БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

БОРДОВИ ДНЕВНИК №2 Част 12 - Bonus trek

Боян Митков Паничаров (absolute)

Раздел: Пътеписи  Цикъл: ШЕПА МИДЕНИ ЧЕРУПКИ В ДЖОБА И ЯХТА В ПРИСТАНИЩЕТО (бордови дневници)

    06.09.2000, 10:55 a.m. Имаше нещо, което се налагаше да свърша на първо време още щом излязох на светло. Запътих се към края на пристанището - натам където бяха закотвени двата рибарски кораба. Омегата леко се поклащаше вързана за външната им страна. Седнах небрежно на парапета на външния кораб и хвърлих едно око оттатък. Сянката ми прескочи на яхтата и покри мъжа и жената, които си доспиваха, припичайки се на слънчевите лъчи.
    Кратко стъписване на борда.
    - Дойдох да ви се извиня за неудобството, което ви причиних снощи. Наистина ужасно съжалявам...
    Пауза - пауза. Окопитване.
    - Ама че това е нашето момче! - започна съпругата на моряка. - Да знаеш само колко съвестно ни стана след като се обадихме в полицията. Цяла нощ сме те мислили.
    - Е, блудният син се завръща. Разкаян. “Каква малоумна картинка само. Да можехме да се видим отстрани.” - помислих си с неудобство.
    - Виж, ако не беше се случило това разбиване преди седмица - намеси се мъжът. - въобще нямаше да стигнем до там.
    - Не-е, грешката си беше изцяло моя... “За какво всъщност дойдох?”
    Морякът извади няколко бири отвътре и ми подаде една:
    - Не се коси! Всички много съжаляваме.
    - Всъщност... ето за какво съм тук: - продължих аз окуражен. - Понеже съм малко писател искам да ви изпратя екземпляр от следващия си ръкопис. Както може би се досещате вече има една част, в която вашата яхта играе доста видна роля. - чукнахме се. - Та ще ви помоля за пощенския ви адрес...
    Дърдорихме си още известно време, смяхме се, след което се сбогувахме с олекнали сърца. Толкова по въпросния инцидент.

    11:20 a.m. Небето бе искрящо синьо между ниско прелитащите облаци, а  атмосферата бе придобила невероятна прозрачност и бистрота. Преди разсъмване отново беше валяло. “Какво ли щях да правя, ако онези симпатични хора не се бяха обадили снощи в полицията?... Ужас! В Несебър ме чака цял екипаж, който от 8:30 е на крак, защото днес рано щяхме да отплаваме за Варна!!! Трябва спешно да звънна на капитана на нашата яхта. Неделчо още нищо не знае за моите перипетии. Добре, само спокойно... Отсреща има телефонен автомат.”

    - Ало, Неделчо?
    - Да.
    - Боян е. Звъня ти от Созопол. Тръгнахте ли вече за Варна? 
    - Не, още сме в Несебър и те чакаме.
    - Въобще не ме чакайте, ами направо отплавайте, ако времето при вас го позволява. Аз ще ви намеря във Варна на пристанището...
    - Те другите смятат да си тръгнат по-рано, Крис и Ники имали някакви уговорки - така че май няма да ходим. Аз пък си мисля, че е по-добре да сляза с яхтата към Царево. Мога да те взема от Созопол. Какво стана с тебе?
    - Току що излязох от ареста.
    - Ха-ха-ха-ха...
    - Сериозно ти говоря!!! Такава бъркотия - бяха ме припознали за друг. По-добре не минавай през Созопол! До час ще се вдигна с маршрутката до горе, че е по-бързо. Имам сума-ти неща за разказване...

