БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Имало едно време

Северина Димитрова Самоковлийска (annabell_)

Раздел: Хумористична проза  Цикъл: Хумористична проза

 

Имало едно време, през девет земи в десета, през девет гори в десета, през девет спирки на 280 на десетата юнак. Не бил той прост юнак, най ми бил млад и силен левент.

Тръгнал един ден да си дири късмета по широкия свят. Стегнал си малко Q-пак за из път, взел си ямурлука на Borgir и поел.

Дълго вървял нашият човек, а привечер насреща му изникнал замък – малко поолющен и занемарен, но юнакът му се зарадвал – щял да спи под покрив.

Похлопал на вратите и му отворили слуги.

-         Добре си дошъл, пътниче! – рекли му те. – Ела, влез да си починеш, нашият господар ще ти се зарадва.

Въвели го в голяма зала, толкова голяма че топлината от огромното огнище в единия край не стигала до другия. Седели на два стола дебело девойче и старец с корона. Като го видял, старецът плеснал с ръце и слугите наредили богата трапеза. Хапнали, пийнали и царят заговорил:

-         Аз, юначе, съм владетелят на тези земи! Богат съм, но стар вече и няма кой да ме замести като умра. Но ето че сам Бог те е изпратил и ти ще станеш крал. Ще ти поставя три изпитания. Успееш ли да ги преминеш, ще вземеш щерка ми и всичките ми богатства.

Гледал момъкът царкинята, гледал я и се чудел. Много жени му били минали през ръцете - а и не само - коя от коя по-красиви, та закръглената луничава царкиня въобще не го трогнала.

Ядосал се царят и рекъл:

-         Щом е тъй, ако изпълниш трите повели, ще живееш! Ако ли не – главата ти ще взема!

-         Това вече е приказка, скокнал  нашият юнак. – Казвай, царю честити!

-         Не бързай толкова, юнако! – доволно се подсмихнал царят. – Полегни, почини си, че те чака работа.

Легнал си нашият човек, но цяла нощ се въртял – колчем затворел очи започвал да сънува Бритни*.

Още не пропели първи петли и момъкът бил буден.

-         Първото ти изпитание, юначе, е лесно. – важно продумал царят. – В съседното кралство, насред една гора има дворец. В него, в златна клетка седи затворена жар-птицата. Донеси ми я.

Потеглил нашият юнак на път. Тъкмо превалило пладне, насреща му що да види! Старец с огромна бяла брада  и черни очила.  Така бил седнал, че огромното му шкембе се било надиплило като мях.

-         Добра среща, юначе! – казал стареца. – Ще разделиш ли обяда си с мен?

-         Защо не! Свил рамене нашият човек и седнал до дядката. Извадил обяда си – няколко глави “зелена салата” и започнал да ги свива в лист от последния брой на “Нов ритъм”. Не обичал джойнт с боза, но това било първото попаднало му в ръцете “четиво” сутринта.

Запалил, дръпнал си и подал цигарата на дядката. Онзи  всмукнал юнашки от джойнта, изпуснал дима и изпъшкал:

-         Oх... събрахме се!

На раздяла дядото казал на нашия юнак:

      -     За това, че раздели с мен обяда си, ще ти се отплатя. Пътят до замъка на Жар-птицата е дълъг, но на ей оная поляна пасе един ат. Кажи му моето име и той ще те занесе до там.

-         Какво е твоето име? – попитал юнакът.

-         Зизитоп – казал старецът и изчезнал.

Намерил нашият човек поляната. Щом го видял обаче, конят взел да пръхти и да цвили, да удря страшно с копита.

-         Зизитоп – извикал нашият човек и мигом животното се укротило, и проговорило с човешки глас:

-         Качи се на гърба ми, юначе, и аз ще те отведа там, където поискаш.

-         Еба ти тревата! – казал си нашият юнак, но се качил. Нали до сега не бил яздил, едвам се крепял на гърба на коня.

-         Принцове! – изпръхтяло презрително животното. - Нищо не могат да свършат като хората! – и поело леко-леко да не падне ездачът му.

Препуснал вихрогонът и сякаш не стъпвал по земята, а летял. Нашият човек се веел на гърба му като на пиян – дрехата, и се чудел кога ли ще остане на някой протегнал се хищно клон.

Най-сетне, след цяла вечност препускане, конят спрял. Юнакът се смъкнал от гърба му и изохкал – чувствал се все едно бил преплувал Черно море на бъчва.

-         Ето там, юнако, зад тази гора се намира замъка с Жар-птицата. Вратите му пазят два огромни песа, готови да разкъсат всекиго. Вратите на залата, в която е чудната птичка пък не се отварят – казват че е невъзможно да се преминат. Оправяй се сам!

След тези думи вихрогонът започнал кротко да пасе. Повайкал се юнакът, почудил се, пък тръгнал. Преминал горичката и стигнал до огромен замък – стените му били от злато, а покрива – от скъпоценни камъни. Пред него на пост стояли две огромни кучета със свирепи очи и огромни зъби. Като го видели, скокнали и взели да ръмжат.

