БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Тъмната улица

Димитър Валентинов Христов (кевин хан)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Бяха трима – младата двойка, бодро крачеща под слабите лампи, без да крие чувствата си – младежът непрестанно я закачаше и звънкият й смях огласяше улицата; а няколко метра по-назад, сякаш нарочно скрит в сенките, се прокрадваше мъжът в шлифера.
Трима души, забързани към домовете си след кратка разходка на лунна светлина или, може би, любовна авантюра. Обичайната компания, на която би могъл да се натъкне човек в малките часове на нощта, ако, разбира се, имаше нещастието да замръкне навън, на улицата.
Един от тях бе убиецът.
Беше убеден в това, онази тъмна част на човешкото съзнание, наречена интуиция, му го крещеше през последните петнайсет минути и затова Джони внимателно ги изучаваше с крайчеца на окото си. Не че беше страхливец, просто вярваше в предпазливостта. Всяко живо същество има инстинкт за самосъхранение – и това важеше за Джони с тройна сила. Винаги бе бил на слабата страна – вкъщи, когато баща му вечно крещеше на него и на майка му, отправайки им всевъзможни най-зловещи заплахи; в училище, където незнайно как винаги попадаше в полезрението на по-големите момчета и, когато бързите му крака не успяваха да го спасят, изпитваше силата на юмруците им; и в още безброй случаи и ситуации, в чиито завършек Джони неизменно се свиваше и трепереше, а сълзите бликаха от очите му.
Разбира се, всичко това беше минало. Баща му отдавна беше намерил покой в гробището на хълма, след поредния чудовищен запой, а Джони бе завършил училище преди повече от пет години – но макар и минало, то беше оставило своя отпечатък у него, изостряйки тези черти, които помагат на заека да избегне срещата с лисицата.
Не беше страхлив, но не беше и глупав.
В улицата редом с него бродеше убиец и Джони трябваше да го избегне на всяка цена. Докато ходеше зад влюбената двойка и плахите му стъпки едва чуто заглъхваха, мислеше трескаво.
Разумът крещеше, че самата идея е абсурдна, че преживява наново кошмарното си детство и е крайно време да затвори вратата, откъдето изпълзяваха тези чудовища и го хвърляха в дива паника. Той изискваше Джони да се вземе в ръце, да се пребори със страховете си, заради самия себе си и да си докаже, че вече е надраснал времето, когато подскачаше от счупена зад гърба му вейка, а хлапетата се побъркваха от смях и го сочеха с пъст.
Разумът беше хубаво нещо, но не и през нощта.
Защото в момента, в който си даде сметка в каква каша се е забъркал, беше готов да си плюе на петите. Беше готов да бяга, да бяга на живот и смърт, да бяга лудешки, както беше бягал през всичките тези двайсет години, докато стигнеше спасителната бяла порта и я хлопнеше зад гърба си. Импулсът се бе надигнал от онази тъмна половина, така щедро надарена и пълноценно развита у него, и той бе готов да му се поддаде, когато чу гласа на Мартин:
“Стегни се, Джони!”
Може и да беше предпазлив, но не беше страхливец.
Мартин беше прав – не можеш винаги да бягаш от проблемите си, рано или късно трябва да се изправиш срещу тях или те ще те настигнат – също както побойниците често го настигаха, събаряха го на земята и завираха лицето му в прахта, доволно търкаляйки го в мръсотията.
Ако тръгнеше да бяга, убиецът щеше да го забележи.
И тогава нямаше да му се размине.
Затова Джони продължаваше тихо да крачи, давайки си вид, че нищо не е станало, макар че вътрешно примираше от страх. Крачеше и изучаваше своите спътници, опитвайки се да разгадае кой от тях беше, без да е сигурен дали всъщност го иска.
Двойката пред него продължаваше да бърбори приглушено, но без притеснение, с онази присъща на влюбените лекота и безразличие към всичко останало. Момичето често отмяташе глава и се кикотеше и Джони видя, че беше хубава – не колкото Мирна, разбира се, но ако Мирна я нямаше, би признал, че не е вижал по-хубаво момиче. Сърцето му се сви при мисълта за нея и той разсеяно си позволи да хвърли един поглед на мъжа от другата страна на улицата. Замалко не подскочи, защото му се стори, че срещна ледения му поглед, но това, разбира се, не беше така. Очите му изобщо не се виждаха.
Но беше по-близо.
Джони се сепна. Мъжът с шлифера определено бе съкратил дистанцията с два-три метра, като че ли...
Извърна глава рязко, усещането, че онзи го гледа и очите му злобно изучават движенията на Джони с убийствена пресметливост, се стовари върху му изведнъж и не можеше да му се противопостави.
