БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

"long gone before sunrise"

Венета Гатина (monday)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

За морето, Аеросмит и жената по принцип “Можем да тръгнем, когато пожелаеш.” Раницата лежи между краката ми, прашна от непрестанното въргаляне по земята през последните дни. Натъпкана до невъзможност само допреди няоколко часа, сега изглежда като някакво мъртво животно с отпуснати мускули и безчувствено зяпнали челюсти. Не пропускаше да ме събуди с по някоя шантава приумица всяка сутрин, дори преди изгев, докато още зъзнех в спалния чувал на кея. Попивах насън безкрайния марш на вълните към техните си непостижими хоризонти, когато нейният щастлив писък, преминаващ в бурен смях, ме накара да скоча и да се затичам надолу по влажните стълби. Виждах отдалече силуета й с разлетели се, оплетени от вятъра и дългото пътуване коси, виждах как разкопчава раницата ми припряно, сякаш вътре има бомба, с някакво налудничаво задъхано упорство отмяташе каичките и закопчалките... Преди да осъзная какво става, тя я вдигна над главата си и пред очите ми целият багаж се запремята надолу към вълните в сивкавия сутрешен хлад. Отворих уста да извикам, но нямаше смисъл. Тя викаше и се смееше, поглеждайки ме, а вятъра мяташе яростно в лицето й черни кичури коса. Гредах как дрехите, книгите, всичко полита надолу, като ято мързеливи призраци-самоубийци, и пльосва тихо в шумящите морски длани. Размахваше победоносно раницата над главата си и подскачаше, пеейки задъхано на пресекулки някаква известна само на нея песен, нещо като “and monday freaks me out sha-lah-laaa monday monday made me bitch yeah made me shout so loud... you hate this mondays so I can love them... ” Какво бих могла да направя? Всичко ми се виждаше като насън, с неизгряващото слънце, със студената светлина, идваща сякаш от вълните, с тихия им ритъм под мен, с нейния смях, студа, ужаса... Вероятно съм била с доста смаяната физиономия, защото, виждайки ме, тя избухна в някакъв пристъп на радост, който за непознат би изглеждал като сериозен повод да избяга много надалеч от подивялата бялафигурка на кея... Двете подивели фигурки. Затичах се към нея, вдигнах я във въздуха и я завъртях, все по-близо до ръба... Една последна дъга над ветровитата празнота, ширнала се край кея, и я оставих внимателно на земята. Тя ме гледаше зашеметена, с блеснали от влага очи и порозовяло от острия студ и чистата й лудост лице. Дишаше забързано в лицето ми, отмятайки назад коси, и видимо се сдържаше да не избухне в нов истеричен кикот. - Предполагам няма нужда да изтъквам, че ти току-що изхвърли багажа ни във водата? – скръстих ръце в опит да се направя на сърдита. Тя се надигна на пръсти, залепи ми изненадваща целувка, студена и мека, и се затича презглава назад към спалните чували. Втурнах се след нея, едва не прегазих една сънена чайка, кацнала на пътя ми, но беше късно – видях как и чувалите, и одеалата политат към незнайните дълбини. Така се озовахме, без храна и дрехи, само по омачканите ризи на гърба си и с по чифт рязани дънки, на една пейка в градината на морското градче. Успях да спася поне раницата си от нея... Сега лежи зад мен, облегната на гърба ми и се прави че спи, за да не й мърморя... Как да не я обичам? Преглеждам една карта, която купих по пътя от плажа насам, и се мъча да подтисна прозявките си. Добре, че не се бе сетила да отвори и малките джобове на раницата, размахвайки я диво над водата, та все още разполагах с някакви пари и документи. Както и няколко чифта мръсни чорапи... Е, съдбата е благосклонна. Имаше тефтер, писалки, ключове, карти, шепа миди и охлювчета, събрани в една кърпичка... Сега всичко това е инвентар за някое рибешко училище. Въздъхвам и отпускам глава назад, върху рамото й. Тя прави същото и лицата ни се докосват през хаоса от солена, тъмна коса. Затварям очи: “I`m le-aving o-оn a jet plane” – започвам, тихичко. Тя моментално ме пресича с удивително оживление и започва нов ритъм: “We all live in a yellow submarine!...Yellow submarine!...Yellow submarine!” Размахва длани във въздуха в такт с песента. Аз се смея на рамото й и се чудя къде, в името на който си харесате бог, ще ме събуди утре сутринта и дали този път липсващото нещо няма да съм самата аз. Пресягам се надаз и слагам длан на устните й с риск да бъда безмилостно нахапана, както миналия път... Тя спира да пее. “I don`t want to close my eyes... I don`t want to fall asleep... cause I miss you babe and I don`t want to miss a thing...” - Млъквам и отдръпвам лекичко дланта си. Тя продължава нататък, следвайки бавната мелодия на Аеросмит. След края на песента не си говорим. Увивам разсеяно един неин кичур около пръста си. Рядко остава толкова спокойна и сериозна за повече от минута. Поглеждам надолу към малката куличка пластмасови чашки от кафе, оставени една в друга, която сме си струпали на пясъка от сутринта. Четири. - Твой ред е да отидеш за кафе – подхвърлям безгрижно. Знам, че не й се ходи, пък и съвсем не искам да се отделя от мен точно сега, но усещам как и двете заспиваме на тази пейка под приятно затоплящото слънце и не искам да проспуснем сутринта... Тя се измъква с въздишка, става бавно и дори не си обува сандалите, а направо се понася боса към близкото кафе. Мързеливата й, отпусната походка с нищо не издава безупречната елегантност, скътана дълбоко в поведението й. Изведнъж подскача, завърта се, вдига ръце във въздуха, поклаща се леко... тя танцува! Танцува боса в кòсите слънчеви лъчи на морския парк, взима кафе, усмихва се на продавачката, смее се на случаен минувач, прави реверанс на една смръщена възрастна жена и се връща при мен с две наполовина разплискани чаши. Усмихвам се и поемам глътка топла, ароматна горчивина. Усещам как отново сяда зад мен и отпуска тялото си на моето. “Можем и изобщо да не тръгваме, мен ако питаш.”
2004-08-24