БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

БОРДОВИ ДНЕВНИК №2 Част 1 - Ден като ден?

Боян Митков Паничаров (absolute)

Раздел: Пътеписи  Цикъл: ШЕПА МИДЕНИ ЧЕРУПКИ В ДЖОБА И ЯХТА В ПРИСТАНИЩЕТО (бордови дневници)

    По-голямата част от хората не са наясно какво изпускат, когато обхванати от нерешителност, подминават неочакваната покана да участват в плаване с яхта. Малобройната група посветени обикновено подхващат идеята с ентусиазъм, но ангажиментите, с които ги обвързва сушата също толкова често се явяват удобно убежище за объркването, което обикновено всеки от нас внезапно изпитва, дръзвайки да се отправи отвъд собствения си хоризонт. В крайна сметка само една малка, но решена на всичко група авантюристи и въздухари зарязват всичко и съумяват да се отдадат и да се насладят в пълна степен на страхотното изживяване, което предлага този вид пътешествие, спорт и начин на живот.

    В 08:45 а.м. на 02.09.2000 вече се бях настанил върху стената на кея за яхти в Несебър и довършвах последния от сандвичите, които бях взел в раницата. Одесос царствено се поклащаше пред погледа ми, заливан от меките лъчи на зората. Утринният бриз си играеше с един конец, провиснал от крачола на старите ми дънки, а аз небрежно се опитвах да го уловя, без да изпускам от очи входа на пристанището. Очаквах останалите от групата да се появят всеки момент. Дали щеше да се получи толкова добро плаване като предишното?
    Месец септември по принцип е идеален за подобни начинания. Слънцето не грее толкова силно, вечерите са по-дълги, времето предлага много повече изненади. Летовниците намаляват до поносимия минимум и на морето остават предимно хората, които предпочитат да измерват времето не с количеството на изразходеното плажно масло. Скоро няколко екземпляра от точно този тип приближаваха с бодра стъпка насам. Крис - ветеранка от предишното плаване - чудесен приятел и удивителен човек, който доказа способността си да изтърпява всичките ми капризи и словоизлияния и да ми дава кураж в пристъпите на сърдечна слабост, които ме спохождаха напоследък. Какво ли бих правил без нея? Ирена - слънчева душа и обща приятелка на мен, Светослава и Пешо-Мамин (старите кримки от миналия път, точно това плаване много ще ми липсват); крехка на пръв поглед по натура, но на практика много смело момиче. Жоро - малко особняк, но пълен с енергия. До този момент го познавах бегло. Пламен и Светослава ми го бяха препоръчали като човек, на който може да се разчита в открито море. Имаше и капитанско свидетелство. Скоро разбрах, че включвайки го в екипажа, съм спечелил един моряк, на който мога да се осланям, особено когато аз самият не съм съвсем на ниво. Петият член от групата липсваше - какво да се прави.
    Четиримата се събрахме на кея, уверявайки се взаимно, че това, с което сме се заели е нещо, което се случва наистина. Забелязал съм, че с почти всяко начало е така - в един момент изпитваш нужда да се ощипеш по ръката, за да разбереш, че не сънуваш. Дъх на адреналин и на морски бриз в това паметно септемврийско утро.
    Ха! Ето го и Неделчо - капитанът и собственикът на Одесос. Днес май не беше от най-ранобудните, но веднага разбра кои сме. Толкова бях слушал за него от Иван, Дидо и Мамин, че нямах търпение да се запознаем най-сетне. Чувствах, че е човек, чието доверие трябва сам да спечелиш, за да те допусне в неговия свят.
    И този път за всеобщо облекчение претупахме фазата на трогателната неловкост. Така е на плаване. Щяхме да потеглим към обед. Решихме да натоварим багажа на борда и оставащите няколко часа да ходим да поплуваме на плажа в Слънчев бряг.
