БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

БОРДОВИ ДНЕВНИК №2 Част 10 - Някои измерения на понятието сухо...

Боян Митков Паничаров (absolute)

Раздел: Пътеписи  Цикъл: ШЕПА МИДЕНИ ЧЕРУПКИ В ДЖОБА И ЯХТА В ПРИСТАНИЩЕТО (бордови дневници)

                                  ПОКАЗАНИЯ


                 Име:…Боян..Митков..Паничаров.............
                 ЕГН:………ХХХХХХХХХХ...........................
                 Л.П. серия/№:……Х/ххххххх................... 
                 Месторождение:..Х..............................
                 Постоянен адрес:..Х............................
                 Месторабота:..Х..................................
                 Телефон:..ххххххххх............................
                    (Моля опишете подробно, детайлно и достоверно 
                    местата, времето по часове, лицата, с които сте 
                    се срещали, разговорите, обстановката, обстоят-
                    елствата, събитията и инцидентите, за които да-
                    вате настоящите показания.):...........................
                     .....................................................................
                  На 05.09.2000 г., 19:30 p.m. пристигнах..
                  в Созопол с автобуса, който хванах от.....
                  Бургас. Понеже бе късно не успях да си..
                  намеря квартира и реших да прекарам....
                  нощта в денонощното заведение на при-
                  станището. По време на престоя си в...... 
                  Морската кръчма употребих известно......
                  количество алкохол и към 03:40 a.m.......
                  на 06.09.2000 почувствах умора и ми......
                  хрумна да прескоча на някой от кора-.....
                  бите отсреща, за да поспя. Така се .......
                  озовах на яхтата Омега където присъст-..
                  вието ми обезпокои нощуващите там хора.
                  Бях сънен и не помня допълнителни под-
                  робности, обстоятелства и лица.  Без......
                  много шум се върнах в заведението,. .....
                  където си поръчах чай. Там ме завариха..
                  и служителите на реда, които обезпоко-..
                  ените обитатели на яхтата бяха повикали. 
                  ............................................................  
                  06.09.2000г.                  Дал показанията: (подпис)
                     РПУ гр. Созопол          Приел показанията: (подпис)

 

    05.09.2000 г. Созопол, 18:30 p.m.
    “Уф - вече мога да дишам спокойно без онази надрусана с диазепам мадама от маршрутката да се натиска отгоре ми под всякакви предлози. Така-а-а… Явно и тук е валяло, но за кратко. Като си помисля само, че облаците от Бургас тепърва пълзят насам…”
    - Търсите ли квартира? 
    - Не, благодаря. - “…та за какво се бях замислил? Толкова ми е домиляло и познато всичко тук - изпитвам неустоимо желание да се разтъпча из Стария град, а и вълнението при скалите определено си заслужава да се види… Ха, ето го и Стефан. Групата за довечера започва да изпълзява от скривалищата. Още познати от сала… Днес съм сам, но определено не се чувствам самотен.”
    Изкачвам се бавно по главната улица и свивам вдясно, още десетина крачки и съм на дългата южна крайбрежна тераса. Заедно с мократа и бучаща гледка ме блъсва и плътен остър мирис на трева. Мммммм… Отпускам се на каменната стена зад мен, поемам отново дъх и затварям очи. Обичам го този Созопол! Моментът застива в късче вечност. Сега е време да продължа нататък. Drug dealer-а е надолу по стълбите водещи към прибоя и дава на някакъв тип да пробва от стоката. Разменяме си съзаклятнически погледи. Без мен. Тази вечер не смятам да върша глупости.
    Нататък терасата е тъжна и пуста, а мен започва да ме гепи носталгията. Продължавам докрай, опитвайки се да изпия всичко с поглед - и разпенените скали, и оживялото море, и плажът отсреща където дъждът и вятърът са разнищили чадърите, и залязващото над града кървавочервено слънце… Ето я и голямата, откъсната от брега стръмна канара обсадена от грохота и пръските пяна на заливащите основата й вълни. Оттатък нея е едно от най-живописните места за скачане и за плуване, но оттук всичко изглежда диво и непристъпно.
    От другата страна на училището има стръмна пътечка, по която се стига до скалите. Нещо ме тласка надолу по нея към оглушителния рев на вълните. Оставям се на инстинктите ми да ме водят по острите, мокри и плъзгави камъни. В пукнатините и скалните чаши се е насъбрала вода - миниатюрни и изящни локвички. Потръпвам усещайки върху кожата на лицето си вибриращия, наситен с водни    капчици солен въздух. Още няколко скока и ще бъда в подножието.
    Тук на фона на величествено залязващото слънце вятърът, морето и брега упорито се опитват отново да се съединят в първичния хаос от който са създадени. Сякаш съм попаднал в обителта на разрушен древен храм. Езичникът в мен ликува…
    През якето ми все по силно хлуе хлад. Краката ми са подгизнали, не си чувствам пръстите… Какво търся тук? Може би нещо, което не бих могъл да намеря сам. В съзнанието ми оживяват финалните сцени на “Петият елемент”… That’s enough! Покатервам се със свито сърце нагоре по камъните, оставяйки зад себе си глухата въздишка на морето. Не искам да бъда сам.

