БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА


a woman

Венета Гатина (monday)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Тънка ивица живот. Като искряща следа от капка бяло вино, застинала за миг на устние й, за да се се втурне после шеметно надолу. Когато се смее. Тънка като първата струна, с която майсторът на цигулки съживява творението си. И също тъй абсурдно изиваща се, ако посегнеш да я скъсаш. Когато изпада в ярост. Тънка като преплитащите се в ярки копринени нишки релси, блеснали хладно-триумфални в размития изгрев. Истина? Тънка като следа от острие. Ивица страх. Светлина. Спокойствие на тежки парцаливи снежинки. Кръпки. * Опускам се апатично в неудобната мръснокафява хралупа на купето, пришита към прозореца и без две капки свързана мисъл в ума си. * -Хей. Мълчание. Без друго насилената ми усмивка губи опора и се стапя. -Заминавам. Пръстите на отпуснатата й в моята ръка трепват едва. Дребният жест като че с още по-голяма сила я запраща в недосегаемия й стъклен свят. Седя тихо на пода до нея, облегнала чело на дървения стол и се чудя какво бих могла да й кажа, за да ме чуе. И преди сме потъвали в мълчание с часове една до друга, но тогава беше различно. Тогава тишината означаваше спокойсвие, доверие, удовлетворение. Едно мъничко щастие и каквото и да добавиш би било излишно. Просто се наслаждавахме на присъствието. А сега това дори не е нашата, общата тишина. Някакво парцаливо, безлично подобие тежи като смола във вените ми, тя се извива между своите стени, аз вече дори не знам къде са те и двете мълчим неразбиращо. Аз -свита като дете в краката й, тя -просто някъде там. Вече не си спомням настоящето. -Заминавам... - повтарям. Вплитам пръстите си между нейните и чакам. * Разкривеното метално кошче под прозореца на купето е пълно с намачкани синьо-бели билети. Внезапно ме обзема желанието да ги сграбча всичките в шепите си и да изчезна, да замина, надалече и на всичките места едновременно. А ако някоя посока се повтаря, да срещна себе си и да си зашлевя силна плесница. Седя втренчена в кошчето, градът се рамазва в периферията на погледа ми и седалкте отсреща се наливат с покриви, улици, овце и еднакви клонирани хора. В небето издутият бял купол на един облак се пръсва на малки цикламени парцалчета, които се превръщат в хищни крилати феи и идват да драскат по стъклото. Пускам ги. * - Феите. Помниш ли феите? Лицето й се извръща за миг от пулсиращия квадрат мека светлина на стената и нежни светлосенки обгръщат на вълни профила й. Улавям всеки детайл от лицето й и го прибирам скришом в себе си. Може би ме слуша. Продължавам. - Когато бяхме деца в онова пусто градче. Понякога се чудех дали все още съществува, но така и не намерих време да отида отново там. Или смелост. Можех както преди да си представя, че по някаква чудна причина всички къщички са се откъснали с писък от основите си и са побегнали в търсене на по-добри земи. Или пък са размахали скрити криле и са отлетели в небето. Но не и да приема, че всичко просто е рухнало. - Помниш ли, имаше толкова изоставени къщи, че по цял ден се скитахме господарски из тях, катерехме се по таванските греди и гонехме котките от избите. Веднъж дори открихме цял кладенец в една ниска каменна стая. Естествено в детските ни очи това бе таен проход към мрачни подземни царства, от който се носеха дълбоки загадъчни гласове ( в случая малка подземна рекичка ) и шепнеха заклинания. И понеже си бяме приказно настроени, всеки ден отивахме да танцуваме около кладенеца, само двете, като едни миниатюрни жрици, и пускахме венци от цветя в тъмната му паст. Понякога рекичката ги отнасяше чак до една скрита поляна в гората, и намирайки ги ние наивно решавахме, че са оставени от нощните самодиви. "Дълбоко..." - Феите, Атуан. При споменаването на това име тя отново се обърна към прозореца, прилепвайки плътно едната си длан към стъклото. Някога я наричах Атуан, заради една книга на Урсула Ле Гуин, която и двете издигахме едва ли не в култ. Беше нещо като кодово име и за нас това означаваше, че вече не сме просто малки момичета, а влизаме в едно дуго пространство-време, където тя може да бъде каквато си поиска в моите очи. * Червената лампичка на индикатора мига хаотично на китката ми от около половин час. В дланта ми малкото жълто цвете трепва от ветреца. Изведнъж лампичката изригва в прашинки натрошено съкло, листенцата на цветето се разливат до абсурдните размери на корабни платна и ме увиват в коприненожълт пашкул, пулсиращ като гладко лимонено сърце в слънчевите лъчи. - Ой, ти там! Какво право имаш да строиш хартиени крепости в моите длани?! Стреснато от непознатия глас, цветето-пашкул се стапя, стаям се и аз и се процеждам обратно в кухия свят през наквасените с жълто песъчинки. "Какво право имаш..." Исках да стана мъничка, мъничка и нежна като цвете и цяла да се побера в шепите й, където тя щесвие пръсти около мен и най-после ще се почувствам достатъчно скрита от хората. - Не я докосвай. * Като че влакът не се движи достатъчно бързо... може би ако тичам