    По пътя през Несебър имах да свърша малко работа. Ирена и Жоро се интересуваха как сме прекарали миналото пътуване и реших да ги изненадам. Те не знаеха за бордовия дневник. Отбих се в местния INTERNET клуб, за да го изтегля и да го разпечатам. Крис от своя страна също се грижеше за индоктринирането на новия екипаж. На пощата, където беше срещата ни след 15 минути, Ирена ме зарадва с новината, че току що е телефонирала на един неин приятел от Бургас и той изявявал готовност да се присъедини към нас. Разбира се, че беше добре дошъл - в морето винаги има нужда от решителни хора - още повече, че с него екипажът ни придобиваше по-добра функционалност. Доколкото можех да се доверя на прогнозата за времето, скоро щеше да ни се наложи да работим с платната при сериозен вятър, а за това са необходими повече мъжки ръце. Николай - така се казваше новият член на екипажа щеше да ни чака в 12:30 p.m. на яхтата.
    А до отплаването времето се очертаваше идеално за къпане на плажа. Въобще не се и двоумихме как да го използваме. На връщане минахме през пазарчето да се запасим с провизии и вода. Когато се озовахме на кея, Николай вече бе пристигнал. Неусетно бе настъпил моментът да отвържем въжетата от брега.
    Подготовката и провеждането на това пътешествие означаваше за мен нещо много повече от просто повторение на онова прекрасно безгрижно скитане по море в края на юли. През това лято страстта ми към плаванията и новите брегове се бе разпалила и бе придобила плътност, но заедно с нея, долавях да се прокрадва и едно подмолно, тревожно и неустоимо настроение, което нощем се промъкваше в съня ми, а денем ме грабваше и ме повличаше към едно пристанище, което съществуваше не само в мечтите ми.
    Докато се отдалечавахме от Несебър, поемайки курс на юг, усещах как преживяванията от онези последни юлски дни отново ме заливат, оставайки по загорялата ми от слънцето кожа като миниатюрни, горчиви кристалчета морска сол. Някъде там напред, забулен зад потъналия в обедна омара хоризонт, лежеше Созопол, скрил в себе си ключа от извора на неутолимата ми пиратска жажда… като се замисля - винаги съм живял като похитител на впечатления, които, незабелязано от околните, съм успявал да открадна за себе си. Дали бях станал по-богат от това?
    Яхтата пореше безметежно гребенестите вълни и се накланяше в такт с поривите на вятъра. Карахме на half wind и страничният вятър повече ни люлееше, отколкото да ни тласка напред. Наблюдавах внимателно Ирена за евентуални признаци на морска болест. Справяше се отлично. Останалите от групата вече разучаваха на практика имената и функциите на въжетата, с които се управляват платната. Не след дълго направихме и първия поворот (обръщане на курса на яхтата спрямо вятъра) - не се и съмнявах, че под вещото ръководство на Неделчо, скоро щяхме да станем доста приличен екипаж.
    Днес трябваше да слезем чак до Царево. Неделчо беше забравил да върне ключа от душовете на пристанището. Ама че ирония! (Не точно този ключ и извор имаше предвид Романтикът-В-Мен…) Мисълта, че поради тази глупава причина няма да се появим в целия си блясък на Аполонията - още тази вечер - с наближаването към Созопол периодично започна да ме хвърля ту в смях, ту в тиха ярост. Опитвах се да не мисля за това и гледах да съсредоточа енергията си предимно върху винчовете (вид скрипци) и върху опъването на въжетата. Бях благодарен на Крис, че точно когато минавахме покрай Созопол ми спести съчувствените погледи. В крайна сметка, щеше да е прекалено да искам всичко накуп. И утре бе ден.
    Когато живописните скали на нос Колокита закриха остров Свети Иван, най-после успях да се примиря. Предното плаване не бяхме стигали толкова на юг. “Чакай малко. Та… Господи, тук определено има какво да се види!” От Райския залив надолу като че ли наистина започваше раят. Увиснах на вантите с фотоапарат в ръка и с ясното съзнание, че е невъзможно да побера в обектива очарованието на всичките гледки, които се меняха и преливаха пред удивения ми поглед. “Дали историята с ключа не беше само претекст?“
