БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

БОРДОВИ ДНЕВНИК №2 Част 3 - Бургаско светло

Боян Митков Паничаров (absolute)

Раздел: Пътеписи  Цикъл: ШЕПА МИДЕНИ ЧЕРУПКИ В ДЖОБА И ЯХТА В ПРИСТАНИЩЕТО (бордови дневници)

    19:20 p.m. 03.09.2000 - навлизаме в пристанището на Созопол. Всъщност купона май едва сега започва.
    Все още под въздействието на следобедната импресия в стил ние идваме от морето се взирам към брега, но вече пренесъл се в нашето съвремие. “Комина” си е все така на мястото. Един голям рибарски кораб тъкмо акостира на кея и въздухът отпред трепти изтъкан от крилете и крясъците на хилядите кръжащи чайки. Живата завеса за миг се разпръсква и най-сетне различавам в дъното очертанията на сала на Морската кръчма. Всичко е както преди. Обичам го този Созопол!
    Започваме да сваляме платната с отмерени, почти майсторски движения. Николай, Жоро и аз - всеки с лекота заема своето място и функция. На борда цари невиждан досега ред, сработване и спокойствие. Неделчо ни гледа невярващ. Крис и Ирена гордо отвързват кранците и ги закачат на десния борд. Ники изхвърчава до таблото и включва двигателя. Започваме последната маневра. Ще акостираме на нашето старо място до сала. Отпред на кея е навалица от въдичари, туристи и зяпачи. Аха! Ето откъде у екипажа се взема тази образцова дисциплина и хладнокръвие - та ние в момента провеждаме представление! “Nobles oblige”…
     Притичвам на носа, за да приготвя предното въже за връзване. Прегръщам ролрифа и започвам да отброявам с примряло сърце последните десетина метра до брега. Няколко секунди притихнало очакване - достатъчно, за да огледам обстановката. Между рибарския траулер и плаващият SEA PUB има място точно колкото за нас. Хвърлям крадешком поглед на сала.
    Господи! Тя е там…
    Бих дал всичко на света, ако можех да задържа този момент вечно. В миг момичето, с което през изминалия безкраен месец можех да общувам only in my dreams придоби отново облика на предишното истинско, витално, създадено от плът и кръв, прелестно човешко същество. Най-после можех да изтичам до сала, да я назова по име, да я докосна, да разговарям с нея, да…

