството си. Беше с горд и свободен по дух и изглеждаше толкова по-голям от връстниците си. Така двамата горяха в огъня на взаимната, но неизказана любов, измъчвайки се без да се осмелят да направят първата крачка.

Лятото дойде и отмина. Започна новата учебна година. Една седмица по-късно, на 16-ти септември, денят на независимостта, имаше самодеен концерт пред общината. Хосе щеше да помни тази дата завинаги. Момчето помоли Доминго да го освободи по-рано, и тъй като така или иначе нямаше много хора, собственикът се съгласи. Пристигна точно на време за изпълнението на Флориана. Разбутваше хората, извиняваше се, настъпваше крака и усещаше твърди лакти в хълбоците си, но напредваше. Беше си пробил път до предните редове и когато девойката завърши импровизацията върху "Mantilla de Feria" се качи на сцената и я поздрави. Години по-късно щеше да се чуди откъде е намерил тази смелост, но тогава сякаш някой друг се беше вселил в него. Той остана при нея до края на представлението, след това се разходиха из притихналото градче и когато я изпрати до тях я целуна. Много често си беше представял първата целувка. Беше се чудил какво да прави, когато се случи, но всичко стана абсолютно естествено. Нищо не можеше да се сравни с това усещане. Устни търсещи устни. Ръцете му милваха тъмната й коса, а дълго след целувката шепнеше в полусън "Флориана, Флориана"...   

От тогава нататък те бяха неразделни.

* * *

Дойде денят, когато Хосе навърши 18 години. Това означаваше край на работата му в магазина, защото трябваше да влезе в казарма. Ето защо когато получи повиквателната той беше тъжен и замислен. На няколко пъти обърка поръчките на клиентите, докато накрая Доминго го забеляза:

- Какво става с теб момче, днес сякаш не си на себе се? - наглед грубо го запита той.

- Нищо - смънка младежът.

- Явно ти има нещо, кажи на стареца - с мечешка любов попита дон Сантос.

- Вземат ме в казармата следващата седмица - промълви Хосе.

- Е, какво си оклюмал? Вярно доста време е, но ще мине бързо, даже няма да го усетиш. А освен това знаеш ли колко нови приятели ще намериш?

- Не е в това проблемът... Всички тези месеци... Вие имате нужда от помощник... Ще си намерите някой друг за магазина...

Смехът на дон Сантос прозвуча странно на фона на накъсаните слова, които се изливаха от бедния момък.

- Как я мислиш ти тая работа Хосе, - коремът му още се тресеше от смях - та аз дори не мога да си мечтая за по-добър помощник от теб. Знаеш ли какво ще направим? Днес, след като приключим работа ще вземем една-две бутилки вино, ама от хубавото, ще сготвя буритос с много чили и ще отидем у нас да си поговорим като мъже за бъдещето. Съгласен ли си?

Хосе кимна мълчаливо и продължи с обичайните си задължения.

Импровизираната вечеря мина много добре. Пийнаха вино, хапнаха тортиля с буритос и говориха много. Разговаряха за бъдещето на Хосе, за плановете на Доминго, намесиха малко политика, а към края шефът беше леко пийнал и пак започна с вечните си пикантни историйки, което подсети момчето, че има още един важен разговор - с момичето на своите мечти.

С Флориана беше доста по-трудно. Любовта им се развиваше бавно и сигурно. Няколко дена преди повиквателната те откриха красотата на физическата любов, след като бяха заедно повече от две години. Последната среща преди казармата беше трудна - разхождаха се в горичката, мълчаха, всеки потънал в своите нерадостни мисли. Седнаха на тяхната полянка и тук вече Флориана не издържа и се разхълца. Хосе я прегърна, милваше косата й, целуваше мокрото от сълзи лице и я успокояваше. Треперенето и постепенно преминаваше, а той стискаше зъби и си мислеше - само да не заплача.

* * *

Хуанита изпрати големия, си син в казармата, а животът в Монтерей продължи да се движи по своите си правила. Доминго се отбиваше от време на време да нагледа семейството на Хосе, често им помагаше с пари или с различни продукти от магазина. Пишеше поне веднъж седмично на Хосе, като с по няколко думи разказваше какво ново се е случило в града, как върви магазинът и неизменно завършваше писмото с думите, че го чака, за да заработят отново заедно.

Симон продължаваше да учи с усърдие, но Хелена създаваше проблеми на Хуанита. Малкото момиче беше станала истинска госпожица. Прекарваше цялото си време в банята, гримирайки се или измисляйки си нови прически. Още когато Пабло беше жив всички глезеха Хелена и тя беше израснала с мисълта, че всичко й е позволено. След като Хосе започна работа той продължаваше да й угажда на капризите, но детските искания растяха. Шоколадчето вчера беше кукла Барби днес и нова рокля утре. Хосе не само я глезеше, но и някак успяваше да я контролира, ето защо след като го взеха войник се оказа, че няма кой да я възпира. Всичко, което майка й говореше, се възприемаше като ограничения. Хелена не искаше да разбере, че брат й не работи, и с парите, които майка й получава, не могат да й угаждат постоянно. Тя не разбираше думичката "няма" и един ден заяви на майка си, че щом не може да й даде пари за парфюм, ще започне работа. Няколко дена по-късно започна работа като фризьор в един салон недалеч от дома и честичко "забравяше", че трябва да отиде на училище. Майка й държеше тя да продължи да учи, а и беше против избора й, защото този салон не беше с добро реноме. Говореше се, че част от момичетата заработват пари и по други начини. Известно време не си говориха, но в последствие Хуанита се примири и прие избора на дъщеря си. Тъжно и ставаше, като се замислеше, че Хосе провали собственото си образование, за да могат брат му и сестра му да учат, но вече нямаше сили да се бори. И все пак тя имаше своята надежда в лицето на Симон.