    Райският залив оправдаваше името си, но той се оказа по-скоро прелюдия. След него стръмната скалиста стена на нос Света Агалина бавно откри широката пясъчна коса на Аркутино и скосения, покрит с диворастящи кактуси Змийски остров. Отсреща сред високата гора знаех, че се крие езерото с водните лилии, а в дъното проблясваше устието на река Ропотамо. Познавах на пръсти пътеките от тази част на резервата, още от времето, когато като дете бях живял известно време в Приморско и бях идвал да “ловувам” заедно с другите съседски гамени. Отбелязах си мислено на връщане да останем за по-дълго време тук. Нос Коракя затваря устието на Ропотамо от юг, пазейки ревниво от вълните най-прекрасния и спокоен плаж по нашето Черноморие.
    На юг, чак до Маслен нос, следваше зрелищна серия от тесни, дълбоко врязани в скалистия бряг заливчета, криещи невероятни странно познати скални образувания, за чието съществуване тук никога не бях подозирал. Е, това вече беше прекалено! Загубеният свят и най-красивите фиорди по крайбрежието се намираха не съвсем далеч от местата, където бях кръстосвал. Всъщност не беше чак толкова необяснимо, че никога не бях попадал тук, предвид гъстата и непроходима лонгозна гора, която правеше почти недостъпни откъм брега тези диви, населявани само от чайки и делфини места.
    Все пак не бях съвсем сигурен. Когато навлязохме във второто заливче, Неделчо посочи една издадена стъпаловидна скала от лявата страна, където с по-опитен екипаж каза, че е успявал да закрепи Одесоса на пристан. Не беше невъзможно дори и за такава голяма яхта. Постепенно всичко си идваше на мястото. Трябва да съм бил на година и половина, когато родителите ми ме бяха водили тук по море от Созопол с нашата малка яхта Вая. В детския ми албум има няколко снимки, на които съм седнал невъзмутимо на отсечената скала отсреща, облечен със стигаща чак до глезените ми моряшка фланелка, с бяла кърпа на главата и с лимонадено шише с биберон пълно с мляко. Споменът ме жегна почти като видение. Затворих очи, за да задържа още миг онзи малчуган, който люлееше крачета от високата скала над зелената разпенена вода, сегиз-тогиз надигаше бутилката с мляко и зяпаше нахално любопитните гларуси. Това бях аз. Май не бях се променил особено. Заливчето се казваше Света Параскева. Би ли могъл някой някога да се похвали, че това заливче е било лично негово?
    Вгледах се в лицата на останалите от компанията. Всеки откриваше вълшебството на това място сам за себе си.
    - Какъв вълнуващ ден, нали?
    Отвърнаха ми няколко блеснали погледа.
    Слънцето вече обагряше с пурпурно зарево облаците на Запад. Сянката на брега започваше да пада върху нас. Бе време да потегляме. Есенно време здрачът трае по-дълго, но така или иначе до час и половина - два щеше да се стъмни. Тънкият лунен сърп едва започваше да се налива, така че към края на курса щеше да се наложи да разчитаме единствено на светлинките на крайбрежните фарове.
    Успях да направя няколко снимки на Маслен нос в последните лъчи на залеза. Гледан от Север, този нос удивително прилича на скален гущер гекон - същата муцунка, опашка, тяло и дори крачета с пръсти и нокти. Оттатък носа, навътре в морето, няколко рибарски лодки от Приморско се бяха скупчили близо една до друга - явно бяха открили пасажи с риба. Към тях, перпендикулярно на нас, се бяха втурнали в луда надпревара още дузина подобни лодки. Ъгълът на движението им оставаше постоянен спрямо нашия курс. Скоро щеше да се наложи да лавираме сред тях, за да се разминем.  При носа, вятърът внезапно обръщаше от Югозапад и се налагаше да коригираме положението на платната. Сравнително проста операция. Неделчо влезе в каютата си да облече по-топли дрехи и ни остави, аз и Ники, да стегнем грота и генуата, а Жоро трябваше да стои на руля. Докато двамата се бяхме заели да натягаме въжетата, почувствах, че нещо не е наред. Платната внезапно увиснаха и изведнъж започнаха да плющят от другата страна на мачтата.