    Странно нещо е любовта към приключенията. Веднъж запазил равновесие върху набиращата скорост адреналинова машина откриваш, че светът ти се разкрива по начин, за който никога не си подозирал, а и ти самият често се виждаш в светлина, която ти е абсолютно непозната. Наистина вълнуващо и едновременно плашещо преживяване, за впускането в което (както се оказва от самото начало) никой не се е сетил да те попита дали ти стиска или не. Ти просто вече си там, по някакъв начин си се набутал в ситуацията и няма връщане назад. Естествено много скоро разбираш, че единствения начин да не паднеш под колелата е да продължиш движението. Поне до следващата пряка. А там както вече се досещаш много рядко се намира support team-а, обикновено - което е и по-честия вариант - там още на първия завой те очакват проблемите.
    “Как, по дяволите, се управлява тази проклетия!”
    Не би било приключение, ако разполагаш с предварително написана инструкция или упътване, нали? И без това твърде скоро ти става ясно, че е много по-практично да управляваш проклетата кола хванал волана седейки с гръб към движението върху предния капак - особено когато тя, по неизвестни за теб причини, се движи бясно на задна скорост - както например стори пигмея Оки от комедията Боговете сигурно са полудели. Всякакви въпроси от рода “Защо прави така?” или “Не знае ли, че има начин да се справи и по-свястно?” са абсолютно неадекватни особено когато са зададени към момента на случващото се, защото точно тогава старите правила вече не важат, а новите още не са създадени. Любопитно е обаче, че в изтъкнатия пример въпросният филмов герой някак успя да превъзмогне стъписването пред прага на неизвестността и на всичкото отгоре да се справи успешно със ситуацията, нищо че в разстояние от няколко секунди му се наложи да опровергае цял цивилизационен етап от развитието на човечеството.
    Така е в киното. Истинският живот изисква много повече находчивост, късмет и чувство за реалност. Споменах ли късмет? И късмет с мощност поне 150 конски сили. Не че много си струва да разчиташ на тях, де - все по някое време се налага да се скача в движение. Казват, добре би било това да стане преди големия философски сблъсък с непоклатимия Закон за погрешността на всеки избор, направен до момента...
    Колкото до последствията - какво има да се учудвам? Винаги първо е приключението, а едва впоследствие идва и любовта към приключенията. И то, ако си успял да се измъкнеш невредим от първия път! Сещам се защо... Все пак поуката остава за тези, които държат да си я направят, а за останалите остава интригата от това, което предстои да им се случи. В случването както е известно се крие принципа на битието.
    Разбира се, изобщо не горях от желание да повтарям снощната корабна авантюра. “Никога-никога-никога. - тържествено се заклех докато чаках на опашката за автобусни билети. - But shits happen any time...”

    Маршрутката ме хвърли на кея в Несебър точно за час. Както много скоро разбрах новата ми слава някак-си вече бе успяла да ме изпревари.
    - Чу ли, че на пристанището в Созопол хванали някакъв разбойник дето се опитал да отвлече цяла яхта? - посрещна ме с новината собственика на Посейдон, платноходката, до която Неделчо бе привързал Одесоса. - Преди малко пристигна Карелата и ми разказаха.
    - Аха... такива хулигани трябва да ядат голям бой! - изразих възмущението си аз прескачайки чевръсто на нашата палуба. - Така, де.
    Започваше да ръми. Капитана беше зачезнал нанякъде, а останалите от екипажа вече си бяха тръгнали. Жалко, искаше ми се да бях успял поне да си взема довиждане с бандата. Чувствах се кофти защото не успях да спазя обещанието си пред Крис. Отключих люка и се смъкнах с последни сили в каюткомпанията.
    Беше 12:30 на обяд, а аз умирах за сън. Спалният ми чувал ме чакаше кротко на койката отсреща. “В крайна сметка Вяра не отряза ли този, чиято роля играех?”
 