Флориана прие най-тежко раздялата. За нея времето, без Хосе беше безкрайно дълго. Първите няколко дена не излизаше от къщи, само плачеше, не хапваше нищо и притискаше силно снимката на Хосе към гърдите си. Родителите й бяха много притеснени и като нямаше към кого да се обърнат повикаха Доминго. Той пристигна и цяла вечер си говориха с момичето за Хосе. Тя се успокои малко, започна да се храни и да излиза навън. Първото писмо, което получи от Хосе, довърши започнатото от Доминго. А когато няколко месеца по-късно Доминго я попита дали не би дошла с него на свиждане, тя беше на върха на щастието.

Тези дълги месеци Флориана беше постоянно обсадена от младежи, които й досаждаха, но любовта й към Хосе беше нещо свято за нея. Когато отново започна да излиза, ходеше навсякъде със свои приятелки и отказваше всякакви срещи. Цялото й същество тръпнеше в очакването на деня, когато нейният любим ще излезе от казармата и вече никога няма да се разделят.

* * *

Денят на уволнението беше най-щастливият му ден. Доминго го обяви за съдружник, имаше невероятно празненство, на което беше поканен целия квартал. Китарите галеха нощния мрак, а виното и текилата от склада на магазинчето бързо свършиха. След грандиозното посрещане на Хосе времето потече в своето обичайно русло, като магазинчето изглеждаше съживено от неговото присъствие.

Близо година по-късно Флориана изглеждаше ослепителна с белоснежната си рокля и прозрачното було, а Хосе беше леко скован в непривичния костюм, а отново порасналата коса бе вързана на плитка. Майка му седеше на първата редица в църквата и плачеше от радост, вълнение, а и малко мъка. За нея този съюз означаваше край на семейните обеди и остаряване в самота. Сватбата не изненада никого. Двамата бяха много красива двойка, а и бяха заедно от дълго време, неприсъщо на младостта им. Повечето им приятели предпочитаха по-неангажиращи връзки, но те двамата наистина се обичаха.

И след сватбата животът на Хосе не се промени значително. Сутрин ставаше рано, правеше крос на близкото игрище, след това отваряше магазина. Някъде към 10 часа идваше и Доминго, който живееше на втория етаж над магазина. Той обичаше да си поспива и ранното ставане на Хосе много го радваше. Работата беше рутинна, зареждаше с липсващи стоки, обслужваше магазина, чистеше и подреждаше стоки по рафтовете. Сега, след като беше съсобственик деляха печалбата на три - две части за Доминго и една за него. Животът му беше сравнително спокоен и уреден - помагаше на семейството си, колкото можеше. Не беше богат, но не беше и потънал в мизерия. Златната среда, а дори и над нея за този квартал.

Брат му мечтаеше да стане лекар, а за това трябваха пари. Образованието беше привилегия на богатите в този противоречив свят. Сестра му растеше красива като него, та дори и повече, и макар и само на 15 край нея вече се тълпяха обожатели. Тя вече окончателно беше спряла да ходи на училище, но при красотата, с която беше надарена, то не и трябваше толкова. Еманципация все още беше чужда дума в Латинска Америка.

Някъде по времето, когато Симон завърши гимназия монтираха за втори път автомат за цигари, там, където беше първият. Този беше доста по-добре защитен, но хората първоначално го игнорираха. Постепенно свикнаха с него и започнаха да го използват, а наред с него на различни места в квартала се появиха и други автомати. Хосе виждаше в машините заплаха за търговията им, но Доминго не се притесняваше от това. Магазинът все още вървеше добре, хората рядко ползваха непривичните автомати, а и разговорът, който водеха с продавачите, им даваше капчица топлина в изстиващия свят.

* * *

- Вестници, вестници - провикваше се по улиците Филипо - последните новини. Вестникарчето направи още една обиколка на квартала и седна уморено пред магазина на Доминго.

- Как е Филипо? - от вратата се показа Хосе.

- Зле - клюмна младежът - откакто сложиха автомат за вестници и списания пред пощата хората вече не купуват от мен. И как да купуват - въздъхна тежко той, - нали всичко от машината е по-евтино. Вече втора седмица не мога да продам почти нищо...

- Съжалявам - потупа го по рамото Хосе.

