БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

БОРДОВИ ДНЕВНИК №2 Част 8 - Другата Аполония (продължение)

Боян Митков Паничаров (absolute)

Раздел: Пътеписи  Цикъл: ШЕПА МИДЕНИ ЧЕРУПКИ В ДЖОБА И ЯХТА В ПРИСТАНИЩЕТО (бордови дневници)

    А отнякъде настойчиво се носеше мирис на пушилист. Купонът се разливаше помитайки всичко по пътя си. Като наводнение от средно голям мащаб. Звучи познато нали? Нищо подобно! Купонът едва започваше…
    Заедно с китарите, брас-секцията и wash-board-а в хипарията много умело се бе включил и гласът на кавал. Един уличен музикант общуваше с душите на предците си. Започнал като лек флирт, като полъх на вятъра, неговият звук все по-настойчиво ни увличаше в тайнствения си завладяващ ритуал. Отпуснах се назад и се заслушах. Също като концентричните вълни пробягващи по водна повърхност някакво смътно усещане бе преминало през всички около сцената карайки дори отдалечените маси постепенно да притихнат. Откликвайки на този далечен покоряващ зов все повече хора наостряха сетивата си в тревожно мълчание. Нещо в мелодията ги бе докоснало, нещо, което много от тях не подозираха, нещо, което сега търсеха. Заедно.
    Музика, мистика, магия…
    Дансингът някак естествено се бе опразнил, но това на никой не правеше впечатление. Бе останало само едно момиче, което си денсеше сред занесените погледи на останалите тинейджъри от тайфата й. Тя си беше такава. Не бе спирала откакто бе засвирил бенда сякаш бе в час по аеробика. Даже вече й бях измислил и прякор: ”Dance-machine”.
    Сега празното пространство пред сцената изведнъж я всмука в своя незавършен космос и тя се завъртя сред хаоса от звуци, ритми и движения. Изгледах я съчувствено, но странно - не открих очакваните признаци на внезапна неувереност или уплаха, напротив - по лицето й се четеше спокойствие и вглъбено блаженство. Сега тя танцуваше. Като птичка, която бе излязла от клетката си тя се опитваше да набере височина. В началото я усещах как се бори със сложната мелодия, непозволявайки на ритъма да апострофира стъпките й. Не след дълго танцът й започна да придобива все по-осезаема плавност, темперамент и дълбочина на движенията.
    Потърсих погледа на Вяра:
    - Та, от ларвата се роди балерина… - изразих с променен глас възторга си от настъпващата пред очите ни трансформация. Не успях да довърша изречението.
    Оргаистичната, чувствена музика, която до момента бе доминирала сега вече бе започнала да се покорява и да следва съвършено всеки жест и извивка на тялото на момичето. Изящно движение с ръка, отметната назад коса, завъртане, неуловимо плъзване. Тя постепенно изпадаше в транс. Всички следяхме със затаен дъх как се превръща в медиум - посредник между нас и силите на отвъдното. Един танц през времето и пространството. Необяснимо, свръхестествено, хипнотично преживяване.
    Групата продължаваше да свири. Звуците на кавала се извисяваха и стенеха в езически екстаз. Не можех да спра да треперя…
    След половин час всичко утихна, за да избухне миг по-късно в неудържими овации. Тайнството на което бяхме станали свидетели и неволни съучастници не бе ли един вид връщане към онова мистично първично състояние на органично сливане, в което бе съществувал света преди да се появят фрагментарността и отчуждението? След взрива на тази разнородна, но жива енергия отново се бе родила (сякаш пред очите ни) нашата обикновена, объркана, нащърбена вселена. Сега тя ни се струваше по-малко обикновена.
    - Усети ли какво се случи току-що? - изтръсках няколко звездни прашинки полепнали по ръкава ми. Отвърнаха ми две светнали очи.
    - Трябва да отида да поговоря с шефовете. - каза след кратко обмисляне Вяра. - Искам да ги хвана тази вечер, докато са още на работа.
    “Але-хоп!” - заливаше се от смях Трезвият-Ми-Поглед-Върху-Живота. Така и не можах да му свикна на внезапните приземявания… Музикантите отсреща сваляха инструментите и отиваха да обърнат по едно на бара или да си побъбрят с някой познат от публиката преди да продължат.
    - Fine… Аз пък ще отскоча да видя какво правят моите хора на яхтата. Нещо ми се губят тази вечер.
    Наистина, какво ли правеха?

