БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Ех, Братле! (На автостоп до Австрия)

Александър Паскалев Колев (алеко)

Раздел: Пътеписи  Цикъл:

Годината е 1990. Преломна година в българската история, начин на живот и начин на мислене.За Коледа предната 1989 г. брат ми замина с тридневна туристическа виза за Австрия и повече не се върна! Мина през емигрантски лагер, приятелката му също замина, настаниха ги на квартира в една селска къща заедно с още пет румънци, отпуснаха им по 400 шилинга(57 западни марки) и заживяха щастливо в цивилизована европейска държава - без право на работа. Впрочем, освен квартира им осигуриха и храна, приготвяха си и кафе в общата голяма кухня. Мина някой и друг месец, затъжихме се, понеже бяхме неразделни и готови на всичко един за друг.Той започна да си намира по малко работа на черно, отдели за мен 200 долара, които ми изпрати в няколко последователни писма, за да мога да отида и аз и да се видим. Цъфна прекрасна пролет! Всичко се раззелени, а на мене душата ми пее! Желанието ми беше не толкова да видя Австрия, а да можем отново поне няколко дни да сме заедно с братлето, да пием по една ракия, да си изприказваме приказката, да си поплачем от радост, че сме заедно. В една ранна утрин (не помня вече датата), пристигнах в София пред Австрийското посолство. Изчаках си реда и поисках да подам молба за виза. За голямо мое разочарование, се оказа, че визи се издават само на българи, навършили 60 години (няма грешка в числото -точно шестдесет!). Останалите имало опасност да останат в Австрия и да работят на черно! Но се издаваха транзитни визи, ако имаш виза за друга западна държава. Хукнах до западногерманското посолство (не си спомням вече дали не се бяха обединили двете Германии, но посолството си беше западногерманско), от един лист прочетох какви документи трябва да подготвя и кой ден се приемат и след няколко дни вече имах западногерманска виза в международния си паспорт. Наперен като герест петел застанах на опашката пред австрийското посолство и ехидно гледах на останалите наивници, които не бяха се сетили да си вземат виза за друга държава. Но ядец! За Западна Германия можело да се мине през Чехословакия и не ми била необходима (съответно и не ми бе издадена) транзитна виза. Ами сега! Имах валидна виза за Германия, тя пък си имаше разни ми ти дати - от 18 май до 28 май 1990г. Имах си и застраховка, валидна извън България, имах си и двеста долара в джоба, само дето "майка си ли ще търся" в Германия. Целия свят ми беше черен! Прибрах се обратно в Пловдив, вечерта си сипахме с жената по една ракия, пихме за здравето на братела и бъдещата снаха, която има смелостта да потегли след него в неизвестното, умувахме дълго и накрая реших (за разочарование на жената), че на другия ден(17май) потеглям на автостоп. Вече нямаше време да търся билети, покрай многото туткане и ограничените приемни дни на посолствата закъснях много, пък и щях да спестя някой и друг долар. Речено - сторено. Рано сутринта на 17май, четвъртък, един съсед ме стовари на магистралата за София с портокалово-жълтата си Жигули - комби и с две ръчни чанти и туристически сак, наподобяващ донякъде раница започнах пътуването, което ще помня за цял живот. Освен дрехите, носих три-четири хляба, 20 консерви копърка (салам по магазините нямаше - или ако пуснеха, го изкупуваха бабите, които правеха списъци по опашките още от полунощ), няколко буркана лютеница и шише с вода. Бях натоварен като американски рейнджър, или, ако ще го разберете по-добре, като помашко магаре, когато пренася дърва - виждат му се само ушите и копитата. След няколко минути ме качи някаква кола и ме остави до мотела на Ихтиман, където висях два-три часа, докато ме вземе следващия смел шофьор. По обяд благополучно бях вече до Църна маца преди околовръстното на София. Слънцето прежуряше, усещах вече леко парене по лицето и оголените ръце и неволно си помислих, дали няма да заприличам на мургавите ни събратя от Столипиново, докато стигна Австрия. За мой късмет, спряха два тира, шофьорите слязоха, поочукаха колелата тук-там, казаха си два-три лафа и тръгнаха към ресторанта. Понеже беше почнало да ми писва от чакане, се направих на по-нахален отколкото съм в действителност (а аз в действителност съм много скромен и тих човек), пресякох им пътя и направо ги попитах, възможно най-учтиво, разбира се, накъде пътуват и биха ли ме взели. Единият, доста по-възрастен и пълен, плешив и вече побелял, ме погледна накриво и