- Вече сериозно си мисля да се махна от тука - Филипо отмести ръката на Хосе. - Ако не бяха родителите ми, досега да съм отишъл в Америка. По-добре да мия чиниите на шибаните американци и да имам какво да ям, отколкото да не мога да изкарам пукнато песо и да тежа на нашите.

- Успокой се Филипо, утре може да е по-добре - това беше неговата житейска философия от деня, в който загуби баща си.

- Не, Хосе, ти не разбираш. Откакто сложиха тъпата машина хората ме отбягват. Имам няколко постоянни клиенти, но само това. Преди разчитах на случайни купувачи, предлагах вестници, шегувах се с хората, някои купуваха, някои не, но всички бяхме доволни. Имам чувството, че откакто сложиха автомата хората са станали по-студени.

- Хосе, ще дойдеш ли за малко - повика го Доминго от вътрешността на магазина.

- Извинявай, Филипо, шефът ме вика.

- Върви - отвърна момчето, стана тежко и продължи своята мрачна обиколка по опустелите улици на милионния град.

* * *

Денят беше събота. Отборът на града посрещаше Веракруз в полуфинал за купата на Мексико. Технолоджико вреше, препълнен до пръсване. Веракруз бяха спечелили първата среща с 1:0 и сега 32500 фанатици на синьобялата идея деряха гърла с надежда да видят любимците си на финал. Но привържениците на Монтерей бяха нетърпеливи не само заради футболната магия. Мексиканската футболна федерация беше решила да направи опит с електронен съдия - фоторобот. Двата отбора излязоха на терена, изведени от човека в черно, а на главата му имаше някакъв шлем. Всъщност този шлем представляваше приемник, с пряка връзка с всяка една от камерите на стадиона. Срещата започна и стадионът изригна, а хиляди цветни лентички заляха зеления килим. Мачът започна според очакванията. Монтерей тръгна напред и бързо поведе, а в средата на второто полувреме вкараха още един гол. Сега оставаше по-трудното, трябваше да задържат резултата. Течеше осемдесет и пета минута и зрителите вече предвкусваха финала, когато след бърз пробив Хосе Андрес се намери сам срещу вратаря, опита се да го финтира, но Хуан де Диос скочи в краката му и улови топката. Съдията беше далеч и Андрес симулира. Той падна по лице и зарови нос в игрището, след което артистично се хвана за главата и започна да се гърчи. Съдията импулсивно наду свирката и посочи бялата точка, след което се оказа обграден от играчи в синьо-бяло. Те ръкомахаха и искаха обяснение за отсъждането. Стадионът замря. Тогава човекът в черно се обърна към електронния си помощник и прегледа всички записи на случката. Седем различни камери, седем различни гледни точки. Нямаше място за никакво колебание. Той вдигна жълт картон на Андрес за симулация и свири нарушение в полза на Монтерей. Звуковата вълна почти го събори на земята. Веракруз вече нямаха сили да търсят обръщане на мача, сякаш отпаднаха и физически, така че Луис отбеляза лесен трети гол. Съдията свири край и тълпата нахлу на терена. Целият отбор се оказа вдигнат високо над главите на публиката, а стадионът гърмеше от край до край.

Вечерта след мача Доминго и Хосе седнаха в кварталното заведение заедно с останалите тифози и разгорещено обсъдиха мача. Пиха много вино, спориха за финала, от футбола минаха към други теми, а после се върнаха пак на футбола. От дума на дума стигнаха и до съдията. Всички се радваха, че е имало записване на срещата и че съдията вместо да отсъди дузпа вдигна жълт картон, но ето че Доминго беше на друго мнение:

- Абе, то че си е така, така си е, - прекара пръсти през мустаците си той - но не ми харесват тези машини. Вярно е, че днес ни помогнаха да стигнем финал и все пак не ми харесват. Едно време нямаше нужда от подобни глупости, защото футболът се играеше от мъже и никой нямаше дори и да си помисли да пада така. Ама накъдето е тръгнал този свят, май вече няма да можем да направим крачка навън, без да се блъснем в някой дяволски апарат, -  явно Доминго беше прекалил с пиенето и ръкомахаше ожесточено. - Днес тази дивотия на главата на съдията, утре сигурно ще сложат тенекиен съдия, а може и момчетата да сменят с железни кукли. Въобще не ми харесва накъде върви този свят с всичките тези машини, - той залитна, събори две полупразни канички и с омекнала крачка излезе от бара.

* * *

Десет години по-късно животът започна да нанася удар след удар върху нищо неподозиращия Хосе. Вече се беше примирил, че не могат да имат деца. Разбраха това няколко месеца след сватбата. Флориана не можеше да забременее и двамата отидоха на преглед. Лекарят разби техните надежди за продължение на рода. Още като дете Флориана беше оперирана от апандисит, но никой в тяхното семейство нямаше здравна осигуровка. Имаше болки в корема и баща й я заведе в общинската болница. Там се наложи да чакат дълго време, защото регистраторката не успя да се свърже с дежурния лекар. Прегледа я един стажант, но ги успокои, че няма нищо страшно, предписа й ментови капки и те се прибраха. През нощта болките станаха непоносими, повикаха линейка, но операцията вече беше закъсняла. Освен това хиругът беше млад, не успя да се справи с операцията добре и последствията бяха ужасни, Флориана не можеше да има деца. Тя никога нямаше да прегърне пухкаво пашкулче, нито да усети ритане на краченце в тялото си. Бедността я беше наказала с безплодие.