А дали Мартин би направил това?
Преглътна и събра смелост да погледне отново.
След няколко секунди се успокои.
Мъжът наистина бе малко по-близо, но ходеше бавно и спокойно, а плавността в движенията му и загадъчният шлифер, както и недобре осветената отсрещна част на улицата, създаваха впечатление за безжалостна забързаност и опит за укриване от очите на другите.
И все пак, един от тримата беше убиецът.
Знаеше, че ще се случи така.
Знаеше, че ще попадне в подобно безизходно положение, защото те го преследваха през целия му живот и си бяха уговорили ежедневна среща с него.
Въпреки това бе излязъл. Бе излязъл и беше закъснял... след мръкнало.
Помнеше предупрежденията на майка си, както и смрязаващите новини за жестокия убиец, взел вече три жертви през последната седмица.
Убиец, така потаен и гениален, че полицията не бе успяла да го залови, въпреки организираните патрули и наблюдения.
Убиец, така безчувствен и садистичен, че да пребие до смърт две момичета и възрастен мъж, а после да ги рита, мачка и блъска, докато обезобрази труповете им до неузнаваемост.
Убиец, който тъкмо подбираше четвъртата си жертва измежду своите спътници в тихата улица.
Този път потисна внезапното желание да избяга значително по-лесно. Останалите неусетно бяха създали свой собствен ритъм на ходене и Джони най-после го беше уловил и се придържаше към него, както змията танцува около флейтата на господаря си. Най-отпред крачеше двойката, все така весели, погълнати един от друг, на няколко метра ги следваше Джони и отсреща, вече почти изравнил се с него, напредваше мъжът с шлифера.
Мартин бе прав, както винаги. Бе избрал да излезе, съвсем наясно с рисковете. Беше се съгласил да участва в играта и сега трябваше да играе с картите, раздадени от съдбата и да опита да избегне фаталната ръка.
Почувства се слаб и незначителен, една от милионите мравки, лишени от права и емоции, бродещи из някакъв гигантски, всеобхватен мравуняк, досущ животинките, които преди години така старателно бе наблюдавал да пъплят по земята, след като бе разрушил грижливо скроените им убежища.
Осъзна, че животът бе вечна игра на котка и мишка, на печеливши и губещи, а той бе перманентно командирован към отбора на вторите.
Мислите му блуждаеха от тъмната уличка и дебнещата го смъртна опасност към отчаяни опити да подреди миналото в спомените си, за да намери смисъл в бъдещето.
Но... смисъл имаше!
Всичко има смисъл, а тези, които се предават, са страхливци – така му беше казал Мартин.
Внезапно Джони се усмихна и уверено закима, макар че Мартин го нямаше.
Така беше, по дяволите! Ами, разбира се, че имаше смисъл! Нима бе излязъл, знаейки, че убиецът е още на свобода, просто за да се окаже в една улица с него?
Нима не беше облякъл най-хубавите си дрехи, не беше ли вчесал косата си старателно и не беше ли втъкнал свежо стръкче здравец от градината в джобчето си, за да отиде някъде?
Нима не беше прекарал няколко часа с нея?
Опиянен, си припомни блясъка в очите й, буйните й къдрици, лъчезарната й усмивка и миризмата на прясно сено, която лъхаше от нея.
О, истина ли беше или сън? Действително ли допреди половин час е бил със своята Мирна?
И ако споменът за тези часове, скътан дълбоко в душата му, не беше напълно достатъчен, ако можеше да го изживее отново, па макар и поемайки риска да загине, о, не би се поколебал нито за миг!
Поблагодари на Мартин за вярата и упованието, Мартин, който от единайсет години му беше едничък приятел, единствен пазител и закрилник. Майка му не го харесваше, казваше, че Мартин е лош, но тя не виждаше, тя не разбираше.
Мартин бе негов приятел.
Вгледа се в младата двойка, внезапно окрилен от спомена за Мирна, и почувства неизмерима симпатия към момчето и момичето, към нейния смях и неговото весело бърборене, към начина, по който се държаха за ръце, към всеки най-дребен жест и детайл.
Светът изведнъж придоби нов смисъл, нова сила, сякаш някой щедър градски управник бе сменил внезапно и незабелязано немощните улични лампи и всичко се окъпа в светлина и блясък.
И тогава всичко се срина.
Ледена тръпка мина през тялото му и сърцето му затуптя по-силно и от преди, но този път не от радост.
А от ужас.
Той беше, нямаше никакво съмнение.
О, бедни, глупави Джони!
Така заблуден, така заслепен, че можеше вече да беше мъртъв.
Вперил сладък поглед към непознатото момиче, насочил всички съмнения към тайнствения мъж отсреща, и напълно, тотално забравил влюбения младеж.