Не загубил присъствие на духа нашият човек, ами бръкнал в мешката си и затърсил нещо, с което да се измъкне.

Аха да го погнат песовете, когато напипал на дъното едни останали от памтивека чорапи. Бил ги носил на последния концерт на Ротинг на морето. Миришели на пастърма тези чорапи, а и агрегатното им състояние било подобно. Запратил без да мисли той чорапите по двете животинки. Зарадвали се те и му проговорили – което много щяло да изненада нашия човек, ако денят му като цяло не бил толкоз шантав:

-         Много юнаци минаваха от тук, много изядохме, но никой от тях не се сети да ни предложи такъв деликатес! Благодарим ти, юначе!  Мини спокойно и не се бой от нас.

Минал юнакът и продължил към замъка. Намерил бързо пътя към стаята, в която била заключена Жар-птицата, но там го очаквало следващото препятствие – огромните залостени двери. Приближил се юнакът, докоснал с длан портите и - о, изненада! –

те му казали:

-         Никой не бе стигал до тук, юначе! Толкова отдавна не сме виждали човек тук, ръждясаха ни пантите и не можем да се отворим!

Помислил малко нашият човек, помислил пък измислил – измъкнал от бездънната си мешка малка тубичка с машинно масло – използвал я да смазва ключовете на китарата, когато нямал майонеза под ръка – и капнал по една капка на всяка панта.

-         Благодаррррриииииииииим ти, момко! – казали му вратите.

Влязъл той и онемял – в златна клетка по средата на стаята било затворено малко сиво птиченце.

-         Ти ли си Жар-птицата? – попитал невярващо. Птичето въздъхнало и завъртяло очи с досада:

-         Я се огледай. Да виждаш друга птица в златна клетка наоколо?!

-         Съжалявам – продумал момъкът. – Просто си мислех...

-         Е, явно не ти се отдава! – сопнала се Жар-птицата. – Давай да се махаме, че ми писна да седя тука.

И така нашият герой се прибрал в замъка по живо по здраво на гърба на вихрогона, който го чакал нетърпеливо.

Като го видял, царят много се учудил.

-         Не вярвах да успееш, момко! – казал той. – Е, така да е! Почини си, а утре ще се заемеш с второто изпитание.

Решил нашият човек да се сближи с бъдещото си гадже, но каква била изненадата му когато царкинята стояла намусена и не продумвала. Повъртял се малко, пък отишъл да спи.

-         Втората ти задача – казал му царят на следващата сутрин, - е да ми намериш една билка. Стар човек съм, че и болен. Единствената билка, която ми помага е Самодивско биле. Само че тя се среща много рядко. Искам от теб да ми намериш това биле.

Зачакал продължение нашият юнак, но когато мълчанието се проточило, се сепнал.

-         Как да я намеря?

-         Ами това е второто ти изпитание! – отегчено обяснил царя. -  Давам ти една торба с жълтици, но не се връщай без Самодивското биле

Видял че няма смисъл да спори юнакът, нарамил торбата и потеглил. Вървял и пустосвал късмета си, подритвал камъчетата по земята. Не щеш ли насреща му вървял друг млад момък който също си гледал в краката. Двамата се блъснали толкова силно, че звезди посред бял ден видели.

-         Ей, гледай къде стъпваш! – сопнал се нашият човек. После обаче видял че юнакът насреща му бил много умърлушен и го съжалил. – Не гледай толкова тъжно, юначе! Време е за една карнобатска гроздова!

Речено – сторено. Седнали те в едно крайпътно ханче и заразказвали историите си.

-         Аз – започнал непознатият – от много време съм влюбен в една царска дъщеря. И тя ме обича, но баща й...

От дума на дума, от чашка на халба, нашият човек подразбрал че става дума за неговата бъдеща невяста. Отпил юнашки и разказал на новият си приятел за мисията си. На втората дума, другият скочил и се хванал за меча**:

-         Мръсник с мръсник, ти как смееш да задяваш моята...

-         Чакай, друже! – креснал нашият и се скрил зад масата. – Тя мене не иска, само за тебе мисли... Успокой се да седнем и да измислим какво да правим! Ще ви съберем.

Седели те, мислили, мислили, цели три дена.  След като “измислили” и последната жълтица, станали да си ходят. Не знаел юнакът как да се появи пред царя, но нали с него била мешката с хитрости... Казал на новия си познат да се скрие в селото и да чака там, а той самият тръгнал бодро към двореца.

Щом го видял, царят цял засиял.

-         Ето те и теб, юначе! Билката носиш ли ми?

Захъмкал нашият човек, замънкал, но като видял страшния поглед на царя се стреснал, бръкнал в мешката и – о, чудо! -  измъкнал от там остатъка от джойнта.

-         Ето, царю, господарю! Това е Самодивското биле.