подмина, но по-младият се ухили (изглежда на нахалството ми) и каза, че първо ще се нахранят, пък после... на пълен стомах се мислело по-добре. Нямаше какво да кажа - в тях беше и сиренето, и ножа! След около половин час излязоха, качиха се по камионите и по-младият вече през отвореният прозорец ми извика: - Хайде, какво още чакаш, качвай се! Отначало не повярвах на ушите си, но се окопитих много бързо, награбих си багажите и се качих в кабината. Потеглихме! Оказа се, че карат нещо си (вече не помня какво) от Иран за западна Германия. Пътят им бил през Югославия и Австрия. Зарадвах се, когато каза, че няма проблеми да ме закара до Германия, щом имам виза. Влязохме в София, отидохме до управлението на СОМАТ (държавното предприятие, което държеше най-големия автомобилен парк за международен транспорт в Европа по онова време). Там имаха да оправят документи и се забавихме два-три часа, след което тръгнахме към границата. Калотина! Отсреща вече е Сръбско! Не съвсем де, исторически погледнато, но законите вече бяха други. Докато оправят митническите документи, мръкна. Приготвихме се за нощуване в ничия земя. Добре беше, че в тира имаше две легла зад седалките, да не се притеснявам къде ще спя. Оказа се, че двамата шофьори са от Видин и от доста години обикалят по света с огромните динозаври. Разприказвахме се, оказа се, че и другият шофьор е приятен човек. Разбирах нежеланието им в началото(или просто колебанието им) да качват човек на автостоп за дълъг маршрут. Все пак, няма гаранции, че в момент на невнимание от тяхна страна може да ги обере и да изчезне. Разказах им че всъщност не отивам до западна Германия, а до Австрия, където е брат ми. Разказах им и за него, за семейството и децата ми. Непринуденият разговор породи доверие в тях и бяха доста спокойни за пренощуването. Малко се стреснах (даже не много малко!), като ми казаха, че югославските митничари могат да ми поискат да обменя двеста долара в динари при влизането ми в страната. Все пак това бяха всичките ми пари и наистина тогава се искаше такава обмяна - ужким заради тези, които отиваха да търгуват в Ниш, но изглежда на местна почва бяха решили да рекетират и транзитните пътници. Но сутринта Господ беше с мен, защото ми се размина. Единият шофьор отиде с трите паспорта и се върна доста бързо с ударени печати. Даже и не погледнаха ние ли сме или не. Зарадвах се много, защото всичко предвещаваше бързо и в приятна компания пътуване. Веднага потеглихме и след първите градчета - Димитровград и Пирот сякаш изведнаж, без предпланини , навлязохме в дебрите на планината. Пътят беше тесен, с много завои и тунели, на няколко пъти спирахме по за половин - един час, като имаше огромни колони и в двете посоки. По-после разбрахме, че в близост до пътя се извършват взривни работи и отцепваха района за някое и друго време - докато гръмнат скалите от отсрещната страна на реката. А иначе клисурата беше живописна и напомняше много на пътя от Асеновград за Смолян, само че имаше повече тунели. След планината се показа Ниш, голям град, но нямахме време (пък и желание) да го разглеждаме. Стигнахме магистралата и много се учудих, че продължаваме да се движим с осемдесет километра в час. По нашата магистрала тировете карат като бясни, а тук - с осемдесет! Съответно ми беше обяснено, че под километража има поставена графика, на която се записва скоростта във всеки един момент от изминатия път, полицаите в Югославия ги искали за проверка, глобите били жестоки (и рушветите), а ограничението за тирове било осемдесет километра в час. В приказки за убиване на времето и в разглеждане на пейзажа около магистралата времето се изтърколи неусетно. Отдавна бяхме минали Белград и знаехме вече доста неща един за друг. Разбрах, че и двамата са разкошни хора с добри сърца. Не можех да си позволя повече да ги лъжа и казах на този, при когото бях (съжалявам, че съм им забравил имената, но наистина беше толкова отдавна...), че всъщност нямам виза за Австрия, че отивам при брат ми и че се надявам на Марибор да ми издадат транзитна виза. Той се позамисли малко и каза, че ще говори с колегата си да ме завият отзад на леглото, тъй като австрийците така и така не проверяват и да ме вкарат в Австрия. Пътувахме вече в Хърватия, пътят беше като тунел между високите борове и беше красиво... Вече всичко изглеждаше по-иначе, не като България, която бях обиколил на шир и длъж. Надвечер спряхме на паркинга на една бензиностанция, поразприказвахме се и с бензинджията. Оказа се, че