Допреди малко.
Но сега нямаше никакво съмнение.
Бе видял очите му – за малко, докато онзи се обръщаше към нея, зловещо ухилен. Бяха две късчета лед, потопени в огнена стихия, за един кратък миг светлината на лампите се пречупи в тях и Джони прозря лъжливата маска, коята младежът беше надянал.
Никога не бе виждал лице, тъй сатанинско, така миловидно и същевременно зловещо, обещаващо обич и загатващо кървава баня...
Лице на убиец.
Но какво трябваше, какво можеше да стори Джони? Той бе харесал момичето, бе го обикнал, съзирайки в нейната искрена обич своята възлюбена Мирна...
“Но какво?” – щеше да попита тук Мартин – “Ти си страхливец!”
Не!
Джони не беше излязъл да се срещне с Мирна и после да бяга, подплашен като суеверно хлапе, замръкнало по пълнолуние. Беше тук, в уличката, и крачеше редом с убиец – и мъничка част от него ликуваше, макар и останалата да примираше от страх. Но не, той не беше страхливец.
Бе взел своя кръст и гордо го носеше.
Ала беше ли готов да помогне на друг?
Момичето бе тъй хубаво, толкова много напомняше за Мирна...
О, какво ли би сторил Мартин на негово място?
Размисли и раздразнен установи, че Мартин не би изпаднал в подобно положение. Той винаги беше при Бетси, при Сара, при Кайли и Лола... Не оставаше верен за дълго на никоя.
Може би майка му все пак бе права?
Ядосан пропъди мисълта. Мартин му беше приятел, все пак.
И докато мислеше, насмалко не се сблъска с момичето и нейният лъжовен обожател.
Бяха се спрели и се разделяха с мимолетна целувка.
Смутен, Джони ги заобиколи и осъзна, че невярно бе подозирал младежа, който очевидно я изпращаше след любовната среща. Озърна се със свито сърце и го видя да се отдалечава, подсвирвайки си весело популярна мелодия. Момичето вече се беше прибрало.
Почувства се смазан.
Представи си как някой го подозира след срещата с Мирна – и се усети още по-омърсен и нищожен. Как бе възможно? Да се усъмни в любовта – най-чистото чувство!
Примирено сведе поглед и се вгледа в обувките си, които тракаха в нарушен след раздялата ритъм в тихата нощ. Заслуша се в звука, раздразнен от липсата на другите два чифта крака, с които допреди малко изграждаха тъй красив и перфектен синхрон.
И все пак, не бе сам.
Мъжът с шлифера беше...
Трепна.
Мъжът с шлифера!
Как можа да забрави?
Килна се вляво и едва успя да запази равновесие, твърде шокиран, за да се движи нормално.
Озърна се плахо, досущ като мишка пред капан, и видя как мъжът забързано пресичаше улицата, очевидно устремен към него.
Ръцете му търсеха нещо в джобовете.
Искаше да тръгне да бяга, да вика за помощ.
Искаше Мартин да беше с него.
Но Мартин го нямаше, купонясваше нейде, дрогиран с момиче за една нощ.
В последен, отчаян напън търти да бяга...
Но само наум.
Стоеше парализиран, докато стъпките на мъжа приближаваха все повече – бързи и стръвни.
Усети как погледът му се премрежи и потъна в пространството.
Мъжът с шлифера бе изпълнил своята задача.

    Най-внимателно бе патрулирал в своя район, но не откри никой и нищо подозрително.
Вече мечтаеше да се върне в участъка и да предаде дежурство, а после да си иде вкъщи и да потъне в меките дюшеци до отдавна заспалата си съпруга...
Когато нещо се случи с хлапето от другата страна на улицата.
Залитна и замалко не падна, а дишаше тъй нервно и тежко, че се чуваше отдалече.
Полицаят забързано прекоси улицата, за да помогне, като се чудеше къде, по дяволите, беше оставил значката.
Първият удар го свари така неподготвен, че му изкара всичкия въздух. Преви се надве и следващият го просна на земята.
Помъчи се да се изправи, но всеки следващ ритник го запращаше обратно на асфалта.
Безмилостният нападател го повдигна с лекота...
Последното, което чу, беше хрущенето на счупена кост.
Младежът доволно потри ръце и ги избърса в панталоните си.
Винаги се потяха.
“Отвратително!” – помисли и погледът му падна на сбръчкатото стръкче здравец, което беше паднало от джобчето му.
“Бедният Джони, вече цяла седмица преживява раздялата с онова момиче” – помисли с насмешка Мартин и се отправи към апартамента на Тина.


2004-08-30

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)