Доволен царят го дал на слугите и заповядал да му направят чай.

-         Ако наистина е самодивско биле, - казал той. – значи ще спре да ме боли кракът.

-         Всичко ще спре да ви боли, господарю! – казал юнакът и се измъкнал да намери царкинята.

Тя го изгледала гадно, но като разбрала, че е довел нейният любим се усмихнала и станала почти хубава.

-         Благодаря ти, юначе! Май не си чак толкова отвратителен. – след тези думи тя побягнала към селото.

При това поредно доказателство, че жените са неблагодарна раса момъкът само изсумтял. Мъжете знаят защJ.

На следващия и по-следващия ден царят никакъв не се явил. Слугинчетата шушукали и се хилели колчем станело дума за господаря им, но не казвали нищо. Едва на петия ден царят изпълзял от покоите си и пъшкайки се пльоснал на трона.

-         Ти изпълни тази ми заръка – заговорил той, а очите му били кървясали. – Сега остава третото изпитание. През девет гори...

-         ... в десета, знам! – загубил търпение момъкът. Той по принцип не си падал по прелюдиите. – Какво трябва да отмъкна и от къде!

Оскърбен бил царят, но не казал нищо.

-         Има една ламя дето тормози хората ми. Беше си втълпила, че за откуп трябва да и даваме по една царска дъщеря. Склонихме я на агне, но не е далновидно – да имаш ламя в кралството плаши инвеститорите. Искам да спреш безчинствата й.

-         Как ще ви докажа, че съм го сторил? – попитал юнакът.

-         Тая пущина ми отмъкна една златна чаша. Донеси ми я и ще знам че си изпълнил заръката.

Нарамил вълшебната мешка и поел пак по същия път. Дълго вървял през гори и ливади, сред цъфнали божури и омайничета, направо щял да се задуши, добре че спрял за една цигара.

Стигнал до дълбока пещера вдън горите тилилейски. Постоял малко пред нея, после решил, че това е целта. Седнал пред пещерата и зачакал. На заник-слънце от долетяла ламята. Кацнала до пещерата и като видяла юнака се стреснала.

-         Не ме бий, юначе, моля те не ме бий! – замрънкала тя и заотстъпвала.

-         Ама че страхлива ламя! – презрително процедил юнакът, а зъбите му тракали.

-         Ламя ли!? – изпискала ламята, къде обидено, къде с копнеж. – каква ти ламя, братче, змей съм аз. Ламя не съм виждал от сто години! Толкова съм зле, че оня ден чак един юнак оправих...

Тук нашият човек се изкашлял, за да не загуби детската аудитория. Но му дожаляло.

-         Е, хубава работа! – казал той. – Я се виж какъв голям змей си, пък плачеш! Бива ли така?! Ще измислим нещо за тебе.

Мислил, мислил, пък измъкнал от мешката броя на “Плейбой”™ с Лили Иванова. Подал го на змея, а горкото жи... съ... митично животно  направо се вцепенило.

“Глей сега, помислил си юнакът, май умря. Дали бяха защитен вид...?!”

Змея обаче не бил умрял, даже напротив.

-         Благодаря ти, юначе! Кажи ми какво мога да сторя за теб!

Разказал му с две думи третата заръка на царя нашият човек, а Змеят плеснал с опашка:

-         Ще ти я дам тая чаша! Тя дори не е истинско злато.

-         И виж там, покрий се за ден-два докато си замина. Става ли?

Съгласил се змеят и се разделили като побратими. От благодарност дори му дало един огромен скъпоценен камък.

Прибрал се юнакът при царя и му дал чашата.

-         Ти изпълни и трите ми заръки, юначе! – чак се просълзил владетелят. – Сега ще станеш мой наследник...

Поклонил се дълбоко юнакът, като се опитал да не му личи колко го блазни тронът и казал:

-         Благодаря ти, царю, но имам една молба. Не искам трона ти, нито дъщеря ти. Такава чудна хубавица не е за мене.

-         Как така – затреперили  устните на царя и той аха-аха да ревне.

-         Има един юнак, господарю, който е много по-добър от мен. Той ще ви бъде като син, дъщеря ви ще обича и всички ще направи щастливи.

Не бил много съгласен владетелят, но какво да прави – със силните на деня не се спори. А и дъщеря му така засияла като чула думите на юнака, че царят се примирил.

Настоял все пак да даде на юнака отплата.

-         Е, добре, - въздъхнал нашият човек. – Дайте ми буре бира и готово.

И така царството се сдобило с наследник, царкинята – с мъж, а нашият юнак изпил пиво за три живота. Три дни яли,  пили, пили и пак пили. И аз там бях, ядох и попях, по брадичката ми тече, в устата ми не влезе...***

 

 

      *Бритни – американско божество на кошмарите, обикновено явяващо се като   стюардеса – бел. авт. J 

**всичко е в подсъзнанието J - бел. авт.

***виж отметката за подсъзнаниетJ

 


2004-07-19