хърватите са доста сърдечни хора, за разлика от надутите и надменни сърби. Може би всичко си има своите исторически корени, но за това думата е на историците. Нали ние не граничим с Хърватия и не тя се е опитала да ни забие ножа в гърба по време на Съединението! Пък и не само тогава! Седнахме да хапнем и шофьорът, при когото се возих спомена за идеята си да ме завият в леглото и така да ме вкарат в Австрия. Колегата му направо пребледня. Явно нямаше същия авантюристичен дух. Направо си каза, че го е страх да не си изядат хляба! Като размислих, беше прав човекът. Авантюрата си е авантюра, но не бях съгласен друг да плаща за моята. Помолих ги само сутринта да ме оставят на околовръстното на Загреб, докъдето оставаха не-повече от петдесет километра. От там щях да тръгна на север за Унгария, а те да продължат на северозапад за Марибор. Братлето ми беше писало, че доста от хората в лагера са влезли нелегално в Австрия край Шопрон. Имало голямо езеро, в южния край блатисто и имало пътеки (беше ми ги описал), по които можело сравнително безопасно да се влезе. Това беше резервен вариант, разбира се, ако ми откажеха транзитна виза. Сутринта потеглихме рано и още към седем часа бяхме на околовръстното шосе на Загреб. Разделихме се с по една прегръдка, пожелания за лек път и успех, изгледах със съжаление отдалечаващите се тирове и се приготвих за поредното дълго чакане. Но, както изглежда, този ден също щеше да ми върви! Няма и пет минути и спря един "ЗИЛ" с усмихнат шофьор, изчака ме търпеливо да си натоваря дисагите, потегли и се разприказва. Беше труден разговор на смесица от хърватски, български и руски език, но се разбирахме доста добре. Пресякохме две планини (сравнително малки) и ме свали на двайсетина километра от границата. Оттам пак в рамките на около пет минути ме качи някакъв селянин с "Москвич", чието село (Лендава) било на пет километра преди границата. Също много сърдечен човек, подмина селото си, свали ме на самата бариера и се върна обратно. И Югославските, и Унгарските граничари и митничари не казаха нищо, просто ме изгледаха учудено, може би и с известна доза любипитство, но навярно бях първият човек за деня, пресичащ границата. На моята карта на Европа "made in Bulgaria" този път право на север беше означен с дебела червена линия - сиреч, първокласен. Това съответно предполагаше натоварено движение и трябваше скоро и бързо да стигна Австрия. Все пак бе още началото на деня! След около половин час мина първата кола след мен и за мой късмет човекът ме качи. Вози ме пет километра, след което на първия разклон зави на изток към Балатон, а аз останах да чакам до някакъв затворен хан. В продължение на два часа преминаха три гръмотевични бури, бях мокър до кости и се проклинах, че съм тръгнал на автостоп. Но после пекна едно топло слънце, птички чуруликаха по дърветата, смутени само веднъж от преминаването на един мотоциклет с кош - някакъв дядо возеше бабата в коша, погледнаха ме и двамата с празни погледи и подминаха... И така до обяд. Минаха не-повече от две-три коли, няколко велосипедисти и каруци и накрая едно жалостиво семейство ме качи. Планината, насред която ме оставиха, завивайки към тяхното село, не беше много висока, но наоколо имаше само борове и празен път. А, и едно червено "Ферари, което за четири-пет часа мина поне двайсетина пъти в двете посоки с няколко хашлака на борда! Сигнално червено кабрио, младежите вътре крещяха от удоволствие и музиката се чуваше доста преди колата да се покаже иззад завоя. До тогава не бях виждал такава кола (даже и по филмите), очите ми останаха в нея. Все пак в България имаше предимно "Москвич", "Жигули", "Волга", "Шкода", "Трабант" и "Вартбург". Тук-таме някоя и друга западна кола по над десетина -петнадесет години. И изведнъж този звяр! Но звярът си е звяр, а мене още два пъти ме валя порой и вече се чудих дали ще оцелея, когато благодарение на милозлив човечец се придвижих още трийсетина километра и зачаках на околовръстното на Сомбатели (на картата името е подобно, но звучи горе-долу така, пък и на различни карти е написано различно). За пореден път проклинах картографите ни, с чиято помощ бях избрал този първокласен път! Добре поне, че не бяха объркали и посоките на света! Представяте ли си - отиваш на север и пристигаш в Африка!... Но иначе пътят си беше там, а също и градът, само че аз бях мокър до кости и след като почаках около час на околовръстнотo, тръгнах пеша към града, помъкнал все багажи и преплитайки крака