пез вагоните, ще се пеборя с усещането, че всъщност никъде не отивам? Хайде. Хайде! Пред очите ми кондуктора се превръща в тригодишно хлапе и служебната шапка пада над очите му. Прескачам го с намерението да продължа бягството си и пропадам в някаква празнота зад гърба му. * - Може би не е било чак толкова отдавна. Може би цялото изминало време се събира точно в секундата, преди да изрека тези думи. Къде иначе? * В една от къщите, която взехме за изоставена заради порутените стени и огромната щърбава дупка на покрива, живееше възрастна жена с три едри надменни котки. Дългата й жълтеникавобяла плитка се спускаше чак до земята. На страховито набръчканто й дребничко лице искряха две учудвашо сини очи, които задълго оставаха загледани сякаш право през напуканите разкривени стени. Една от котките, рижата, като че живееше предимно в скута на старицата и тя бавно я галеше с деформираните си от артрит пръсти. Първата ни среща с тази жена беше същинска катастрофа. Двете както обикновено нахълтахме с блеснали очи в къщурката, без ни най малко да подозираме, че някой все още живее там. В следващия момент се натъкнахме на неподвижен призрачен силует, потънал в меките обятия на безбожно стар и изпокъсан от котешки нокти фотьойл. Без никаква изненада старицата се усмихна и ни повика при себе си, а ние просто се разпищяхме уплашени и изхвърчахме навън. На следващи ден се върнахме ( след като до полунощ се бяхме чудили дали пък няма да видим "вещицата" да препуска насам-натам, яхнала летяща метла на лунна светлина ), извинихме се на старицата и дори й занесохме няколо меки жълти круши, отмъкнати сутринта от съседската градина. Тя се усмихна и с все същото добродушно спокойствие ни помоли да останем да й правим компания известно време. Сгушихме се двете на пода, приютили по една котка в скута си, и я заразпитвахме за минали времена. Така се случи, че всяка вечер ходехме у нашата "нова баба" и слушахме омагьосаните й приказки, сърбайки вишнев ликьор от малки керамични панички, топлени от тихо дълбко мъркане. * - Чудно къде ли е заминала старицата... Помниш ли, когато един ден отидохме и там нямаше никой, дори котките си бяха отишли... "Никой." Знам, че помни. Продължавам да разказвам, просто за да запълня стаята с гласа си, да я удавя в него. В себе си. - Намерихме само един стар фенер, останал съвсем без газ, но с красиви сребърни орнаменти по дръжката и изящно извито стъкло. Приличаше на голяма кристална круша. Тогава още не мислехме, че старицата никога няма да се завърне. Смъртта бе нещо непонятно. Просто бе заминала и толкоз по въпроса. Може би дори с вълшебна метла, кой знае, а котките са се возели все тъй важно-важно на раменете й. - Какво направихме с този фенер, Атуан? Отидохме да търсим самодиви в гората. Промъквахме се като уплашени мишки през гъсто обрасите в мастиленозелено пътеки, посред нощ и по нелепи бели ризи до коленете. И тъкмо стигнахме нашата "скрита поляна", фенерът угасна. Но така стана още по-красиво и магично. В тревата нещо бледичко просветваше. Навсякъде. Бяха малки лъчисти феи, които събираха светлина по залез и вечер я изливаха в меки цикламени нюанси из плътния горски мрак. Уловихме няколко такива пърхащи звездички във фенера и ги отнесохме у дома, но на сутринта преди изгрев се качихме на тавана и ги пуснахме да отлетят през едно малко прозорче. Те се повъртяха около нас, оплетоха се в косите на Атуан, втурнаха се през градината и се изгубиха между дърветата. Тя само се смееше и потриваше сънливо лепнещите си очи. После тичахме към стаята ми, с едно-единствено легло, тя се вмъкваше в него с викове и се завиваше презглава. Аз излизах навън с вързоп одеяла и спях под дърветата, оплетена като паяк в стария хамак. - Много обичаше да ме оставяш да спя на пода. Не си се променила, честно казано. "Променила..." - Къде зимуваха онези феи, Атуан? " В къщата на старицата. В онези причудливи бутилки до вишневия ликьор. Трябваше да ги приберем онази зима, затова беше фенерът." - Може би заминаваха. На цели ята, като птиците. Събират се на искрящи разноцветни вълни в полето и отлитат... " Глупости." - Знаеш ли какво. Трябваше да намерим метлата на старицата и да избягаме, преди... " Замълчи де." Затварям очи и прегръщам отпуснатата й ръка. - Ти... - но тя свива пръсти около дланта ми. Време е просто да запазя тишината в нея и да я оставя да почувства присъствието ми. Само да съм там. Стисва ръката ми, сякаш очаква да се влее в нейната. Познато, спокойно мълчание се свива около нас. Една млада жена, застинала в стола до прозореца, и един силует, уморено отпуснал чело на коленете й. Очите й са затворени и усещам, че се унася. Рисувам набързо малко цвете на скъсан от тефтера ми лист, оставям го на пода до нея и илизам безшумно от стаята. " Тарира-тари, тари тари ..." Две. Едно. * -Бързвлакосмхилядишестотиниединайсещезаминеотвториколо... ?! Лампичката на индикатора се е тказала да мига в какъвто и да било цвят. Очила, шапка. Увивам се в палтото, грабвам малкия кожен куфар и се гмурвам в следващия влак.