БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

БОРДОВИ ДНЕВНИК №2 Част 2 - Предопределението, Провидението и Сътворението...

Боян Митков Паничаров (absolute)

Раздел: Пътеписи  Цикъл: ШЕПА МИДЕНИ ЧЕРУПКИ В ДЖОБА И ЯХТА В ПРИСТАНИЩЕТО (бордови дневници)

    “Mama told me not to come…”
    03.09.2000 сутринта. В Царево ме очакваше нова изненада. На кея в непосредствено съседство с нас съжителстваха две яхти, които Провидението с присъщата си ирония бе събрало заедно. Перун1 и Мирослава. Първата и последната яхти конструирани от баща ми. Ветеранът Перун1 бе изтеглен от водата и поставен на сушата на стапел. Горкият, представляваше наистина печална гледка. Човек трудно би могъл да си представи, че тази малка, гротескна и ръбеста купчина ръждиво желязо, чиято елегантност навява асоциации с тази на Ноевия ковчег, всъщност е яхта. Но това не бе попречило на времето на Митко Паничаров именно с тази първа по рода си черупка да отвори българските морски граници за цивилното ни корабоплаване - приносът на баща ми към хипарския идеализъм от края на 60-те години. Огледах очукания стоманен корпус, който бе претърпял не един сблъсък с крайбрежните рифове, но не бе дал нито една пробойна. Това чудо очевидно някога бе плавало, при това - доста стабилно. Виждал съм снимки на Перун1 на вода с характерните му четвъртити люкове и с вдигнати наивно жълти платна - “We all live in the yellow submarine…”
    Мирослава от друга страна бе нещо, което определено събуждаше завистливи погледи. Това бе най-голямата от яхтите на пристанището. Отново имаше стоманен корпус и плуваше изненадващо пъргаво за размерите си. Тези, които се бяха возили на нея не пропускаха да отбележат отличните й мореходни качества. На пристанището Мирослава бе известна и с галеното прозвище Самолетоносача заради дългата й широка, плоска палуба.
    Доколкото познавах серията от яхти и проекти между първата и последната успявах да доловя, че Мирослава е един вид завръщане към началния първообраз, който бе вдъхновявал и конструирането на първия от серията Перун. Но тук вече идеята освен пионерския ентусиазъм придобиваше и размаха на опита на цял един живот прекаран между морето и корабостроителните докове. Това, което можех без усилие да прочета в замисъла на тези яхти бе отпечатъкът на идеала за силната, самостоятелна и космополитна личност неподвластна на стихиите, държавните граници и обществените задължения. Старият пират се смееше на света…

    11:15 a.m. - отново сме в открито море! Времето е свежо, слънчево, прекрасно. Духа устойчив югозападен вятър. Нагоре по курса се вижда Маслен нос. Правим последни уточнения на днешния маршрут. Решаваме като стигнем нос Коракя да хвърлим котва в залива на Ропотамо и да направим едно следобедно къпане там. Надвечер ще акостираме в Созопол! Името Созопол отеква като музика в мен.
    Само едно нещо все още липсва, за да бъде купонът пълен. Слизам в каюткомпанията. В раницата ми се търкалят няколко любими касетки. Избирам една и включвам бордовия касетофон на auto reverse. Скоро над вълните се понасят ликуващите ритми на саундтрака на “Коса”. Не мога да се спра на едно място от вълнение. До довечера има безкрайно много време, през което аз трябва някак-си да запазя присъствие на духа, но кажи ми как да го сторя, когато по вените ми вече тече не кръв, а еуфория! Примесена с малко страх…
    Напоследък съзнателно се възпирам да мечтая, да давам израз на желанията си. Като че ли има нещо нередно във всичкото това щастие, което и без това ме сполита така ненадейно, надхвърляйки и най-смелите ми очаквания. Вече от доста време насам чувствам все по-осезаемо присъствието на онази неведома свръхестествена сила, която така произволно наричам Провидение. Само че тя съвсем не е произволна - напротив - откривам твърде много съвпадения и логична последователност в живота си, които определено излизат извън моята власт, но и не са плод на случайността.
    Дали като човек, който е изкушен в тайните на повествованието и сюжетното развитие не привнасям своя поглед върху света, бъркайки интерпретацията с реалността или - наистина притежавайки специфичната чувствителност на писателското око успявам да различа част от онези скрити знаци и знамения, които недвусмислено подсказват наличието на някакъв пред-зададен, неумолим в своето разгръщане, всемогъщ Замисъл? Това в случая е по-скоро реторичен въпрос, защото колкото и да отдавам дължимото на първата хипотеза винаги остават достатъчно основания, които да подхранват моя фатализъм.
    Където и да се намира истината обаче, в морето човек се чувства забележимо по-близо до нея. Предполагам че подобно въздействие имат и високите планини, и необятните пясъчни пустини - въобще местата където можеш да усетиш стихията в нейния чист вид и да почувстваш действителната си тежест. Странно тогава как хората пътуващи редовно със Столичния градски автотранспорт нерядко достигат до аналогични изводи…
    Унесен в подобни дълбокомислени размишления така и не усетих как заобиколихме Маслен нос. В същото време Неделчо бе дал израз на своето сладкодумие и омайваше останалите с невероятно забавни разкази за участието на Одесос в няколко кинопродукции. През една буря по време на снимките на някакъв малобюджетен американски филм нашият достолепен капитан дори бе дублирал главната героиня. Смях!
    Жалко, че в собствения си филм нямаме право нито на дубльор, нито на втори дубъл.
    -…нито можеш да уволниш сценариста…
    Не дочух кой от разговарящите до мен вкара този каламбур, но ми се стори твърде на място. Вярно - понякога каквото и да правиш нямаш възможността да владееш ситуацията (но това все пак не ме възпираше да търся, макар и безуспешно до момента ключа от чекмеджето със собствения ми сценарий), всъщност точно сега никой и не искаше от мен да го правя, защото и без това обстоятелствата все още си следваха инерцията на своето собствено неведомо (с)течение. Именно тази неизвестност ту ме хвърляше в музиката, ту ме караше да си гриза ноктите от напрежение: “Мамка му и Провидение, какви ли изненади ми готвиш в Созопол?”

    15:00 p.m. Пуснахме котва в залива на река Ропотамо. Ако на света има място, което може да ме накара да повярвам, че времето не съществува - това е девствения плаж при устието й. Всичко тук ме кара да се чувствам като първия човек в деня на сътворението.
    Докато другите седнаха да обядват на борда аз скочих от яхтата и заплувах към брега. Топлите, лъчисти и прозрачни струи постепенно успокояваха пренапрегнатите ми нерви, мускули, сетива…движения…дишане… пулс.  Животът някога се бе зародил тук и оттогава не бе престанал да се заражда. Отпуснах се във водата. Първичният океан навярно е бил сладък - също като кристалните води на този омагьосан залив. Тялото ми потръпна. Дали клетките му имаха памет?
    Излязох отмалял и пречистен на сушата оставяйки по копринения, горещ перлен пясък първите човешки следи…
    Това, което поразява в началото е тишината. Човек винаги свързва морския бряг с бушуването на вълните. Но как би могло в Първия ден на сътворението да има вълни когато все още не се бе разразявала буря, която да ги създаде?


2004-09-10

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)