от умора. Вече мръкваше и едвам успях да намеря гарата, където смятах да пренощувам. Оставих си чантите на земята и отпуснах морно тяло. Клепките ми натежаваха, но видях няколко младежи, които сновяха насам-натам, на два-три пъти подкачаха разни пътници, а веднаж се сбиха доста здраво помежду си. Бях играл четири години бокс, не се съмнявах в способностите си при нужда, но здравият разум надделя. Реших да не изпитвам повече съдбата в този неудачен ден (а иначе започнал толкова добре!), награбих отново багажа и тръгнах да търся хотел. Но неудачите продължиха да се сипят върху ми. Знаех отлично руски, от немския и английския - колкото да си изкарам боя - по не повече от хиляда думи, но, както в последствие се оказа, не най-необходимите. Думи като чин, черна дъска, маса, стол, прозорец, ученик и т.н. не ми вършеха никаква работа. Все пак се надявах, че поне за хотел мога да попитам. Но се оказа, че в Унгария човек трябва да знае унгарски! Минувачите, които питах, само повдигаха неразбиращо рамене и подминаваха. А аз се скитах като глуха кучка из центъра на Сомбатели. Най-накрая едно младо момиче ме разбра и ми показа хотела. В окаян вид пристъпих да рецепцията, с надеждата да намеря къде да се подслоня. При нас хотелите бяха все претъпкани и за да спи човек в хотел му трябваше резервация отпреди няколко дни. Надявах се, да има поне едно свободно легло, пък ако ще и в стая за петима. Човекът на рецепцията започна да ме пита за език, на който да се разберем, но се оказа, че знае итлиански, френски и испански - езици, на които знаех по две-три думи и то предимно от песните. После изчезна нанякъде и дойде негов колега, който разбираше немски и английски. Криво ляво му обясних, че търся стая за една нощ. Имало, разбира се! Колкото си искаш и каквато си избереш. Най-евтината - деветнадесет долара и петдесет цента - с баня и тоалетна на етажа. На въпроса има ли друг хотел наблизо най учтиво ми отговори, че да, има, изкара ксерокопие на картата на града и ми показа къде е, като разликата в цената е два долара. Помолих го да изчака десетина минути, за да си помисля. Все пак тази сума беше почти колкото една месечна заплата в България!Разглеждах картата - имаше поне три километра до другия хотел, а аз бях каталясал! Явно, тук ще се нощува. Освен това на гърба на картата имаше подробна карта на околностите на града. Австрийската граница беше на двадесет километра на северозапад и беше много точно означена. Оставах тук! Платих двадесет долара, върнаха ми някакви форинти, награбих отново багажите (за кой ли път) и се качих в стаята. Стая с две легла, като другото беше свободно. Разопаковах си набързо тоалетните принадлежности и забих право в банята. Трябваше отново да заприличам на бял човек! Докато отмарях във ваната, размишлявах, дали си струва въобще да продължавам. Наистина, това бяха първите пари, които харчих, откак съм тръгнал, но бяха страшно много. От друга страна си представях подигравателните погледи на приятелите, които разправяха, че така добре съм изучил къде е братела, че и с парашут да ме пуснат, няма да се объркам! Окончателното решение оставих за сутринта. А на сутринта, бодър и отпочинал, гладко избръснат и в добър вид въобще не се замислих. По картата от хотела намерих най-прякия изход във вярната посока, една кола до последното село ме качи, вървях само два километра между два стръмни планински склона, на бариерата унгарците ми удариха печата, около километър и половина ничия земя - голяма кръгла нива с избуяло жито между две планини, австрийската бариера и Guten tag! На що-годе сносен немски обясних (и показах), че пътувам за Западна Германия на автостоп, имам виза и ми е необходима транзитна виза за Австрия. Граничаря на бариерата извика на колегата си вътре: -Един руснак с виза за Западна германия иска транзитна виза! -Няма проблеми, дай паспорта да му сложим виза! - се чу глас отвътре! Отдъхнах си, без да ми направи особено впечатление грешката в националността. Все пак с руснаците бяхме братушки! Но не би! Оказа се, че за руснаци може, а за българи - не! Но тези австрийци не бяха типични чиновници. Помолиха ме да изчакам на пейката, за да говорят с Виена, ако има някакъв шанс, да ми сложат виза. След около час на разговори с различни инстанции (В това време минаха само три-четири коли, които въобще не бяха спирани), ми бе обяснено възможно най-учтиво, че нямало никакви проблеми. Просто трябвало да се върна до Будапеща и там в Австрийското посолство да ми сложат