БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

БОРДОВИ ДНЕВНИК №2 Част 11 - Истини и последици

Боян Митков Паничаров (absolute)

Раздел: Пътеписи  Цикъл: ШЕПА МИДЕНИ ЧЕРУПКИ В ДЖОБА И ЯХТА В ПРИСТАНИЩЕТО (бордови дневници)

    Опитвах се да се събудя, но с крайно нежелание. По-скоро се чувствах така сякаш се мъча да изляза от кома. Някакъв мъжки глас уплашено и настойчиво се опитваше да достигне до мен през непроницаемите тежки драперии на мрака:
    - Кой си ти? Какво търсиш тук?
    Нещо не беше наред. Инстинкта ми за самосъхранение натискаше бясно алармата ОПАСНОСТ!, която винаги ме е изстрелвала от леглото при най различни нощни кошмари, но сега, като че ли не се получаваше както трябва. Сънят изглеждаше някак-си плътен...
    - Кой съм аз? Какво търся тук? - чух се да повтарям машинално докато сядах. Имах неприятното усещане, че само миг преди това съм стоял прав.
    Наоколо бе мастилена и зверски студена нощ. Всичко се люлееше, а реалността нахлуваше на вълни през мудните ми сънени възприятия, утаявайки в съзнанието ми нов пласт впечатления при всяко люшване. Нещо не се връзваше. Малката яхта, в която седях ми беше смътно позната, но не помнех да съм се качвал на нея.  Отвесно откъм лявата страна се извисяваше борда на рибарския кораб. “Аха!... Омегата?!” Мъжът, който бе излязъл наполовина от каютата трябва да беше капитана й. В тъмното можех да различа само белите райета на моряшката му фланелка.
    - Ама че недоразумение! - опитах се да наместя пиратската кърпа на главата си.- Наистина много се извинявам за безпокойството. Що за конфузно положение - не мога да си обясня как по дяволите съм попаднал тук?! Изобщо нямам намерение да ви безпокоя. Тръгвам си. Още веднъж съжалявам за неудобството... - отвътре се разнесе и разтревожен женски глас. - Между другото, ако е възникнал някакъв проблем аз ще бъда отсреща на сала.
    Набрах се на мускули и се прехвърлих през хлъзгавия парапет на кораба, закачайки се последователно о мокрите въжета, провиснали застрашително над водата в пролуката между двата съда. Какво правеше раницата на гърба ми? Проклятие! Не можех да си представя нормален човек по светло да прескочи долу до Омегата без да си прасне я коляно, я лакът при опита си да запази равновесие в тази нестабилна черупка, а аз бях се качил там през нощта, на сън и ...просто така? Ама че глупост! Много добре си спомнях как си лягам на пейката на рибарския кораб.
    Пъхнах вкочанените си ръце в джобовете на дънките и тръгнах разтреперан към SEA PUB-а. Най-вероятно в просъницата ми се е приискало да се преместя на някое по-уютно място на завет. По навик се бях отправил натам където вече няколко вечери подред се бях прибирал да нощувам и където бяхме привързвали Одесос.  Но как съм могъл да забравя, че нашата яхта е вече в Несебър! Ами ако Омегата бе отплавала нанякъде аз какво - в морето ли щях да цамбурна?
    - Пепи, моля те направи ми някакъв билков чай. - седнах на бара в SEA PUB-а.
    Повечето хора си бяха тръгнали. Кафе-машината излъчваше топлина и съскаше успокоително. Поех горещата чаша в двете си ръце. Потръпнах отново. “Този комуто е съдено да бъде обесен няма да се удави” опитах се да се заям със сънената си интуиция. Сигурно, ако си бях поръчал кафе може би и сам бих могъл да успея да надникна в това, което ми готви съдбата, но с този чай единственото, което ми оставаше бе да чакам тя да се случи. А беше едва 04:20 a.m.
 
