БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Една разходка

(sinner)

Раздел: Литературни очерци, ЕСЕТА, ИМПРЕСИИ  Цикъл:

   Събудих се тази сутрин... отново, огледах се и в просъница се завъртях да скрия очите си от слънцето... после му се усмихнах, усетила топлината на нежното му гъделичкане.
   Реших, че е ден за разходка.
Едва отворила очи, се добрах до котлона, за да си направя чаша силно кафе... Подпрях се на перваза, на балкона с чаша силно кафе и цигара...
Детски крясъци развалиха тишината, за да направят денят още по-очарователен.
   Взирах се в необятността на небето, синьото, топло есенно небе.
   Прииска ми се да съм като врабчето, подскачащо от клон на клон, политащо... Свободата, колко е ценна и колко рядко оценявана..

   Излизам! Обух си изтърканите дънки, стегнах си кецовете, намъкнах си суитчера, в който съм като в чувал :-) оооо суета.... Хванах колелото и....... се почувствах врабче. Такова едно малко създание, беззащитно и свободно.
   Карах почти обезумяла (доколкото е възможно да обезумея повече), опитвах се да хвана вятъра...
   Летях между колите по задръстванията с лекотата на времето. Поглеждах изнервените физиономии на бързащите, закъсняващите субекти, подвластни на градския трафик, а аз като малък тромбоцит се плъзгах по артериите на града. Плезех се изпод козирката на шапката си, на таксиджиите, дето ми подсвиркваха... летях..., плувах със силата на свободата в морето от градски здания и бетонни души, мухлясали от влагата на панелите..... а аз съм свободна.
    Стигнах до парка и намалих. Там панелните човечета са просто хора - смеят се, пият бира, люпят слънчоглед, тичат по тревата, лежат замечтани по пейките.... там има и други като мен - свободни ( поне за малко).
    Клюкарстващите баби, веселите старчета, децата, родителите им... Седнах на една пейка и тази алея прожектира пред мен преходността на всичко наречено човек. Видях се след 5 години с моето дете, после с моите деца... с моите внуци...пак на тази алея. Тя ще е все още същата, та тя е била същата и преди да се родя. Понасяла е стъпките на смеещи се приятели, на влюбени двойки, на спомените на баби и дядовци. Понасяла е толкова човешки емоции, ако можеше да говори... Явно преходността на човешкият живот няма нищо общо с непреходността на човешките творения... ( поне в някои случаи). Хората сякаш са изпаднали в някакъв транс - спокойни, усмихващи се, сякаш нищо не ги интересува - просто разходка в парка...
    Но има нещо още по унасящо - чистата, великата, девствена природа (доколкото е възможно) - без асвалтови алеи и циментови стълбове... Там си над всичко и осъзнаваш колко си малък, но там свободата ти дава крила... да полетиш, да изкрещиш, да се любиш с вятъра, да се венчаеш със слънцето, да поемеш от земята.. там където се събират земята и небето, атмосфера и хидросфера раждат светлина в леглото на дивна флора и концертираща фауна....  колко е красиво това...
    
     Аз съм никой в недрата на тези величия, те просто закусват с моя живот. Аз съм прото бълхичка в козината на земята, и само да кихне ще ме събори. Какво й пука за китарата ми.....Бълхичка с китара...-не, не - свободна бълхичка с китара.

    Само свободата дава възможността да видим невидимото, да чуем гласът на вечното, да обикнем настоящето....



26.09.2004г.
2004-09-27