    - Я, ето го и Боби! - първа ме забеляза Крис. - “А да …мидите.” - Току що ги бяха свалили от котлона и се приготвяха да вечерят. Крис продължи докато разсипваше внимателно:
    - Винаги си имал много тънък усет за момента, в който да се появиш… - “…или да изчезнеш.” - преглътнах упрека аз.
    - Абе, вие луди ли сте? - започнах ги наред. - Знаете ли какъв купон пропускате! Оттатък на сала атмосферата е заредена с истинска магия, а вие тука се занимавате с тези глупави миди.
    - Всъщност чуваме. - настоя Ирена. - Тук на яхтата също е купон на фона на музиката отсреща. Ето, това е твоята чиния. Крис, сипи му.
    - Ама знаеш ли какво е да си там! Хората импровизират… - вдигнах ръце безпомощно. - Хъм…тези миди… Да не са правени по рецепта на капитана?
    - Аха-аха… - в един глас отвърнаха Жоро и Ники. С пълни усти. Неделчо ровеше скромно из порцията си.
    - Е, добре де! - не издържах накрая и набутах носа си в тенджерата воден от неустоимия аромат, съзнателно игнорирайки коментарите. - Я да видим какво има тук… миди, морковчета, ориз, магданозец, лимон… и още нещо… М-м-м-м-м…. Оставете ми малко за закуска. Тази вечер не мога да ям, защото съм прекалено превъзбуден.
    Все пак опитах една лъжица. Ококорих очи. Превъзходно! Изрових си якето от раницата и се вдигнах обратно към SEA PUB-а. Яхтата бе твърде спокойна за моето настроение.
    - Хей банда, купони като този отсреща не се получават всеки път. Дори на сала… Няма да ви издавам нищо повече. Елате и ще видите сами за какво става въпрос. - продължих от брега аз.
    След няколко минути шумотевицата отново ме обгърна. Наближаваше 10:20 p.m.

    Може би постъпих малко лекомислено и много нахално като посегнах и разлистих тетрадката, която странният човек седнал от лявата ни страна бе оставил небрежно на стола си. Допреди десетина минути той бе драскал нещо в нея хвърляйки коси погледи към бенда. Бе облечен доста непретенциозно за художник. Вяра се бе върнала с новината, че утре е последния и работен ден. Сега успокоена и развеселена ми разказваше различни свои преживелици. Всеки от двама ни бе имал прекрасно детство и рой незабравими приключения. Слушах я внимателно разгръщайки бавно непознатите страници.
    Открих няколко ескиза нахвърлени с химикал, а на един от листите имаше странна колона от ситно изписани думи и словосъчетания:
    виолетов изгрев
    недостъпността
    кладенец
    статуи от пера
    дървото на пъстрите желания
    музика и телефон
    далекогледи
    ………..
    Бяха доста. Нямаше навика да зачерква. Надраскани с лекота, но все пак твърде преднамерени, за да са свободни асоциации. Може би някакви идеи…
    - …оттогава се страхувам да карам колело. - историята, която разказваше Вяра макар и забавна бе твърде лична. Запали цигара и продължи.
    - Може би единственото друго нещо, от което се плаша в такава степен е високото… Всъщност не е точно така. Трудно ми е да ти го обясня. Например не се страхувам да скоча в морето от скалите при Стария град, а там е от 4-5 метра нагоре. Но когато се опитвам да се гмурна от по-ниско, примерно метър-два чувствам как ми се завива свят.
    - Как мислиш, какво представляват тези думи? - завъртях тетрадката към нея.
    - Знам ли? - замисли се тя. - Не ти ли звучат прекалено… метафорично? Като списък от имена на картини.
    - Точно така! - щракнах с палци аз. - Предполагам, че повечето все още не са нарисувани.
    По-нататък имаше няколко много реалистични графики на бижута или амулети. Следваха празни листи и накрая открихме стилизирана рисунка на музикант свирещ на кавал. Беше затворил клепачи. Кавалът се извиваше към небето, а вместо дупка накрая имаше око. Това бе последната страница.
    - Пробвала ли си да отскочиш нагоре преди да се гмурнеш?