    Съдбата демонстрира доста забавно чувство за хумор проявявайки се под формата на патрулна кола, която направи широк, безшумен завой по кея и бавно спря, насочвайки непоколебимите си фарове към мен. Почти като покана за преследване от гангстерски филм:  
   “- Let’s rock, Gang Star!
    - O baby, I’d love to be in the focus of your attention...”
    - Ти ли си яхтаджията? - този въпрос вече бе станал малко излишен след като морякът от Омегата ме бе посочил на един от двамата грамадни служители на реда, които слязоха от Ладата. Вторият се записа по-успешно:
    - И к’во сега - напил си се и си търсил къде да спиш?
    Отбелязах наум простотата и елегантността на тази версия.
    - Нещо такова...
    - Е’ми хайде - тази вечер ще те водим на топло при нас... Заслужил си го. - в гласът му се четеше целият уют и задушевност, които могат да се поберат в асоциацията за топла вечеря и дълги семейни гостувания пред телевизора. Разперих ръце в стил “от мен да мине” или “щом настоявате” и се изправих с надежда:
    - Изцяло съм на ваше разположение.
    Пепи в изненадата си бе застинал на бара със суха кърпа и чаша в ръка и явно не се сещаше да си затвори устата. Смигнах му за кураж. След целия студ, който бях набрал тази вечер подобна покана просто не беше за изпускане. Пък и на мен също започваше да ми става забавно.
    В колата по пътя към полицията момчетата ме предупредиха за предстоящите перипетии и не толкова от професионално задължение, а повече от човешко любопитство се осведомиха относно моята глупост да се натреса на яхта, която е била разбивана точно преди седмица и от нея са изчезнали капитанско свидетелство, международни паспорти и пари, и в момента е обект на полицейско разследване. Не че искаха да ми развалят настроението, но донякъде успяха. “Welcome to the party, baby...” Отпуснах се на задната седалка и зареях поглед по разсънените от фаровете ни среднощни улици на Созопол. Там някъде едно любимо същество спокойно спеше. Почувствах необяснимо спокойствие.
    В РПУ Созопол бе сумрачно и тихо. Момчетата от патрула ме оставиха на дежурния и изчезнаха в нощта.
    - Няма да вдигаш шум и да буйстваш, защото арестантите ни почиват. - каза сънено дежурния полицай, докато закопчаваше лявата ми ръка с белезници за облегалката на дивана във фоайето пред дежурната стая. В ареста нямаше свободни места - Можеш да си полегнеш тук. На сутринта ще дойдат колегите и ще решим какво да те правим.
    Стягането на масивната метална гривна около китката ми в първия момент ме накара да се почувствам беззащитен и хванат в капан. Когато останах сам се насилих да разгледам белезниците без да изпадам в паника. В последна сметка пред алтернативата да вдигам шум и да буйствам предпочетох и аз да си почина.
 