Въпреки че нямаха деца любовта между него и Флориана сякаш все още гореше. Е, може би не с яркия пламък на младежките години, но чувствата между тях бяха силни. От време на време имаха по някое спречкване, но най-често всеки конфликт завършваше с милувки, а Хосе почти винаги се чувстваше гузен и й подаряваше нещичко по повод сдобряването. В такива моменти си задаваше въпроса дали това е любов или всичко е само въпрос на навик, но бързо преодоляваше тези си терзания. Симон завърши ветеринарна медицина и отиде в Манагуа, а Хелена се омъжи за един богат американец и замина с него за Щатите. Първоначално получаваха писма от Сан Диего, тя се прибираше от време на време и звънеше често. Две години по-късно се премести в Чикаго и писмата станаха по кратки и сякаш писани без желание. Тя почти спря и да се обажда у дома. Връзката с нея ставаше все по-безлична. Писмата се замениха от електронна поща и ставаха все по-нередовни. Когато един ден сървърът върна последното му писмо с обяснение, че не може да бъде доставено, той почти не се натъжи. Дотолкова се беше отдалечил от нея. С брат си се чуваше няколко пъти месечно - стандартното "добре съм, поздрави мама и до скоро". Връзката и с него изтляваше, но все още го чувстваше близък. Майка му живееше единствено с телевизионните сериали и с приятелките, с които обсъждаха тези филми. Той беше добър син и се радваше, че може да и осигури спокойни старини, но не можеше да общува с нея. Ако не бяха Доминго и Флориана, животът му щеше да е наистина празен. А сякаш в последно време и с Флориана вървеше трудно. Голяма част от времето му протичаше в магазина и тя се ядосваше, че рядко се виждат, но когато вечерта Хосе се прибираше, откриваше, че няма какво да си кажат. Флориана прекарваше деня пред телевизора или в обикаляне по бутиците. Парите, които Хосе изкарваше не й стигаха за всички дрехи, които харесваше, но това не й пречеше да мечтае за роклите по витрините, за палтата на богатите дами по улицата и за бельото на манекенките от модните ревюта. За нея беше въпрос на престиж, че мъжът й може да издържа семейството, затова не работеше и се чудеше с какво да си запълва времето. Така модата я беше завладяла напълно.

Имаше и нещо друго. Откакто разбра, че не могат да имат деца, сякаш нещо в нея се пречупи. Опитаха всичко - посетиха най-известните лекари в Монтерей, ходиха няколко пъти до Мексико Сити, но всичко беше напразно. Съвременната медицина беше безсилна да им помогне. След този неуспех Флориана потърси и други решения. Молеше се постоянно на Дева Мария да я дари с рожба, обикаляше храмовете в околността и прекарваше цели часове на колене пред светата Майка. По съвета на някаква стара леля тя се реши и отиде при един индиански жрец, но и неговите заклинания не можаха да помогнат. Всичко това я отчая и обезвери. Почувства се излъгана във всичко, в което вярваше. Започна да търси нови развлечения, с които се надяваше да запълни тази дупка. Имаше нужда от един нов живот, с който да замени стария, излишния. Тя, която искрено вярваше в Бог, сега вече се съмняваше. Не можеше да приеме един Бог, който я лишава от най-скъпото за всяка една жена. Хосе не харесваше нейните забавления, а тя започна да се отчуждава от него. Една подличка мисъл се настани в нейното съзнание и колкото повече си я повтаряше толкова повече започваше да й вярва, до тогава до когато, вече не можеше да различи действителното от нереалното. Той, само той беше виновен, че никога нямаше да имат деца.

Вече не й доставяше удоволствие да играе ролята на домакинята, която всяка вечер радваше съпруга си с кулинарни глезотии. Все по-често Хосе намираше яденето изстинало на масата. В тези моменти той се сещаше за топлата усмивка на Флориана, когато вечеряха заедно. За светлината на свещите в косата й и за любовта, която тя излъчваше. Но той се задоволяваше с изстиналата храна и отваряше вратата на спалнята, където виждаше  Флориана потънала в неспокоен сън. Все по-често я мъчеха мигрени и когато той я пожелаваше, прегръщаше и приласкаваше тя се оправдаваше с ужасно главоболие, обръщаше се на другата страна и заспиваше. Тогава Хосе се въртеше в леглото. Не можеше да заспи до късно през нощта, а в главата му се въртяха всякакви тревожни мисли.

Все още имаше моменти, когато Флориана го чакаше в кухнята и с нежна усмивка му помагаше да се събуе, след което вечеряха заедно, пиеха по чаша добро вино, а пламъците се отразяваха в лицето на Флориана и я правеха да изглежда още по-красива. В такива мигове Хосе си мислеше, че всичко ще се оправи, че всичко ще бъде наред и тяхното семейство ще продължи да съществува, но уви подобни вечери бяха все по-редки.