    19:30 p.m. в SEA PUB-а започва да се пълни с народ. Вяра вече е дошла на смяна и се бори на бара с поредната поръчка. Продължавам навътре и сядам на кръглата маса в дъното. Салът се люлее неспокойно, а спуснатите платнища не могат да спрат връхлитащия от Северозапад вятър, напоен с тръпчивия вкус на приближаващия дъжд. Явно няма да ни се размине.
    Поръчвам при Пепи един облак. В този случай питието може да бъде кръстено и “В очакване на бурята”. Очакването не трае дълго… Токът спира още при първите струи ливнали от оловното небе. В настъпилата суматоха изпитвам непреодолимо желание да помогна на персонала, но скоро си давам сметка, че добрите намерения не винаги са от голяма полза. Намирам си по-сухо местенце на една закътана маса и примирено се скатавам заедно с някаква смесена компания.

    - Колко трогателно само. - обърнах се към Вяра, когато дойде да вземе новите поръчки. Беше си прибрала косата така, че се виждаха кестенявите кичури в основата й. “Когато се усмихва изглежда голям дечко.”
    - Направо драматично! - кимна неопределено с глава тя и сви устни в нова момичешка гримаса. - Какво стана с твоите хора? - додаде тя след като приключи с обяснението, че заради тока засега не може да предложи за ядене нищо освен салата. Повечето от групата около мен изглеждаха гладни и измръзнали.
    - Оставих ги да скучаят в Несебър, а аз пристигнах преди час с автобуса.
    - Ух, моля те, преведи ми какво иска този - нищо не разбирам на руски! Между другото добре ли мина плаването?
    - Пита дали имате питки. Ами, как да ти кажа. Имам чувството, че отнесохме хубавото време на върха на мачтата…
    - Ще се върна да ми доразкажеш… - дозаписа поръчката Вяра и се изгуби в бъркотията.