    06.09.2000, 6:30 a.m. Бледата светлина на раждащото се утро започна да хвърля своите отблясъци върху голямото стъклено табло на отсрещната стена. Златистите букви на тъмния фон искряха: “УВАЖЕНИЕ, СПРАВЕДЛИВОСТ, ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ И КОРЕКТНОСТ”. Повторих си няколко пъти като мантра този девиз. Отпред-назад и отзад-напред. След него пробвах и с надписа отдясно: “Началник на РПУ Созопол майор Одрински. Приемен ден за граждани: Вторник от 14 до 17 часа.” Трябва да си призная, че малко по малко започвах да се чувствам все по-комфортно, а междувременно навън гълчавата на врабчетата възвестяваше на свободния свят настъпването на една прекрасна Сряда.
    За първи път ми се допушваше толкова рано сутрин. Скъсах един скъпоценен лист от дневника си и направих фуния. Запалих. “I wanna get high, so high...” Дръпнах отново. Trezor-ът  гори доста бавно.
    - Ти ли си снощният арестант?
    Издрънчах неловко с белезниците
    - Загаси я тази цигара.
    Погледнах снажния, появил се незнайно откъде полицай, изроних внимателно въгленчето и оставих цигарата настрани.
    - Сега ще ми отговориш на няколко въпроса.
    Започна се.
    Всъщност не беше чак толкова неприятно. Разговорът протече почти без да придобие отличителните черти на разпит. По-скоро предварително опипване на почвата. Не съм възторжен почитател на криминалната литература, но играта на котка и мишка също може да даде доста добър наглед за отношенията следовател - заподозрян.  Много е важно да не позволиш на другия да разбере, че знаеш правилата, по които играе. Особено когато си мишката.
    Когато полицаят стана, все пак се изненадах как можа да се задоволи с толкова незначителна оперативна информация. Не беше ми задал дори един неудобен въпрос. Изгледах със съжаление връзката с ключове, които небрежно подрънкваха на колана му. Вратата на дежурната стая се затвори зад тях, а аз си останах закопчан за дивана.
    С напредването на утрото дневната смяна започна да идва на работа. Няма и пет минути и някой от полицаите току ще мине с плавна, невъзмутима, почти безгрижна походка, а от джобовете му се долавя нежния и мамещ звън на ключове. В такива ситуации полицаите определено проявяват странно чувство за такт...
    Наложи се да си поговоря с доста от тези момчета, наложи се да загася и доста цигари. Вече си имах изработена версия по случая: “Бях дошъл предния ден с автобуса, сам, късно следобед. Не бях успял да си намеря квартира и бях решил да прекарам нощта в денонощното заведение на пристанището.” До тук общо взето успях да оставя в сянка разните подробности свързани с познатите ми, които само щяха да см създадат излишно неудобство и да усложнят разследването, без да допринесат с каквото и да е към него. Оставаше въпроса какво съм правил на чуждата яхта. И на мен самият не ми беше много лесно да си отговоря. “Очевидно, студеното време ме е провокирало да попрекаля с алкохола и съм решил да поспя на някой от корабите.” - хванах се за предположението на полицая от патрулката аз. - “Така съм се оказал на злополучната яхта. След като съм се убедил в безперспективността на желанието си да поспя на спокойствие, съм се върнал обратно в Морската кръчма”. Всъщност добре преценената искреност свърши много по-добра работа от засуканите измислици. “Keep the reality as tight, as possible”.

    Към 9:45 a.m. дойде един цивилен служител и най-сетне ми разкопча белезниците.
    - Загаси цигарата и ела с мен.
    Веднага ми стана симпатичен. Последвах го развълнуван нагоре по стълбите до кабинета му където имаше само едно бюро и някакъв плотер. Нещо не можех да зацепя. Инспекторът извади дълга кутийка с черна боя, отвори я, прокара по боята едно малко валяче и ме погледна многозначително:
    - Дай си ръцете.
    Сне ми отпечатъци първо от върховете на пръстите, налагайки ги един по един върху специалната, очертана с правоъгълници бланка. След това намаза с чернилката целите ми пръсти и отново повтори същата процедура. Пипаше старателно и уверено. Накрая прилежно намаза и дланите ми, обърна листа и ги залепи на гърба му. Много обичам да гледам как някой си върши съвестно работата.
    - Стига си се залисвал, ами ходи да си миеш ръцете докато не е засъхнало мастилото. - вдигна очи от бюрото инспектора.
    - С удоволствие! - хванах аз дръжката на вратата към умивалнята. Мастилото все още не беше засъхнало...
    - Чакай малко, дай да ти светна! - втурна се той през мене с досадата на човек, който току що се бе сетил за нещо, което все забравя. За миг на мястото му остана само купчина летящи листове. Аз го гледах с грейнал поглед и с пръст върху ключа на лампата:
    - Благодаря!
    Инспекторът махна с ръка и се зае да си събира докладите. Гласът му ме настигна отново когато бях вече в банята.
    - И каква стана тя? Мадамата не ти пусна, ти се напи от мъка и отиде да се давиш на яхтата...
    Пуснах чешмата да шурти по-силно. “Тоя се мисли за психолог.”
    -...и що точно на тази яхта? - гласът му продължаваше да прониква и през шума на струята. - Не знаеше ли, че преди няколко дни същата тази яхта е била разбивана и от там са изчезнали сума-ти документи и пари?
    Този очевидно абсурден от гледна точка на логиката на моята версия въпрос ми прозвуча твърде преднамерено. Продължавах да се мия съсредоточено и невъзмутимо, като се опитвах да се пазя от черните пръски.
    - Я кажи сега, де... - не се отказваше моят човек. - ...кажи ми, по коя от сервитьорките на сала си падаш. По светлорусата или по тази с очилата? Все някоя трябва да ти е хвърлила око. Хайде де...
    - Това протоколира ли се?
    - Не.
    - Тогава по по-умната. - не се сдържах аз.
    Инспекторът се разсмя от сърце:
    - Да-а-а, Верчето е умница, пък и е готина. Няма спор по въпроса. И к’во баща й обаче те е взел на мушка и ти...
    - Бе, я изчезни на майната си... - процедих през зъби, гонейки нервно сапуна из умивалника.
    - Моля!?
    Прочистих неспокойно гласа си и повторих по-високо и отчетливо:
    - Баща й Явор е много свестен.
    - Ама ти май вече си на “ти” с цялата рода? - развесели се пак инспектора. - А сестра й Мая познаваш ли? Тя също е голяма симпатяга.
    - Ами-и-и..
    Той обаче вече не ме слушаше. Приближи се и сложи весело ръка върху раменете ми.
    - Слушай ме сега, сладур: - привлече ме той с разговорлив тон. - хората и котка не си вземат от Созопол, а ти като нищо и зет ще станеш...
    - То и аз не съм стока. - погледнах угрижено мастилото, което беше останало под ноктите ми.

