БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

БОРДОВИ ДНЕВНИК №2 Част 5 - Единица мярка за разстояние...

Боян Митков Паничаров (absolute)

Раздел: Пътеписи  Цикъл: ШЕПА МИДЕНИ ЧЕРУПКИ В ДЖОБА И ЯХТА В ПРИСТАНИЩЕТО (бордови дневници)

    04.09.2000, 9:00 a.m. В SEA PUB “OK” правят страхотно кафе. Обикновено си го поръчвам двойно с малко захар и чаша натурален сок за разкош. Обичам тези малки удоволствия особено след такива големи купони като снощния. Резливият сутрешен морски бриз действа на тялото ми така както ударната доза кофеин на все още дремещите ми нервни клетки. Цялостният ефект се изразява в онова изострено чувство за реалност, което веднъж изпитано няма как да забравиш.
    Тони е сам зад бара в празното заведение и прослушва един след друг разбърканите дискове,  опитвайки се да ги подреди в кутийките им. По някое време от колоните приглушено зазвучава бийта на Englishmen in New York. Попаднал е на Стинг. Остава парчето да се върти до края. Не е все едно как ще започнеш деня.
    Мачтата на Одесос се поклаща зад корабите в дъното на пристанището. Много добре осъзнавам, че съм нашественик по тия места, но странно защо в случая тази мисъл не предизвиква у мен никакви угризения. Всъщност не е странно, защото да бъдеш пират означава да бъдеш не само авантюрист и скитник, но и завоевател.
    Отпивам глътка гъсто ароматно кафе. Светът е толкова реален, че винаги можеш да се опариш. Но това не е нищо в сравнение с невероятното усещане за твоето собствено присъствие в него, което придобиваш в замяна. След половин час пак ще отплаваме към открито море заедно с приятелите ми от яхтата, но вече знам, че довечера отново ще се върна тук, на сала.
    Няколко рибарски лодки вече се връщат със сутрешния улов. Салът леко се поклаща от вълните, които вдигат. Вече не ме сдържа на едно място.

    Всъщност благодарение на мен и на Николай тръгнахме порядъчно късно - чак към 10:30 a.m. Слънчевата утрин ни примами първо да направим едно къпане на все още пустия плаж. Плувахме доста дълго все по-навътре почти изгубвайки представа за собствените си граници. Притихналото и топло море със своите ласкави гънки се разливаше в кротък унес безсмислено и щедро раздавайки на двамата случайни плувци и ятото опиянени чайки своите последни летни богатства.
    - Отдавна не съм прекарвал толкова добре в България. - пръв наруши мълчанието Николай когато двамата се излегнахме задъхани на хладния пясък. - Имам предвид, че изобщо не бях планирал подобно приключение с яхта.
    - Човек никога не може напълно да предвиди онова, което му готви Провидението, нали? Май че единственото, което можем да направим е да опитаме да доловим знаците за неговото приближаване. И да му позволим да се случи или да се опитаме да го предотвратим. Това все пак не е никак малко… “Ама че съм плямпало.” - Николай учеше от пет години математика в Англия и от две години бе асистент в Oxford. Него едва ли го интересуваха спекулативните ми наблюдения върху естеството на съдбата.
    - Ники, я ми кажи - продължих аз. - как си прекарваш свободното време в Лондон? Имам двама приятели - момче и момиче, които наскоро се ожениха и заминаха натам. Адски съм любопитен как ли им се отразяват английските нрави…
    - Ами, аз лично нямам чувството, че съм заприличал на англичанин, но виждаш ли…това е въпрос на нещо вродено. Колкото за свободното време…