    - Извинявайте за недискретността Вие сте художник, нали? - с престорено разкаяние подадох обратно тетрадката на човека до нас когато той внезапно се обърна да ни разгледа. - Много ни харесаха скиците на накитите…
    - Ах, да - това всъщност са недовършени проекти. - усмихна се неловко в отговор той. - Но ето този медальон вече съм го направил. Мога да ви покажа дамата, която го носи. Ей-й-й там! - посочи едно момиче сред танцуващите. На живо бижуто изглеждаше наистина впечатляващо. - В момента по-скоро събирам вдъхновение, отколкото да се занимавам сериозно.
    - Разбира се, тук всички сме на почивка. - Вяра се разсмя до мен. - Наздраве! - задрънчаха чаши от най-различен калибър.
    - Утре ще има страхотно парти. - каза замечтано тя. Наострих уши. - Нали утре ми е последната работна вечер на сала!
    Помръкнах за миг:
    - Утре вечер ще бъда в Несебър. На шести трябва да приберем яхтата във Варна и се налага ден по-рано да тръгнем на Север. Така има шанс да стигнем преди времето да се е развалило… Как само ми се иска да можех да дойда! “Може би все пак имаше някакъв шанс.” - замислих се аз. Трябваше да има…
    Вяра потръпна от вечерния хлад. На небето нямаше нито луна, нито звезди. Наметнах я с якето си въпреки възраженията й. В този момент усетих нечий кос поглед върху двама ни. Ха! Нашият приятел бе отворил тетрадката и драскаше нещо. Едва ли имаше смисъл да се опитвам да отгатна какво. Много скоро щяхме да разберем. - “Е, мисля, че си го изпросихме…” - повдигнах примирено вежди. Погледът на Вяра обаче бе пределно изразителен: “Не бъди толкова скромен. Ти сам го изпроси. Откровения начин, по който успяваш да се натресеш понякога има странната способност да предизвиква симпатия.” Всъщност не го ли твърдеше Моят-Собствен-Егоцентризъм? Вяра само се загърна зиморничаво.
    - Ето! Това е за вас… - откъсна листа художникът и ни го връчи. - Една моментна фантазия - от сърце!
    Колко трогателно: беше нарисувал една до друга две стилизирани котки. Муцуните им се припокриваха странично така сякаш едното око и ухо на първата бяха и око и ухо и на втората. Едната котка беше на райета. Заглавието на етюда гласеше: “Бяла котка, тигров котарак”.
    - Благодаря Ви! Определено има прилика… - засмях се аз в отговор. Всъщност като се замисля това не беше съвсем шега.
    Вяра разглеждаше рисунката сбърчила нос. Жените разбират по-добре от метафори. Оставих внимателно листа на масата и се вгледах за миг в очите й. От друга страна дори и сега ние не бяхме нищо повече от perfect strangers. Почти. А как ми се искаше да не бъде така.
    Отсреща Дари ругаеше безсилно на фона на блусарския ритъм някаква злочеста дама, която явно не бе откликнала на неговите точно чувства и историята бе послужила за основа на не особено романтичната балада, която течеше в момента. Това, че пееше убедително не правеше парчето по-малко ужасно. “Най-непоносимото проклятие, приятелю, е несподелената любов.” - сви саркастично устни Трезвият-Ми-Поглед-Върху-Живота. “Освен ако успееш да не забравиш, че това е любов!” - тихо възрази Любимата-Ми-Необяснима-Интуиция. Направо се чудя защо понякога ме побиват тръпки.
    - Искаш ли да дойдеш утре с нас до Несебър, да се почувстваш и ти най-после на море? -  отърсих се от тягостното настроение, което ненадейно ме бе връхлетяло. - Ако знаеш само колко тонизиращо действат няколко часа прекарани на яхтата. Усещането е неповторимо! В открито море човек сякаш се ражда отново. Вълни, вятър и тишина… Брегът се слива с хоризонта, а сетивата ти се изпълват с безкрайността. Вълшебно е! - поех си дъх. - Ще отплаваме преди обед и до четири най-късно ще сме акостирали в Несебър. От там до Созопол е един час път с автобус. Ще се приберем точно навреме. Дори се чудя дали и аз не мога да се вдигна обратно за купона… - утрешните ми планове вече започваха да придобиват някакви очертания. - Какво ще кажеш?
    - Звучи прекрасно. Наистина, много ми се идва, но не знам дали ще ми останат сили да изкарам смяната утре вечер. Трябва най-сетне да успея да се наспя… - във Вяра заговори любителката на дългите сутрешни успивания (“Това определение направо си плаче за главни букви!” - протестираше бурно Романтикът-В-Мен). - Сега не мога нищо да ти обещая. - приглади светлите си къдрици тя.
    - Добре - въздъхнах аз. - ще ти звънна късно сутринта. Един час преди да потеглим. - с Любителката-На-Дългите-Сутрешни-Успивания беше безпредметно да се спори. Впрочем, вече можех да се обзаложа как щеше да се развие утрешния ден.
    Но до утре имаше толкова много време. Бе едва 11:30 p.m. Кримките от Alibi отново се бяха взели в ръце и във въздуха трептяха началните акорди на поредната разбиваща блус-импровизация. Моите хора най-сетне се бяха появили на сала и си поръчваха джин опрели лакти на съседния бар-плот. А на мен пък ми се танцуваше.