    Служителите в РПУ Созопол наистина бяха прекрасни, но на мен откровено започваше да ми писва. Чудех се колко ли още висене тук ми остава. Вече бях закъснял за срещата в Несебър, а никой не ми позволяваше да звънна по телефона (пък и аз не настоявах много, за да не будя излишни подозрения). Надявах се екипажът да прояви реализъм и да отплава за Варна без мен.
    Така към 10:15 a.m. докато си седях на скърцащия диван пред дежурната стая и си блъсках тъпата глава, отвън нахлу един майор от граничната полиция.
 Веднага ме фиксира:
    - Предостави ли вече паспортите и документите?
    - Че той паспорта ми е при вашите колеги, но още не са ми го върнали...
    - Бе, ти на луд ли ще ме правиш или да те подпуквам със шамарите!
    Мамка му, пак се започваше. Налагаше се на момента да парирам опасността да влезем за пореден път в безкрайната следователска процедура. Събрах цялото си самообладание, впих поглед право в очите му и отвърнах с най-искрения и лъчезарен глас, на който съм способен:
    - Господин майор, повярвайте ми - аз не по-малко от вас съм заинтересуван от изясняването на цялата тази каша.
    Той ме преценяваше. Миг, два... Ястребовият му поглед полека омекна. Все още не свалях от него упоритите си сини очи.
    - Добре... - каза с променен глас той. - Тръгваш с мен да пишем обяснения в граничното управление. Вземи си нещата.
    Опитах се ентусиазма ми да не личи особено много, но нещо ми подсказваше, че съм успял да нацеля верния тон. Все пак още бе рано да се успокоявам.

    Навън ни чакаше един полицейски мотоциклет.
    - Качвал ли си се досега на мотор?
    - На полицейски? Не.
    - То и аз досега не съм го карал... - дали не грешах, но май долових нещо момчешко в притеснението му. - Какво ще правим, ако вземем да паднем?
    - Ами, освен за яхтата ще пишем обяснение и за мотоциклета! - вече ме избиваше на смях. - Хайде да го палим и да тръгваме. “С какво ли е дошъл до тук този перко?”
    Оказа се, че не можем да запалим мотора. След петата минута не се сдържах и влязох в ролята на solution maker.
    - Явно има проблем със стартера. - започнах делово аз. - Дайте да ви бутна по надолнището, за да запали...
    Нямаше как - бях го хванал натясно. Майорът ме изгледа безпомощно, събра останалото си достолепие и яхна безжизнената машина.
    Засилихме се по наклона бавно набирайки скорост. РПУ Созопол се намира на един достатъчно стръмен баир. Вече чувствах притока на адреналин в кръвта си. Майорът даде контакт и двигателят изръмжа. Преди още да го е форсирал аз се метнах на задната седалка. Моторът изгасна.
    - Така не става. Трябва първо да го форсирам повече и тогава чак ще се качиш.
    - А-а-а, такива да ги нямаме! - едва си поемах дъх. - Документите ми са у вас. Не искам да ви гоня из цял Созопол...
    За миг осъзнахме комичността на ситуацията - арестантът се загрижил полицаят да не му избяга. Смях! На второто спускане успяхме.да запалим, но улицата се оказа еднопосочна и за моя радост се наложи да направим една панорамна обиколка почти през целия Созопол. Просто нямаше как да се получи по-велико съчетание.