    16:30 p.m. открито море. В просъница бях усетил трополенето и приглушената гълчава съпътстващи отвързването на въжетата. Неделчо си бе дошъл. Горе на палубата успях да различа гласовете на още един мъж и две жени. До Царево щяхме да си имаме компания. Люшкането и бълбукането на водата около корпуса съвсем ме разбудиха и скоро след като потеглихме аз изпълзях нагоре заинтригуван да разбера какви са новите ни спътници.
    - Охо, ето го и нашият арестант! - не се стърпя да ме представи в достойна светлина Неделчо. В смущението си така и не запомних добре имената на новата компания, но до края не можах да се отърва от усещането, че лицата им са ми странно познати.
    - Казвам се Боян. - настаних се на люка аз. - Моля, чувствайте се отвлечени заедно с цялата яхта...
    Керстин, Вили и Митко бяха яхтсмени от старото поколение. Врели и кипели. Керстин беше германка, но вече говореше почти правилен български. Нея и Митака трябва да съм ги виждал в средите на баща ми още преди много години. Вили пък предното или по-предното лято се бе върнала от плаване с “Мирослава” в Егейско море и тъкмо бе започнала да разказва за някаква страшна буря, която настигнала нея и спътниците й през нощта докато преминавали Дарданелите.
    - ...освен светкавиците и високите вълни нищо друго не можеше да се види. - продължи тя. - Цяла нощ сме обикаляли в кръг на включен двигател и сме се молили горивото да не свърши. Иначе щормът като нищо ни завличаше към някой от бреговете. Знаете, проливът на места е тесен няколко мили, а скалите са отвесни и много назъбени... - пресегнах се в каютата за цигарите. - ...явно не бяхме закрепили добре калъфа на генуата, защото по едно време той се отвърза и при въртенето вятърът го замота горе по въжетата. От плющенето и блъскането антените на навигационната апаратура съвсем се бяха помлели... Сутринта Гришата се набра на ръце по щага чак до самия връх на мачтата, за да разплита проклетото платнище.
    - И аз съм го виждал Гришата да се катери по стоманено въже! - закима Митко. - Един път в Царево ме беше изумил...
    Бях много доволен, че никой не се занимава с моята история. Митака на свой ред беше подхванал неизчерпаемата тема за морските преживелици, а в това време Керстин измъкна от вътрешния си джоб една малка празна бутилка от минерална вода, отпуши я и извади отвътре голяма лъскава фино изработена блесна с формата на хамсийка. Завърза я за намотаното около бутилката рибарско влакно, отпусна малко от кордата и метна блесната зад борда. Металната рибка с такава сила се вряза в дирята оставяна от яхтата, че влакното иззвънтя като струна.
    - При тая скорост никоя риба не може да ти догони блесната. Най-много да хванеш някой делфин... или чайка. - подхвърли небрежно Неделчо сочейки чайката, която веднага бе долетяла да провери какво точно бе цамбурнало във водата зад нас.
    За някакви-си двадесетина минути толкова много се бяхме отдалечили от Несебър, че полуострова се беше смалил съвсем. Погледнах стрелката на лага. Беше се качила на 9 възела и постоянно подскачаше нагоре.
    Неделчо бе проследил погледа ми:
    - Тоя път случихме на вятър. - поглади самодоволно брада той.
    - Няма ли да вдигнем и грота? - заинтересувах се аз. До момента се движехме само с генуата и то разгърната на 3/4 от площта й.
    - Това няма да направи да плаваме по-бързо. - започна да обяснява капитана. - Знаеш, че максималната скорост на една яхта е функция от дължината и формата на дъното й. Корпуса се проектира така, че при плъзгането си по водата яхтата да среща най-малко съпротивление. Но има граница, която не може да бъде прескочена, тъй като при много висока скорост при носа се вдига много голяма буферна вълна, която противодейства със същата сила и забавя движението. Така че от един момент нататък колкото и платна да сложим ефекта ще бъде почти нулев. Горната граница на Одесоса е 10-11 възела, а както виждаш ние почти сме я достигнали...
    В този момент сред всеобщи възклицания една вълна се разби в кърмата и ни заля гърбовете. Набиращият мощ вятър духаше на бурни пориви откъм брега и колкото по-навътре в морето се отдалечавахме, толкова по-високо се издигаха вълните. Гребените им застрашително и безразборно се възвисяваха около нас, люлеенето на моменти ни караше да се вкопчваме в перилата, навсякъде летяха студени водни пръски, но това беше просто част от устрема ни напред. Все пак още след първото обливане всички предвидливо си навлякохме пуловерите и непромокаемите дрехи. Ставаше доста хладно.
    Облаците пъплеха припряно над нас на нестройни талази и в добилия кристална яснота въздух се виждаше как далече на Изток се трупат в гигантски, добре изразен фронт. Оттатък плътната им верига над хоризонта синееше ивица чисто небе на чийто фон чудесно можеше да се види как на отделни места облаците сякаш внезапно се продънват и над морето увисват тъмните завеси на падащия дъжд.
     Въздухът този ден бе станал невероятно прозрачен и бистър, а това правеше разстоянията между географските точки да изглеждат нереално близки. Още от Несебър имах чувството, че възвишенията на Атия са едва ли не на един хвърлей разстояние, сякаш преди тях не лежеше Поморие и широкия Бургаски залив. По-нататък съвсем ясно се различаваше цялата южна крайбрежна линия, хълмовете преди Приморско и дори планинските възвишения оттатък Царево, че и по-надолу. Нос Емине жълтееше на Север зад нас като изрязан от есенна картичка и стоеше прекалено истински и отчетлив - почти като апликация залепена на шега върху разлюления тъмносин дъждовен пейзаж. Невероятно.
    - ...месеците септември и октомври са най подходящите за каране на яхта по Черноморието. - продължаваше Неделчо. - Има вятър, има вълни. Тогава се провеждат и повечето регати. Поне навремето беше така...
    - Чака, чакай... - прекъснах го внезапно аз. - Виждате ли онези странни отблясъци там при Поморие? Ето пак... Не може да бъде - та това е мираж!!! Някой може ли да ми каже, че видението отсреща не е истина?
    Всички отправиха взор нататък. От дясно на нашия курс се простираше Поморие, а там се случваше нещо необикновено. Все пак, ако трябва да бъдем реалисти - нищо не се случваше, но за нищо изглеждаше твърде добре. Яхтата се люлееше стремително, но когато някоя вълна ни издигнеше достатъчно високо върху  пенестия си съскащ гребен всички успявахме да зърнем как в морето по протежение на ниската брегова ивица сякаш бе започнала да се образува широка празнина. Там нямаше нито вълни, нито дори вода, а само потрепващо сребристо въздушно огледало, в което се пречупваха образите на поруменелите от слънцето облаци. Полуострова отсреща постепенно увисваше върху това ефирно отражение и докато плавахме покрай него Поморие започна да ни изглежда като нереален призрачен град, стъпил върху гърбовете на реещите се облаци, които го носеха бавно над морската повърхност.
    Това живописно атмосферно явление продължи повече от двадесет минути, докато накрая не отминахме омагьосания бряг и не навлязохме в широкия и твърде ветровит Бургаски залив. Времето изведнъж стана по-бурно, а вълните се издигаха все по-големи.
    - Добре ще е да натегнем повече генуата - измърмори Неделчо на руля, докато в същия момент Митака бе скочил да поставя ръкохватката на винча. - засилването на вятъра я кара да плющи...
    Яхтата летеше сред облаци пръски и морска пяна. Брегът се беше оттеглил далеч навътре и мощният духащ откъм сушата западен вятър успяваше да вдигне застрашително странично вълнение. Опитвахме се да не заставаме с борд към вълните, за да не ни блъскат, но заедно с това трябваше да поддържаме скоростта и курса на юг. Въздухът бе наситен с натрапчивата остра миризма на озон, морска сол и водорасли.
    - Огладнявам в такива моменти. - обърнах се аз към Керстин, която все така невъзмутимо чакаше някоя  заблудена или страдаща от морска болест риба да се хване на нейната кукичка. - Ще сляза да си намажа една филия. Искаш ли и ти?
    - Да ами. - въздъхна тя и започна вяло да навива кордата обратно на бутилката. - Долу сме купила хляб и пастет. Огледай се дали нямало и нещо друго...
    Бях ял за последно вчера следобед, после събитията се бяха стекли така, че яденето съвсем ми беше излязло от ума. Но сега когато всичко наоколо се люлееше в несвяст това само изостряше чувството за празнота в стомаха ми... Претършувах всички долапи и намазах няколко бързи сандвича.
 