* * *

Една слънчева сутрин Хосе отвори магазина, както обикновено в 8 часа. По обяд се притесни, защо Доминго още не е слязъл, затова се качи по стълбите, за да го събуди, но намери на леглото неподвижното му тяло. Веднага извика лекар, който установи масивен инфаркт. Наистина последните години дон Сантос прекаляваше с храната и беше качил допълнителни килограми към и без това едрото си тяло. Въпреки това смъртта му беше шок за Хосе - та през последните близо 20 години този човек му беше почти баща. Преди няколко години Доминго си беше направил завещание, в което определяше за свой единствен наследник Хосе. Той и нямаше кой знае какви роднини - няколко далечни братовчеди, с които си пращаха коледни картички и се виждаха веднъж на няколко години. Завещанието не учуди никого.

В деня погребението имаха ужасна кавга с Флориана. Напоследък тя съвсем се беше променила. Това беше започнало отдавна, но той не бе забелязал докъде е стигнало. Сега тя следеше всяко ревю, беше абонирана за три модни канала и няколко списания. По цели часове можеше да стои в някой бутик, докато си избере нова дреха, от която често нямаше нужда. Понякога Хосе се питаше дали това е единственото нещо, което я интересува. Чувстваше, че се отдалечават един от друг, че без дете спойката в брака се губеше, но единственото, което правеше, беше да подписва растящите сметки от модните къщи.
Хосе облече сакото си и погледна тъжно Флориана:

- Наистина ли няма да дойдеш? - сълзите прозираха през думите.

- Не, вече ти обясних - доня Маргарите представя днес колекцията си лято/есен в Монтерей и аз трябва да съм на това ревю.

- Не можеш ли да го пропуснеш, все пак става дума за Доминго, - при мисълта къде е сега шефът, приятелят и бащата сълзите бликнаха от очите на Хосе.

- Не, разбира се, - тя си играеше разсеяно с един кичур коса и не забелязваше мъката на Хосе, - да не мислиш, че човек като нея ще дойде друг път в града?
Колко се отдалечихме толкова много един от друг? - помисли си той,- Тя сякаш не разбира какво се е случило. За нея смъртта на Доминго е просто нещо, прелитащо край нас, докато за мен...

Хосе разбра, че няма да постигне нищо. Обу се и забърза към гробищата, далеч от тази къща. Този ден имаше чувството, че погребва двама човека - любимия си Доминго и обичната съпруга.

* * *

Междувременно градовете продължаваха да се механизират. На все повече места пазаруването ставаше в огромни халета, където човек избираше нужните стоки, поставяше ги на конвейрна лента, роботи ги опаковаха, а компютър изтегляше нужната сума от банковата сметка на купувача. Един ден пред магазина спря лъскава кола, а от нея слезе представител на Vereinigten Micro Robots. Хосе получи предложение за механизиране на магазина от мистър Смит, но отказа. От една страна, нямаше пари да плати цялата сума, а ако се беше съгласил на другия вариант щеше да задържи магазина само пет години след нововъведенията. Но въпросът не беше само в парите - обичаше магазина и не можеше да си представи, че няма да работи в него. Душата му беше на това място, а тук беше и духът на Доминго. Майкъл се задържа в Монтерей близо седмица, докато траеха преговорите. Флориана разбра за това предложение и последва бурна кавга. Според нейните разбирания, наложени от телевизията, Хосе беше безнадеждно остарял. Той не можеше да се впише в обществото. Хосе все още се опитваше да запази човешкото в себе си. Възприемаше клиентите си първо като хора, а чак след това като източник на доходи. Не можеше да се примири с бездушието на нововъведенията. Не се интересуваше нито от мода, нито от последните хитове. Задоволяваше се с малко и не разбираше защо трябва да си купи нови дрехи, когато старите не са износени. Радваше се на това, което получава от живота, и не се стремеше към фалшиви ценности. Флориана обаче имаше нужда от повече лукс. Времето бе преобразило скромното момиче в комерсиална жена. Бутиците на Монтерей вече не можеха да и предложат това, което тя търсеше. Искаше да посети Париж и Милано. Знаеше, че това е невъзможно с техните доходи, но мечтите й я водеха на новото ревю на Мишел Рене и на колекцията есен/зима на Пако Луис. Ако не мечтаеше за тези неща, тя ги гледаше по телевизията. Освен това искаше да се подложи на пластична операция - тя знаеше, че носът й е леко изкривен наляво, или поне не беше толкова идеално прав като на момичетата от рекламите на Beau Woman. Наскоро чете за новите японски хирургически роботи, но всичко си оставаше само мечти. Затова когато разбра за отхвърленото предложение побесня. Тя не разбра неговите доводи; дори не го изслуша докрай. Събра си дрехите и козметиката в няколко куфара и замина с луксозната лимузина на представителя на компанията. Тогава Хосе разбра, че не я обича. Да той беше обичал един идеализиран образ на момичето от неговото детство. Момичето, за което горските цветя имаха повече стойност от диамантите. Девойката, която слушаше ромонът на потока и се очароваше от него, а не от новите компютърно генерирани хитове на N-MTV. Тази, която беше семпла и естествено красива, а не изкуствена кукла, излизаща от козметичния салон или от поредния магазин. Това момиче си беше отишло преди векове.