    Какво зрелище само! Аз в ролята на битник с пиратската кърпа на главата, протритото кожено яке и тесните черни дънки на седалката зад униформения офицер от Гранична полиция, двамата яхнали разбрицания мотоциклет и профучаващи с рев по централния булевард. “VENCEREMOS!”
    Вече към 10:30 a.m. народът е започнал да изпълзява навън. Сума-ти познати лица. С една компания от снощи вдигаме по два пръста за поздрав - “Victory!“ - Ха! Ето я и Dance machine, яде кифла и е вторачила воднистите си очи право през мен. Изпращам й въздушна целувка. Още няколко завоя по-надолу - още познати. Обичам го този малък град! Не усещам кога пристигаме на пристанището. Избръмчаваме покрай SEA PUB-а и се паркираме пред Граничното управление.
    След това Heavy metal изпълнение с майора вече сме на “ти”. Докато влизаме си говорим за рок-музика и за групи. Вътре обаче нещата отново си заемат местата.
 
    - Я ми кажи, наркотици, хапчета, такива неща вземаш ли?
    - Не.
    - Покажи си ръцете.
    Навих ръкавите.
    - Тази дупка каква е?
    - Аз съм кръводарител. Натъртих на последната дума. - Можете да проверите във военната ми книжка. В момента ползвам пет дни домашен отпуск компенсация за кръводаряването. Останалите дни са ми награда.
    Всъщност и миналото плаване бях платил със собствената си кръв за няколко допълнителни дни свобода. И в двата случая се бях отзовавал по спешност, нищо че сега се чувствах като едно от зайчетата от TV-рекламата на Duracell - онова зайче, което първо престава да бие по барабанчето си, защото батерията му е на изчерпване. Снощната ми умора също донякъде бе свързана с въпросното отмаляване.
    - Очевидно е, че си бил в поделението преди да се случи инцидента. Хъм... тук обаче пише, че прекарваш отпуската си в София. Остава сега да си обявен за национално издирване! По-добре сядай и пиши проклетите обяснения докато те проверя по телефона във Военна полиция. Само имай късмета да се окажат и други издънки...
    Та общо взето проблемите ми със Созополските власти приключваха. След  справката си поговорихме още малко. Накрая когато ми връщаше личните документи майорът не се сдържа:
    - Жалко, че се запознаваме при подобни обстоятелства. Ти се оказа много будно момче. Когато следващия път се срещнем може би аз ще имам нужда от твоето съдействие... - двамата се разсмяхме. - Все пак... - продължи той внезапно придобил сериозен тон. - ...знаеш колко струва ваденето на нови паспорти и визи в днешно време при цялата тази бюрокрация. Не става въпрос за откраднатите пари. Ако все пак си замесен намери, моля те, начин да върнеш поне документите на хората.
    - ...?! - усмихнах се горчиво и му подадох цигара. - Господин офицер, беше удоволствие да общувам с вас. Предайте специалните ми благодарности и на останалите си колеги. Вече почти се чувствам виновен, че не съм обрал онази яхта. Но уви! Знам, че за вас остава по-трудната част да продължите разследването и да хванете истинския престъпник. Аз обаче съм дотук. Истината е, че дори и хората с моята репутация разчитат на това как си вършите работата. Искрено ви благодаря за разбирането. Пожелавам ви успех!
    Стиснахме си ръцете в мъжка хватка.
    Най-после отново съм свободен човек!


2004-09-14

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)