    - Мента и мастика. - отвърнах на руснака отсреща, който бе втренчил натрапчиво поглед в чашата ми. - Как да му го обясня? - обърнах се към приятелите му, които комуникираха с него предимно на английски.
    - Парень, ты в этом уверен? - побутнах най-сетне облака към него с внезапно обзелия ме, едва прикриван интерес на естествоизпитател-антрополог.
    - Бль-я-я-я-дь! - можа единствено да изригне заинтригуваният и леко засегнат “парень”, след като отпи напук една казашка глътка. Беше се леко позадавил.
    “Туй-то - буквален пример за културен шок.” - прибрах си обратно чашата . - Не пизди! Если тебе петь не удается... don’t stare like that at people’s glasses! - и на мен ми се изчерпаха ненадейно руските думички…
    Хъм. Принадлежах към един от последните випуски, прелиствал в училище Пушкин и Лермонтов, но ето че все пак се запъвах при елементарни social talks. Очевидно моментът не предразполагаше към рецитиране на “белеет парус над волнами…”. Тук бе мястото на Трезвият-Ми-Поглед-Върху-Живота да каже, че: “Ето има и една друга очевидност, която обикновено пропускаме, но тя нас никога.” и да прокара предупредително пръст по ръба на чашата ми, но къде-ти! Двамата с Така-Нареченото-Ми-Добро-Възпитание вече тайно се обзалагаха колко може да носи Моят-Собствен-Егоцентризъм.   
    И така докато се усетя, бях приел поканата на руснака който ми сочеше бара където както се изрази той щяхме да посчитаем стаканов. Заинтригуван какво точно има предвид с това “посчитать стаканов” изведнъж бе станало късно да се отказвам от облога. “Honey, I doubt you’ll survive…” прости се с мен Любимата-Ми-Неуловима-Интуиция, когато първите две чаши тропнаха празни на плота.
    Излязох, така да се каже, от положението половин час по-късно, леко замаян, но видимо развеселен.
    - Be careful making bets with sailors next time! - взех наготово репликата от филма “Платете ми сметката” и потупах по рамото Олег, който пък залитна да ме прегръща.
    - Първо ще ида до двете нули, после ще си поговоря и с тебе... - заканих се незлобливо на Пепи, който ни беше наливал чашите на бара. В бързината и в престараването си ми беше налял наред с водата и няколко съвсем истински водки. Предполагам от чисто приятелски чувства де… Ама че купон!
    - Айде бе, няма ли да идва накрая този ток! - върнах се след малко на масата си, заричайки се да не се поддавам на повече провокации.
    Над Созопол все така валеше и бе започнало да притъмнява, но на никой от сала не му се тръгваше. Бях мярнал в навалицата Дари и един от китаристите на Alibi. Нямаше начин и другите да не са вече тук. Бяха все от този тип хора, които просто не изоставят едно парти на произвола на съдбата. Инструментите и микрофоните отдавна бяха разположени по местата си.
    - Знаете ли го този виц… (Ники ми го бе разказал днес.):
    ... Един уличен музикант останал без пари. Огладнял и отишъл на кея да лови риба. Цял ден нищо не хванал, но накрая уловил Златната рибка. Тя му се примолила с човешки глас: “Моля те, пусни ме! Моля те, моля-те, моляте…”
    И той я пуснал.
    Когато се освестила рибката го попитала: “Ами трите желания?”
    “Три желания? Хъм… ‘МИ КАЗВАЙ!!!”
    Абе, купон да става! Какво му трябва на човек когато е богат духовно? Шегата настрана - това май е първият попаднал ми виц, в който на някой между другото му хрумва, че и Златната рибка може да има несбъднати желания. Моите почитания към нейната приказна особа! Тази вечер обаче всички от SEA PUB-а много държахме едно точно желание непременно да ни се изпълни, ако ще и да беше по силите единствено на някой техник от местната електростанция.
    Най-сетне към 21:30 когато лампите светнаха последвани от спонтанни възгласи и ръкопляскания, в атмосферата наоколо наред с острия мирис на водорасли, мокри кожени якета и ганджа започна все по-осезаемо да се долавя и възбуждащия аромат на нагряващи се жици, струни и грифове. Влажните тонколони изпращяха няколко пъти и блусът потече неудържимо, измествайки ритъма на утихващия дъжд. Тази вечер я прекарах почти изцяло на дансинга, освен в кратките почивки за по някоя цигара.

    00:45 a.m. “Tell me lies, tell me sweet little lies...” облакътих се каталясал на бара. Какво й беше станало на Вяра? Имах чувството, че ме избягва през цялото време. Запалих цигара. Душата ми необяснимо тъгуваше, а тъмнината на нощта се утаяваше бавно в гърдите ми. Малко по малко вече започвах да усещам неизбежността на предстоящия разрив. Въобще имало ли бе някога нещо?
    По някое време Вяра се приближи и ме улови за лявата ръка, стисвайки приятелски дланта ми с нежните си изгарящи пръсти:
    - Как си? - вече за втори път тази вечер ми задаваше този въпрос. Първия дори не бе изчакала отговора.
    - Знам ли, чувствам се малко неспокоен. А ти? Къде се губиш толкова време?
    Отсреща новото момиче от персонала се мъчеше да постави наопаки барабана с лента в касовия апарат.
    - Виждаш как е… - откъсна се отново тя.
    Виждах, ала дали не виждах и стената, зад която тя се опитваше да се скрие и зад която изглеждаше така уверена и зряла? Вяра подхождаше в отношенията си с хората с мъдростта на човек, който все още е достатъчно наясно със себе си, дори и когато проявяваше объркващата си на пръв поглед, но запазила детските си черти искреност. Но не й ли предстоеше тепърва да открива разочарованието от онази идеалната голяма и неповторима любов, която все още витае из главата ти когато си на двадесет? Бе безсмислено да си задавам повече въпроси. Отговорите, които Вяра би могла да ми даде така или иначе не можеха да ме удволетворят. Но дори и да бих могъл да ги получа в този един момент - не след дълго те вече нямаше да бъдат валидни. По-добре беше нещата да останат така.
    Същевременно музиката, в която всичко наоколо бе потопено продължаваше да ме изкушава да се настройвам на вълните на мига. Блусът и ритъмът преминаваха в сложни джазови импровизации с много ACID в тях. Трудно може да се устои на емоцията втъкана в тази мелодия. Меланхолия и опияняваща страст преплетени с неумолимото усещане за мимолетността на съществуването.
    Постепенно се уча да ценя все повече красивите неща в живота. В известен смисъл дори съм склонен да приема, че красотата е по-силна и от любовта. Забелязали ли сте, че хората в крайна сметка прибягват до естетически аргументи, за да обосноват нищетата на своите егоистични емоционални претенции? Да, всъщност това би останало от любовта, ако от нея се изпари красивото.
    Нашата културна традиция, която си остава до голяма степен християнска вменява на любовта статуса на морален императив. Но любовта по същността си твърде често противоречи на морала в общественото му измерение. Тя търси интимното, индивидуалното, неповторимото в отношението на едно конкретно човешко същество към друго и се разпада при опитите да бъде сложена в общоприета рамка. Твърде е лична - понякога до степен, която е невъзможно да бъде споделена.
    Красотата също е аморална, но има много повече заряд да бъде универсална. У всеки е заложен вътрешен източник на хармония, който черпи и пречупва в себе си енергия от хармонията на универсума. Благодарение на това човек е способен да твори и да се вдъхновява. Изкуството е плод и израз на потребността от общуване с Всемира, надхвърляща възможностите на междуличностното общуване. То позволява да прекрачиш встрани от иначе неизбежната профанна битовост и дребнавост на ежедневното човешко съжителство.
    Но красотата не е безлична и отчуждена умозрителност. Тя също като любовта се преживява на индивидуално емоционално ниво и макар, че за да я откриеш или създадеш, изглежда че не се нуждаеш от никого другиго - не е съвсем така, защото това което въобще прави възможна красотата е че светът, който обитаваш носи душа.
    Дали ще назовеш тази резонираща в тебе душа Бог, Съдба, Закони на природата, Смисъл, Провидение или просто душа няма голямо значение. Важното е веднъж почувствал значимостта на нейното присъствие и намеса в света да разбереш и това, че тя наистина въздейства върху много от неуловимите неща, които те заобикалят, но истинските решения в живота ти оставя на теб.
    Красотата е деликатният, хармоничен, универсален език на Одухотворената Вселена. Ако се научиш да й откликваш тя постепенно ще ти разкрие всичко за теб, за твоя свят и за мястото
ти в него...