    Когато си проправяш път към мястото за танцуване “за да се раздвижиш” едва ли си даваш сметка, че всъщност се отзоваваш на първичните племенни импулси заключени у теб още от древните. Смея да твърдя, че танцът е първото изкуство възникнало в човешките общности заедно с възникването на самия човек. Антропологически погледнато танцът е култура на ритуализирано общуване. Психологически той се проявява като процес на синхронизиране на интимния вътрешен свят на отделните участници, които съчетавайки в едно жеста и ритъма (от ритъма възниква първата музика, а от жеста - първият език!) екстраполират своята позиция (или опозиция) върху останалата част от човешката общност или природата (които в зората на човечеството са били едно неразграничимо цяло). Така чрез вътрешно съгласувания акт на танцуване вече се търси хармонизиране на преживяваното като непосредствено психологическо напрежение, иначе сложно фактическо взаимодействие между танцуващите и заобикалящата ги среда.
    За първи път чрез танца се проявява носталгията по загубеното равновесие със света - тази първородна, неоспорима, специфично човешка черта, останала ни като родилен белег още от времето когато за първи път сме напуснали своята естествена екологична ниша.
    Разбира се, ако знаех всичко това преди да се науча да танцувам - никога нямаше да се науча. От друга страна - никога не бих достигнал до това, ако вече не можех да танцувам. И то достатъчно добре.
    Танцът означава отключване на всички сетива. Танцът означава умение да плуваш в емоциите - твоите и на хората около теб - като в свои води. Танцът означава търсене и намиране на хармонията с божественото както и непосредственото й физическо и духовно преживяване.
    Това е то - танцът.
    Caution! Танцът е магия, която все още действа…

    Бурята връхлетя броени минути преди полунощ. Забелязали ли сте, че в литературата метеорологичната обстановка обикновено кореспондира с душевното състояние на главния герой? `Ми така е и в живота.
    Първият лудешки порив на вятъра вдигна и отнесе всички по-леки предмети точно когато се въртях бясно, разперил ръце в средата на дансинга. В един безкраен миг всички на сала застинахме сред светлината на мълнията разцепила небето на стотици стъклени парчета, а оглушителният грохот на шеметно затварящите се пукнатини отново ни върна в музиката. Стихията определено искаше да участва в купона. Не търпеше възражения. Приехме го като нещо съвсем естествено. Вече нямаше невъзможни неща.
    Дъждовните струи напоени с дъха на разтоварените милиони волтове електричество се смесиха с препускащите ритми на rock and roll-а в дивата оргия на всеобщата еуфория. Бурният поривист вятър разбъркваше оттичащата се от покрива вода със солените пръски, откъсвани от гребените на надигащите се вълни и ни замерваше с тях през открития борд. Високата палуба се люлееше под краката ни. Музиката ескалираше. Застъпващите се една друга светкавици оцветяваха тътнещия мрак около сала със синьо-виолетовите си отблясъци и изтръгваха от гърдите ми едно задъхано безгранично ликуване. Бях във възторг. Разтворил се почти напълно в цялата тази апокалиптична атмосфера. Шаманите от групата продължаваха да свирят все по-безразсъдно, а аз не спирах езическия си танц, ако ще и с това да настъпеше краят на света…
    - Ако мислиш, че си си взела беля на главата с мен, не си! - побързах да уверя Вяра, когато се стоварих изтощен на стола до нея.
    Докато аз бях вилнял на дансинга тя бе помагала на персонала да закрепят платнищата, които служеха за щори, а сега трябваше да ни заслоняват от дъжда и вятъра. Всичко около местата ни бе във вода. Кутията с цигарите ми бе изчезнала, а листът с рисунката сигурно бе отлетял сам. “Е, истинското изкуство е изкуството за мига.” - вдигнах рамене. Все пак старият, добре познат ни свят в по-голямата си част бе удържал на напора да бъде погълнат от силите на небитието и си бе останал същия, макар и по-мокър. Намерих си цигарите на съседната маса. Просто някой ги беше преместил на сухо.
    - Вярно бе, кой ще ти пуши Trezor (на пристанището така и не успях да намеря KENT). - съгласих се със забележката на Вяра аз. - “Обичам го това градче…” - вдишах дълбоко от синкавия дим.


2004-09-12

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)