Той преодоля учудващо лесно липсата на Флориана, но последва нов удар - месец по-късно брат му бе заразен от бяс в една ферма за прасета. Майка му си обитаваше нейният свят, заедно с Аня-Селесте; там, където проблемите на Касандра и Рамонес бяха и нейни проблеми. Тя живееше с радостите на двамата братя и скърбите на четирите сестри; Хуанита вече не различаваше действителността от света от малкия екран. Смъртта на Емануел Родригес я засегна повече от смъртта на собствения й син, а изневерите на Есмералда я разчувстваха повече от развода на другия й син. Хуанита така и не беше успяла да преодолее мъката по Пабло. Тя избяга от жестокия свят и заживя в цветната магия. Преди години децата и даваха стимул за живот. Тя се чувстваше отговорна за тях. Трябваше да работи, за да може да ги издържа, но първо Хосе, а след това Хелена и Симон избраха своите пътища. Сега вече нищо не я задържаше тук. Тъгуваше потънала в самота, като единствени приятели и бяха телевизионните герои. Тя беше зациклила на едно място в живота си. Не знаеше какво да прави със себе си, дните й тежаха, но католичката в нея не й даваше дори да си помисли за самоубийство. От ден на ден тя се отдалечаваше от реалността и не живееше, а вегетираше.

Така само на 35 години Хосе се почувства състарен. Бяха си отишли всичките му близки. Баща си той си спомняше някак смътно, неговият образ се припокриваше с този на Доминго. Тази Флориана, която си замина, не беше неговото момиче. Брат му и сестра му го зовяха рядко като призраци от миналото, а майка му съжителстваше с други призраци - телевизионните от настоящето.

* * *

Вратата се отвори и в магазина спокойно влезе елегантен мъж с тъмен костюм. Доминго го посрещна и непознатият отвори куфарчето си и му тикна в ръцете луксозен проспект. Доминго хвърли един поглед и избухна. Треперещ от гняв той изхвърли непознатия и затръшна врата след него:

- Камери! Ще ми предлага камери! - Гласът му започна да изневерява. - Да си следя клиентите като престъпници!

Хосе кимна с разбиране.

- Успокойте се дон Сантос.

- Да се успокоя? Ха! Този келеш си мисли, че някой ще си купи подобни гадости! Жестоко се лъже, в нашия квартал всички се знаем и си вярваме! - Гърмеше афектираният Доминго.

И все пак няколко магазина се оборудваха с камери против кражби, а на входните им врати изникна циничният надпис:

"За вашата сигурност обектът се охранява с видеокамера."

Спомените нахлуваха в главата му. Неканени, нежелани и същевременно очаквани. От доста време насам това бяха единствените му приятели - само потопен в миналото Хосе можеше да бъде щастлив.

- Обичам те мили - очите на Флориана блестяха с лунна нежност.

- И аз, Флори.

Отново бяха на тяхната полянка, наскоро след уволнението му от казармата. Градът беше замлъкнал и само звездното небе ги озаряваше с онова спокойствие, така жадувано от влюбените.

- Скъпи, толкова ми липсваше.

- Нали сега съм до теб, прегърни ме и забрави за тези дни.

Тя се сгушваше в неговата прегръдка, ръцете му масажираха нежно вратлето и и се спускаха по дългите къдри, а устните му мълвяха забравени стихове:

 

"Вярвам в своето сърце, уханна клонка,

моят Бог като листак го полюлява,

със любовния му дъх живота пълни

и щастлив го прави."

Да, в тези дни вярваше във вечната любов, но днес неговото настояще представляваше един безконечен вечно повтарящ се ден. И само в спомените си той виждаше онези дни, когато хората бяха по-свободни, по-чисти и по-човечни. Дните, когато Флориана гореше от онази зашеметяваща тръпка, Доминго се грижеше като баща за него, а майка му рядко поглеждаше телевизора. Уви, тези дни бяха отминали.

* * *

Годините се изнизваха една след друга, посребрявайки косата на Хосе. Магазинът му остана единственият в града без компютри. Машините вече владееха почти целия свят. Един ден звънчето на вратата го откъсна от вестника, който разгръщаше. Звънчето вече не пееше нежно, а по-скоро биеше тъжно и замислено. Погледна към новодошлия, но не го познаваше. Среден на ръст, около неговата възраст, небрежно облечен, а загадъчна усмивка играеше на устните му. Това беше странно едва ли влизаха и пет човека на ден, а и познаваше всички. Все по-малко хора пазаруваха при него. В съседните магазини беше удобно и бързо - вземаш, каквото ти трябва, слагаш картата в процепа и готово. Всичко се върши от машини и никой не ти губи времето с безмислени разговори. Хосе се надигна леко напрегнат, този човек беше като чудо в неговото ежедневие:

- Добър ден, какво ще обичате?