    11:00 a.m. вече наближавахме остров Свети Иван и се приготвяхме да го заобиколим откъм външната му страна и да се отклоним на юг към Обетованите заливи както сам започнах да ги наричам.
    Карето с прогнозата за времето в сутрешния вестник привлече погледите ни и предизвика широки коментари на борда. Възможно ли беше в цяла България да вали и да гърми и да духа усилващ се северен-северозападен вятър (както съобщаваха още снощи по радиото), а тук в южната част на крайбрежието да няма никакви забележими индикации за това? Сякаш се намирахме в някаква отделна климатична зона. Вятърът бе запазил устойчивото си североизточно направление. Времето бе слънчево, а бледата матова пелена, покриваща небето бе все още далеч от представите ни за облаци.
    Всички се надявахме хубавото време да се задържи поне още два-три дни, но някъде там на Северозапад, все още далеч от нас, се заформяше нещо, което можеше да сложи края на лятото. Всичко зависеше от скоростта, с която студеният фронт щеше да се придвижва на Югоизток.
    - Деца, днес може да се окаже последният слънчев и топъл ден за сезона… - затворих вестника и изгледах последователно над очилата всички на борда в стил Аз-Съм-Вашата-Леля. - Така че, ако ни се прави нещо, което сме пропуснали, мисля, че  сега е подходящият момент за предложения. Мен лично ужасно ме мързи и смятам да се поизлежавам на слънчице.
    Все пак с пъргавина, на която всяка леля би завидила скокнах в каюткомпанията и пуснах в уредбата касетката на Armstrong - “Малко фриволност винаги е добре дошла…” - Когато излязох Неделчо тъкмо предлагаше:
    - …можем да акостираме в някой от фиордите преди Маслен нос и да извадим миди. Там има и много красиви подводни скали…
 Жоро изглеждаше ентусиазиран от идеята и гласно я одобряваше. Момичетата веднага заподозряха (може би без основание), че това е същевременно и заявка от негова страна за поемане на отговорността върху приготвянето на вечерята. Ники нямаше нищо против. Аз бях пас.
    - Предложението е одобрено с консенсус. - обобщих резултатите от гласуването и връчих листа с кръстословицата на Неделчо.
    - А сега, бъдете така добри и ни закарайте до Света Параскева, защото както вече казах: някои хора ужасно ги мързи… - Оттук нататък момчетата си знаеха работата - Ники на руля, Жоро на винчовете. И обратно.
    - Единица мярка за разстояние... - започна да брои квадратчетата Неделчо.
    - Една майна. - на място се включи Крис.
    Май беше удобен момент да поговорим с капитана за идеята, която се бе зародила у нас още към края на предишното плаване. Как стояха нещата около организацията на едно пътешествие по черноморското крайбрежие оттатък южната ни граница, евентуално…идното лято? Инстамбул, Анталия, Мраморно море...
    Оказа се, че това е едно не чак толкова трудно осъществимо начинание. Вече започвах да чертая маршрута на следващото плаване. Между другото ми хрумна идеята, че международната петролна компания, в която работехме с Ирена и Светослава, може би щеше да прояви интерес да спонсорира една от най бързите и комфортни ветроходни яхти по нашето Черноморие. Но това беше въпрос, с който можех да се заема едва след връщането си в София. Пък и в края на септември предстоеше регата, в която Одесос щеше да участва, а резултата в класирането също имаше значение. Струваше си да се опита.
    Бе ред и на Неделчо да направи своето неустоимо предложение:
    - През май месец ще боядисвам Одесос, но съм ужасно алергичен към миризмата на полимерните лакове. Които от вас дойдат да помагат получават като награда едноседмично плаване!
    Миризмата на епоксидната смола и на разтворителите за антикорозионните бои бе един от най-могъщите и вълнуващи спомени от ранното ми детство. Още от времето когато родителите ми ме мъкнеха с тях по корабостроителните докове, защото нямаше на кого да ме оставят. Сега постепенно започвах да усещам как тръпката и страстта на яхтинга все по-доловимо се намесва в бъдещите ми планове.
    Този ден обаче мислите ми бяха проникнати от други аромати. За първи път с изненада установявах, че бих предпочел тази сутрин да остана на брега вместо да отплавам. Отсреща нос Света Агалина отваряше приветливия пясъчен залив на Аркутино и Ропотамо, но магията от вчера бе толкова далече, а споменът толкова нереален… Дали това място все още пазеше следа от нас или бе останало също така недостъпно и самотно като снощните ми сънища? Една захвърлена пластмасова бутилка от Coca-Cola се носеше безучастно по вълните, поета от източния вятър. Изгледах я с празен поглед как премина на няколко метра от десния ни борд и дълго време ярко-червеният и етикет проблясваше и се скриваше в далечината. “Здравата си загазил, приятелю…” - настигна ме като ехо предупреждението на Любимата-Ми-Необяснима-Интуиция. Обгърнах угрижено колене.
    Двайсетина минути след 13:00 p.m. хвърлихме котва в познатия ни вече фиорд Света Параскева. Единствено обядът, който момичетата приготвиха на борда успя да ме измъкне за известно време от тъжната и необяснима апатия налегнала ме този тих, слънчев и мързелив следобед.
    - Ти май повече задраскваш отколкото пишеш. - очите на Жоро светеха дружелюбно зад четвъртитите пластмасови рамки на очилата му.
    Повторих машинално някаква фраза, която услужливо ми предложи уредбата. Скъсах черновата и я сгънах старателно.
    Ники ме изгледа озадачено. Вдигнах рамене:
    - Е, добре де. Може би просто ми харесва да придавам и да отнемам смисъла от мастилените криволици, които движението на ръката ми оставя по хартията. Не е ли удивително, че в един момент може да се окаже, че те имат значение и за някой друг освен за автора им?
    Двамата премигнаха срещу слънцето.
    - Искаш ли да ни помогнеш да разпънем един сенник?
    На връщане всичко спонтанно си дойде на мястото. Когато по радиото зазвуча “Sultans of swing” на Dire Straits просто си запалих цигара, провесих крака зад борда и забравих за всякаква меланхолия. Трудно се свиква с мисълта, че може би си щастлив.


2004-09-11

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)