    - Как си? - върна се към подстъпите на разговора ни Вяра.
    Пресегнах се и я улових докато прелиташе край мен:
    - Липсваш ми! - изтръгна се от гърдите ми.
    Беше толкова просто.
    - Съжалявам, но не мога да ти отговоря по същия начин. - внимателно се освободи от прегръдката ми тя.
    Това не ме изненада. По един или друг начин вече ми го беше казвала няколко пъти откакто я бях срещнал. И все пак, бях се вдигнал чак от майната си, за да дойда в Созопол и да си взема довиждане с това момиче, въпреки че пределно ясно осъзнавах, че Вяра едва ли бих си позволила усилието да стори същото за мен, нали! Наистина, тя нищо не ми дължеше, но все едно - аз го дължах на себе си.
    Когато след малко усетих познатото конвулсивно, вече извинително стисване на дланта й в моята и се изправих пред Добронамерената-Й-Прямота почувствах, че тя го беше разбрала.
    “Как си?”- прочетох отново странно тревожещия въпрос в погледа й.
    - Чувствам се удивително добре. - отвърнах аз.
    Беше самата истина.
    Всеки от нас двамата бе получил своето.
    А купонът не спираше. Нехайно и предизвикателно разточителен. Дори и когато Вяра след малко си тръгна, музиката продължи като оголен нерв да изправя всичко живо на нокти и токове. ”Baby, please don’t let me be misunderstood...”.
    Взех си раницата и се изнесох след минута. Нямаше смисъл да очаквам да се случи нещо повече тук, в Созопол.
    Защо понякога е толкова трудно просто да бъдеш с някого?

    Хванах към корабите в края на пристана. Вятърът бе утихнал и бездънната тишина наоколо давеше мълчаливо глъчката зад гърба ми. Облаците се бяха разкъсали и няколко по-едри звезди блестяха студено през невидимите пролуки. Беше 03:15 a.m.
    Имаше време да подремна преди тръгване. Намерих си една закътана пейка на носа на втория риболовен кораб - същия, на който бяхме стояли вързани с Одесоса и навлякох пуловера и ризата си под якето. Ставаше студено. Изтрих росата по пейката с ръкав и се изтегнах подпрял глава на раницата. Кецовете ми пак се бяха намокрили по пътя в тъмното. Предпочитах да не мисля за нищо от това, което бе станало преди малко. Не беше толкова безнадеждно. “Ама че изтощителна седмица. Дано да не се успя за автобуса в 06:30...” проблесна в съзнанието ми преди умората и люлеенето да ме погълнат изведнъж в безпаметните си обятия.


2004-09-14

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)