- Хосе, приятелю, не ме ли позна? - усмихна се непознатият.
Усмивката беше позната, Хосе не повярва на очите си и се хвърли в прегръдките му.

- Алварес! Не вярвах, че пак ще се видим! Наистина ли си ти!
До единадесетата му годишнина това беше най-добрият му приятел, но след това родителите му се преместиха в столицата. Направиха го заради новата работа на бащата, но и заради по-добрите училища в Мексико Сити. Оттогава си бяха загубили следите, а сега Алварес се появяваше изневиделица.

- Ето че се видяхме. Знаеш ли, аз се пенсионирах и реших да се прибера в родното си градче.

- Как? - учуди се Хосе. - Пенсионер, а си толкова млад.

- О, имам толкова много да разказвам. Още в училище проявих интерес към физиката, спечелих стипендия в Англия и заминах за Ланкастър. Там учих физика, по-точно космология, написах си дипломната работа, завърших и започнах работа по един проект в Кавендишката лаборатория. Имах някои успехи, заплатата беше добра, получавах премии, така че успях да спестя пари. Инвестирах в акции, които носят добри приходи и ето, че сега съм пенсионер на 45, с много свободно време и добра рента - усмихна се той.

Вечерта двамата приятели прекараха заедно и си разказаха за последните 35 години. След това всеки ден Алварес беше неизбежен посетител на магазина и старото им приятелство разцъфна с нови сили.

* * *

Животът отново придоби смисъл за Хосе. Той, който доскоро живееше по навик отново откри красотата на изгрева и мъдростта на залеза. Подкрепата на Алварес беше нещото, което го изтръгна от летаргията. Всяка вечер Алварес пристигаше в магазина, затваряха заедно и тръгваха на дълга разходка из града. Монтерей доста се беше променил последните 35 години и Алварес откриваше всеки ден по нещо ново. Тихите вечерни улици, които той помнеше от детските си години, бяха станали шумни, писукащи и изпълнени с мигащи светлини и неонови реклами, затова след първата седмица двамата приятели вече се разхождаха само в горичката. Дори и там Хосе и Алварес можеха да бъдат сами само няколко часа, защото след полунощ навсякъде започваха да щъкат роботи полицаи и да ги фиксират подозрително с еднооките си камери. Обикновено след разходката в парка двамата се насочваха към квартирата на Алварес и продължаваха разговор над бутилка вино. И двамата вече бяха на възраст, на която бяха започнали да търсят Бог. Не този, който им предлагаше християнската църква, а техният Бог. Този на Алварес и на Хосе.

- Знаеш ли какво забелязвам, - сподели един ден Алварес, - Църквата се бори с езическите символи, а от друга страна тя самата създава икони. А не е ли казано в Светото Писание да не си правим други кумири освен Бог? Защо тогава се кланяме на Николаус или се молим на Дева Мария? Или защо почитаме кръста?

- Така е, - кимна в съгласия Хосе.

- Бог създал човек по свой образ и подобие! - продължи разпалено Алварес - Това са глупости мене ако питаш. Човек не може да си представи Бог, затова сме създали един Бог по наш образ и подобие. Та какво е Иисус освен човек.


Хосе се накани да каже нещо, но Алварес го прекъсна.

- Не, не ме рабирай погрешно. Това е бил един велик човек, един истински Учител, но в крайна сметка си остава човек. Така и Бог в нашите представи е един достолепен старец с бяла брада, седнал на бляскав трон. Имаме твърде бедно въображение, за да добием даже и най-бегла представа за Бог, затова сме му дали толкова много човешки черти.

Въпреки разликата в образованието, което бяха получили, те бяха достигнали до принципно еднакви изводи за живота. Хосе си оставаше дълбоко вярващ католик, но въпреки това не харесваше представленията, които фанатизираните мексиканци играеха на всяко Възкресение. Той се дразнеше от този ритуал със самобичуването и носенето на кръста от хиляди вярващи. Чувстваше, че църквата крие нещо от него и не му показва Бог такъв, какъвто той го усещаше. Той искаше сам да се съедини с него, не му беше нужен посредник. Много често, докато се разхождаше, сред природата сякаш се сливаше с всяко стръкче и камъче. Сякаш небето и земята бяха едно цяло, но неговият свещеник не можеше да го разбере. Младите пък тотално се бяха отрекли от църквата, техният опиум беше науката. Алварес доскоро беше същият, но с напредването на годините беше установил, че науката може да има много отговори, но колкото повече отговори дава, толкова повече нови въпроси задава. Получаваше се един затворен кръг. Ето защо Алварес се беше обърнал към сърцето си.

Една нощ двамата бяха потънали в дълбок спор, когато Хосе каза, че Бог е непознаваем. Поне не и със сетивата, с които разполагаме, че не бива да се опитваме да разгадаем тайната и самоличността му, а по-скоро интуитивно да действаме. Тук Алварес го прекъсна възбуден:

- Да, точно така. Много добре го каза. Чувал ли си теорията за големия взрив?

- Не, - отвърна Хосе объркан, - но какво общо има тя с Бог?