    17:50 p.m. в акваторията на Созопол времето е най-ужасно. Струва ми се, че на моменти вятърът довява откъслечен рев от прибоя при Св. Иван, но ние сме твърде навътре в морето, за да съм абсолютно сигурен. През бинокъла виждам огромните бели талази на вълните, заливащи високите скали на острова, а някъде иззад тях се подават очертанията на старият град. От люлеенето не успявам да фокусирам добре, но така или иначе имам достатъчно добра представа за това което се крие оттатък. Като гледка, имам предвид...
    - Дори не си го и помисляй! - стрелнах с очи Неделчо, който тъкмо прочистваше гласа си и аха-аха бе зяпнал да каже някоя премъдрост от неговите.
    - От Коракя надолу сигурно ще се появят и делфини. - разбра ме правилно той. Темата за русалките за днес беше изчерпана.
    Върнах се в каюткомпанията, оставих бинокъла на лавицата, докопах някакви солети и се изтегнах на моята койка. В средата на яхтата, където е центъра на тежестта и съответно на равновесието й, люлеенето се понася най-леко. Не е като на кърмата - да не говорим за това което е при носа или горе на мачтата. Дори и при толкова гадно вълнение като днешното човек спокойно би могъл да поспи или пък да си чете нещо, ако има достатъчно здрав стомах разбира се. Досега бях пренебрегвал тази възможност, защото истинският купон си е горе на кокпита, но ето че идва момент когато човек изпитва нужда от почивка. Вече чувствах пресищане от толкова много впечатления и истории случили се в последните дни. Дали това не беше просто умора на сетивата? Имах нужда да се отпусна на течението и да го оставя да ме повлече, без да ме е грижа накъде точно. Нито пък исках да узная какво ще се случи след това.
    Вълните са отмили толкова много следи. Всяка със своята история. Чувствах дори отвъд стените на яхтата тяхната зараждаща се инерция, която ни подмяташе насам-натам, натам...насам... Всяка от тези вълни неотклонно и със сляпо упорство се бе устремила към своя континент, към своя бряг, към своя превзет и все още непостроен пясъчен замък. Какво от това, че току що си нарисувал нещо уникално по пясъка или си се заел да издигаш висока, украсена с миди кула. Още дни преди въобще да ти хрумне да пристигнеш тук, накъде далече от твоя слънчев залив вече се е била разразила онази буря, за която дори не си чувал в местната прогноза. Но нейните вълни са прекосили цялата морска шир и ето - едва стъпил на брега вълната се втурва през твоите боси нозе, разбърква отново песъчинките, изглажда припряно следите ти и сякаш ти казва: “Аз имам последната дума...” 
     Иска и се. В наивността си вълната дори не подозира, че след нея идват и други...