    - Жоро, дръж курса по дяволите! - в отговор мачтата се килна още повече. Закрепих въжето и изтичах на руля. Всичко на борда се люшкаше и подскачаше. Яхтата бе станала неуправляема, а рибарските моторници бяха вече съвсем близо.
    - Какви ги вършиш? - не издържах аз - Дръж fuckания нос към fuckания Мичурин… - Жоро ме гледаше неразбиращо - О, извинявай. Ти още не си карал яхта при насрещен вятър, нали?
    Екипажът ни имаше нужда от малко повече практика
    - Управлението е като да танцуваш валс - опитах се да успокоя тона, - сега просто ще използваме инерцията на завъртането и ще направим един пирует. Когато отново хванем въздушната струя, ще ти покажа как да държиш курса. Ники, ела и ти! Така. Виждате ли го този уред? Той показва ъгъла на вятъра…
    Неделчо се бе показал от люка и ни наблюдаваше с напрегнато изражение, намествайки сламената си шапка.
    - Нищо страшно, капитане. Положението е под контрол. - хванах се за перилата аз. Платната избумтяха, издайнически и застинаха като излети, загребвайки спасителния вятър. Яхтата някак сама усети посоката.
    - Добре, добре... - промърмори капитанът, докато се качваше. - А сега, Боян и Николай натегнете още малко грота и генуата.
    Минута след това, първата рибарска лодка прелетя стремително на метри пред носа ни, в безразсъдна гонитба с останалите. В миг въздухът около нас се изпълни с рев от дизелови двигатели.
    - Между другото, видяхте ли делфините? - посочи по някое време Неделчо.
    “Кой ще ти гледа делфини в тази суматоха?” - избърсах потта си, аз опъвайки с последни сили обтяжката на гика (хоризонтална мачта, за която е закрепена долната част на грота).
    - Това е знак, че пасажите от риба са доста сериозни - продължаваше невъзмутимо той. - Знаете ли, че делфините карат риба да се струпва на едно място…
    Вече имах нужда да поседна и да запаля една цигара.
    Остатъкът от пътуването премина без особени премеждия. Странно защо, слънцето бе увиснало от сума време над хоризонта и макар, че бе станало огромно и избледняваше все по-осезаемо, някак-си отказваше да залезе. Неделчо ни обясни това явление. Всъщност слънцето отдавна се намираше под линията на хоризонта. Просто атмосферата имаше свойството да пречупва светлинните лъчи, понякога под доста сериозен ъгъл.
    Оставихме след себе си Приморско, след това Китен и Лозенец, под призрачните лъчи на това слънце-фантом. При Рапя нощта все пак ни застигна. Дотук капитанът бе успял да ни разясни рифовете и подводните хребети, които не бяха отбелязани по морските карти и се намираха в опасна близост до пристанищата на Приморско и Китен. Местните рибари ги знаеха и ги избягваха, но доста, нищо неподозиращи, чужди съдове бяха получавали сериозни повреди, а някои дори бяха потънали там. Оставаше един последен риф, който се намираше точно пред Царево. В сгъстяващия се мрак маякът на пристанището все още не се беше включил. Всички на яхтата се взирахме с очакване към брега, заобикаляйки на безопасно разстояние. Най-сетне, когато почти бяхме подминали кея, успяхме да видим гостоприемната му зелена светлина.
    Към 20:30 p.m. стъпихме каталясали на сушата. Хапнахме надве-натри в близката крайморска кръчма и се върнахме да спим обратно на яхтата. Ама, че дълъг ден…


2004-09-10

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)