виза. Врътнах си задника, нарамих дисагите и тръгнах обратно. На мен в София не ми дадоха виза, та в Будапеща ли? Явно трябваше да се променя плана. Спрях на средата между двете граници и заоглеждах околностите. Житото беше достатъчно иабуяло, за да ме скрие. Но трябваше да пълзя около половин километър с три чанти в разкаляна нива! Отпада! Хълмовете от южната страна бяха по-полегати, но бяха осеяни с малки вили, така че също не ставаха. На север след нивата беше стръмен склон, може би към двеста и петдесет, триста метра висок, обрасъл с гъста борова гора! Прегледах отново картата и закрачих обратно. Без никакви въпроси отново ми сложиха печат, че съм влязъл в Унгария и си продължих по пътя. След първия завой смело навлязох в гората и започнах да катеря стръмнината. За всеки случай си изкарах компаса, все пак в гъста гора без компас човек винаги може да се обърка. Аз като стар турист предвидливо си бях взел компаса. А и картата, макар и ксерокопие беше правилно ориентирана. Дали не трябваше да посъветвам нашите картографи да се поучат от някой унгарец, който просто ксерокопира! Все пак, колко му е леко да завърти оригинала и да се обърка всичко! Преди да стигна билото, пред мен изникна ограда от бодлива тел! През три пръста ред от ред, на кръст и по диагонал! Като английско знаме. Това вече не го очаквах, пък и нямах клещи. Провесил нос тръгнах покрай нея и след не-повече от двадесет метра видях дупка. Точно колкото да мина (След около две години мои познати, на които бях разказвал как съм пътувал, минали по този маршрут - вместо дупка имало три метра широка пролука и утъпкан път до нея). Не се замислих и за миг. На билото видях коларски път, тръгнах ухилен и щастлив по него в посока запад. След двеста метра излязох на голяма поляна с вишка на нея. Ами сега! Ако ме видят граничарите - Hande hoch!Ами ще вдигам ръцете и ще се предавам! Та няма да ме стрелят я! Изведнъж завиха някакви сирени! Край, усетиха ме! Бързо се изнесох покрай вишката и след поляната продължих в гората. Доста по-късно разбрах, че в Австрия точно в дванадесет часа на обяд вият сирени за започване на обедната почивка. А беше точно дванадесет на двадесети май! Незабравимо! След гората имаше царевична нива с асфалтиран Път в нея. Тесен, наистина, но асфалтиран! И без дупки! Един австриец беше отворил капака на трактора и ровичкаше нещо в двигателя. Поздравих. Отвърна. Попитах за пътя за Виена. Показа ми го. Там долу, надясно. Благодарих му и тръгнах. Не ме попита: Кой си ти бе, ланкоолу, излизаш от гората досами границата, облечен в зимна канадка, със сак на гърба и две чанти в ръцете и ме питаш за пътя за Виена! Не! Простичко каза - там долу, надясно! И наистина долу имаше шосе, на което зачаках отново. Още първата кола спря. Като казах, че съм за Виена, ми бе отговорено, че не пътуват натам. С втората се случи същото. На шофьора на третата казах - докъдето и да е по пътя към Виена. Качи ме - за около десетина километра, но вече бях сравнително далеч от границата и доста по-спокоен. Излязох пеша от селото и отново ме качи един шофьор - на същия принцип. Разприказвахме се. Той беше учил руски и беше щастлив, че може да го потренира. На смесица от руски и немски разбрах, че пътува към Линц, ще мине по аутобана южно от Виена, покрай Санкт Пьолтен и към Линц. Явно днес бе щастливият ми ден! Братела беше в Митерау - село от четири къщи, на четиринадесет километра от Санкт Пьолтен! Свали ме на самия разклон. Още не беше се скрил, когато един огромен "Мерцедес" заби жестоки спирачки и остави деруги на пътя. Шофьор не се виждаше! Като наближих, видях зад волана една мъничка бабичка, гримирана, дюздисана и курдисана. Седнах и залепих гърба на облегалката! Отгоре на всичко бабичката била и с оловни обувки. При разрешена скорост от деветдесет километра в час (вече не бяхме на аутобана), тя вдигна над сто и шестдесет! Настръхна ми косата, а тя само се усмихна. Била за Херцогенбург, пътят минавал през Капелн - на два километра от братленцето! Като и казах къде е, просто отби за два километра и ме остави пред втората къща от дясната страна на пътя (отляво имаше само една). Обърна рязко и с мръсна газ изчезна. А аз? Всичко ми беше прималяло. Краката ми се огъваха. Едвам успях да изсвиря нашия си сигнал. Вратата се отвори с трясък! Една хала излетя отвътре! Сграбчи ме ! Запрегръща ме! Запремята ме! И двамата се разплакахме един друг на раменете. Ех, братле!
2004-07-18

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)