    Странно. И сега изпитвам известно затруднение да си обясня какво точно се случи, както и тогава се чудех какво точно да мисля за случващото се. Още класиците от ранга на Софокъл или Шекспир са оценявали по достойнство драматичния ефект на недоразумението и са построявали около него носещите конструкции на своите грандиозни театрални постановки. Но като човек далеч от тази епоха, изпитващ откровена алергия към нейната поза и патос, аз винаги съм предпочитал некласическия поглед върху събитията: “няма никакъв смисъл да оставаш в плен на очевидното”. Дори и с риск да пропуснеш възможността да напишеш поредната велика драма, комедия или трагедия.
    Дотук добре, а сега ако вземеше най-после да се появи и някой, който да ми донесе една бира може би нямаше да се чувствам толкова жаден и смутен. Все пак едва от петнадесет минути бях на сала и все още си спомнях, че не съм си обърквал любимата пиратска кърпа с да речем - шапка невидимка. Не знам защо си бях наумил, че заслужавам известно (да не кажа специално) внимание.
    Вяра първа ми разби илюзиите. Тя просто премина през мен в устрема си да отсервира няколко чаши в далечния ъгъл на бар-плота, за малко да ме събори в морето и при това не ми обърна абсолютно никакво внимание. Докато успея да възвърна дар-слово тя с ангелска усмивка вече вземаше поръчката на двама непознати, които току що бяха седнали до мен. Свих устни обзет от внезапна горчивина: “Много любезно - няма що!” Обърнах се и зареях поглед към кея.
    Отсреща риболовният кораб вече разтоварваше. Цацата или каквото беше там лежеше наредено във внушително количество каси, които очакваха своя ред да поемат по поточната линия към каросерията на един хладилен камион. Работникът от кораба товареше касите на лентата, друг ги разтоварваше в камерата, а трети с една лопатка насипваше върху рибата в тях нещо бяло - може би лед или сол. Сигурно беше сол, защото имах чувството, че дори оттук долавям гадния й вкус.
    Две запотени чаши “Бургаско светло” тропнаха кротко от лявата ми страна. Двамата до мен небрежно се чукнаха и продължиха неангажиращия си разговор. В потресеното ми съзнание обаче тези звуци отекнаха така сякаш с грохот се взривява тавана на някоя огромна, кънтяща, срутваща се подземна галерия. “Мамка му, от жажда вече започвам да имам халюцинации…” - опитах се да си придам кураж с възможно най-бодър тон. Но можеше ли това наивно оправдание да скрие истината, че всъщност не се нуждаех от питие, а от внимание, и че бих предпочел да бъда затрупан с камъни вместо да бъда игнориран по такъв убийствен начин…
    STOP!!! Така би разсъждавал един Хамлет или Крал Лир, да речем. Докато аз все пак бях един моряк, който иска да си почине в любимата кръчма след поредното изтощително скитане. Огледах се възпитано с надежда да привлека нечий поглед. В ъгъла някакви музиканти мъкнеха калъфи с инструменти. Клиентите, които бяха насядали тук-там все още не можеха да се нарекат навалица. Пепи с хипнотизиращо усърдие бършеше масата точно зад мен и сякаш нямаше изгледи скоро да приключи. Вяра се носеше плавно със сметката за бирите в ръка, заобикаляйки скупчените столове и маси чак от другата страна. Тони и Жоро с доста сдухан вид се помайваха зад бара. Ама че смешници… “Сякаш всички тук са се наговорили” - направих най-после очевидния извод - “Май не ми остава нищо друго освен да се престоря, че някой от моите хора ме вика на яхтата.”
    На изхода почти се сблъсках с Крис, която се бе втурнала насреща ми.
    - Хайде де, - започна подканящо тя. - всички те чакаме да дойдеш, че се налага да преместим Одесос на завет. По радиото съобщили за промяна на вятъра от Запад…
    Какво беше това - some kind of telepathy?
    Когато след минута отвързвахме яхтата, риболовният кораб вече потегляше обратно в преследване на новите пасажи от цаца освобождавайки ни достатъчно пространство за маневриране.
    Созополското пристанище не е защитено от западния вятър, който поради някаква особеност на релефа връхлита доста силно и остро когато времето започне да се разваля откъм сушата. Тогава в пристанището започват да се вдигат високи вълни, които блъскайки върку открития циментов кей съдовете вързани от западната му страна могат да им причинят сериозни повреди.
    Преместихме се от другата страна и се вързахме за познатите ни два рибарски кораба, които не се бяха помествали от миналото ни плаване насам. Зад тях вече се бе приютила и една малка яхтичка наречена Омега. Неделчо и капитана й се разбраха да я отвържем и да я закачим за левия борд на нашата по-тежка яхта, която се вмъкна между Омегата и корабите. На Омегата преди няколко дни бе ставал някакъв инцидент и съпругата на капитана бе доволна че ще има съседи. Не любопитствах излишно.
    - Ей Бояне, какво става с моята бира? - докато кормувах на идване към Созопол с Неделчо се бяхме хванали на бас, че ще успея да изпреваря една моторна лодка и след напрегнато преследване бях загубил на косъм.
    - Няма страшно, капитане. Зная едно място, съвсем наблизо, където няма да ни се наложи да чакаме. - напипах празната цигарена кутия, която се бе смачкала в джоба ми при преместването. - Тъкмо ще си купя и цигари оттам …

    Вече доста по-късно към 21:30 p.m., докато се шляехме безцелно из притъмняващия Созопол и се бяхме спрели да разгледаме афиша с програмата на Аполонията, Николай успя да разчупи ледената стена, с която се бях обградил.
    - Знаеш ли каква е приликата между сексът в кану и Бургаското пиво?
    - ?!?
    - И двете са опасно близко до водата!
    - Ха-ха, мамка му и Бургаското светло! - засмях се най-после аз. После добавих с поверителен тон. - …всъщност зная къде можем да си пием бирата с текила.
    - Нали нямаш предвид “Текила бара”? - запита ме Ирена когато ги поведох обратно към пристанището.
    - Разбира се, че не.


2004-09-11

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)