    - Ето го хубавеца, отсреща! - сепна ме гласа на Вили. - И още един!
    Бяха видели делфини. Както бях задрямал изскочих горе бос и леко кисел от хлапашкия ентусиазъм на старите яхтсмени. Делфините бяха цяла група, но плуваха разпръснато. Току кафеникавия или сивкав гръб на някой от тях ще се подаде от водата и пак ще се скрие, за да се покаже за миг, но от съвсем друга посока. За минута станахме разногледи.
    - Представи си как ли се чувства рибата в момента. - подсмихна се Неделчо.
    - А пък в трюма не остана нищо за ядене. - опитах се да звуча възможно най-безстрастно и информативно аз. - Косатката отива да си доспи. Полугладна. Събудете ме, ако обичате, чак когато стигнем на пристанището.
    Останалото време до Царево прекарах в безметежен сън, унесен от силното люлеене и ромоленето на водата обтичаща се стремително около корпуса. Само от време на време през съня си долавях и възторжените викове на екипажа, когато стрелката на лага преминеше десет възела.

    - Но как е възможно да сме пристигнали само за четири часа! - погледнах изумено часовника си когато Неделчо ме разбуди. Показваше 20:40 p.m. - Предната събота плавахме от Несебър до Царево повече от осем!
    - Много сме се бавили тогава. - погледна ме изпод вежди той. - Както и да е. Днешното постижение заслужава да се полее. Тук наблизо имам една любима моряшка кръчма...


2004-09-14

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)