- Много. Теорията на Големия взрив твърди, че цялата ни позната Вселена - времето, пространството, енергията и материята, са се съдържали в една топка. Но в следващия момент тя е започнала да се разширява с невъобразима скорост. След първата милисекунда Вселената вече е представлявала една безформена огнена топка, 30 млн. пъти по-плътна от оловото, и до изтичането на първата секунда тя вече се е разширила до 20 светлинни години. - Хосе слушаше с интерес. - По-интересното обаче е какво е имало преди това. Големият взрив е породил Вселената преди около 15 милиарда години. Физиците не казват какво е било преди Големия взрив - тогава не е имало нищо. Нито време, нито пространство. Ти ми казваш, че има мигове, в които сякаш се сливаш с природата, а представяш ли си момента преди Големия взрив? Тогава наистина всичко е било едно цяло.

Хосе се смути, но все пак попита:

- Все още не ми е ясно кое съм казал много добре. Това, което казах, няма нищо общо с твоята теория.

Алварес се усмихна:

- Напротив, търсейки отговора за произхода на вселената, аз използвах апарата на математиката и призмата на физиката, но науката не може да ти обясни самия момент на съзиданието. Вече има теории какво се е случило малко след Големия взрив. Предполага се какво е станало частици от секундата след това, но ние никога няма да разберем как е започнало всичко. Не и с методите на науката.
Той посегна към чашката с вино, отпи внимателно и продължи:

- Наскоро попаднах на последните думи на Айнщайн. Малко преди смъртта си той е казал, че се надява да познае всичко за света, което може да бъде познато, но колкото повече познавал, толкова повече, разбирал безсмислието на своите усилия, защото непознатото остава безкрайно голямо. Очаквал е да разреши тайната на света чрез науката. Да я сведе до математическо уравнение. Проблемите на математиката обаче стават все повече и повече, и вместо да се разрешат тайните на света, те сами по себе си стават тайна.

Хосе го прекъсна:

- А можеше ли да останеш в Англия? Да продължиш да се занимаваш с изследвания?

- Знаеш ли, имах много такива възможности, но след завещанието на Айнщайн нямах такова желание. Исках да се върна тук. От една страна, носталгията, а от друга... - той въздъхна, - мисля си, че хората с всичките си изобретения се отдалечават от Бога, затова исках да живея тук, където технологиите още не са достигнали. Уви, оказа се, че съм закъснял. Знаеш, че у дома използвам, колкото мога по-малко машини, знам, че и твоят магазин вече е единственият в цяло Мексико, ако не и в целия свят без роботи. Мисля, че Бог е създал света съвършен, но ние сме започнали да го поправяме. Сега, след толкова години се опитвам да повърна парченцето ябълка, което Ева е дала на Адам, но не знам дали ще успея.

Допиха виното в мълчание. Хосе се сбогува с Алварес и се прибра.


* * *

Хосе се гледаше в огледалото, докато се бръснеше. - Къде отиде черната ми коса и младежкото лице? - мислеше си той. - Кога побелях и се набръчках? Имам ли място в този свят? Този свят на машини и хора, неразличими едни от други, - обличаше се, без да мисли, просто така, по навик. - Ето, вчера загубих и последния си приятел, - погребението на Алварес беше кратко и тъжно. Андроидът в палата на смъртта остана учуден от желанието на Хосе. Днес почти всеки се подлагаше на кремация. Не се заемаше излишно място, а и от тялото на всеки изгорен труп обществото получаваше няколко килограма фосфор. Единственото гробище в града беше запуснато, но все още работеше. Други хора освен Хосе нямаше, а всичката работа се извършваше от погребалните машини на Shrub & Co Industries - смътен спомен премина през главата му. Той хвърли една шепа пръст и дълго стоя край гроба, a черният правоъгълник открояващ се сред буйната растителност мълчеше заедно с него. Сякаш в полусън излезе на улицата. Последните години в магазина беше пусто. Други хора освен Алварес не стъпваха. Целият свят се беше механизирал, а книжните пари бяха колекционерска рядкост. Всичко ставаше с банкова карта, а неговият магазин нямаше възможност да обслужва такива клиенти. Постепенно потокът от хора намаляваше, докато накрая остана само Алварес. Е, вчера и той замина на дългото пътешествие. Потънал в тези печални мисли Хосе прекрачи прага на магазина. Замисли се защо го прави, така или иначе не очакваше никой. След смъртта на Алварес сякаш нищо нямаше смисъл.

Прегърбеният стар човек с бяла коса вързана на опашка се отпусна на стола си и примирено зачака. Беше задрямал, когато звънчето го събуди. Промяната в него беше потресаваща - тялото му се изправи и стегна за миг. Сякаш дори и бръчките изчезнаха. Той погледна към вратата с надежда и се сети, че камбанката отдавна е захвърлена. Навън звънеше роботът, който продаваше електронни вестници.

Посветено на Доминго Сантос

 

стиховете в разказа са на Габриела Мистрал, превод Ал. Муратов и Ат. Далчев


2004-11-23

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)