БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

~

Мая Георгиева Митрева (дракуул)

Раздел: Поеми и цикли стихотворения  Цикъл: Музики в душата

Моят лунен чай Запазих аз стихията във чашата любов... Запазих и завихрянето –страст във чистотата.. Знам, винаги говориш с нежност,аз придавам смисъл нов, макар че древно-стар е смисълът на лудо-красотата.. Добреееее, ще литна до северо-юга на луната.. Там грее дива мента, сребърна въздишка на печал.. от мислите ти ,корабокрушенци във морето на тъгата.. За болката ти...любовта размахва и безжалостен кинжал.. Ще отвлека с целувка и лютичета- слънцата лунни.. Ще ги помоля със сърце в любовната ми чаша да искрят.. За да засвирят на душата ми най-нежните трептящо-сладки струни.. От тях се раждат страстите,които ме горят... Ще набера усмивката си-радост в липов цвят.. Там диша най-голямото богатство от прошка,жертва, милване сърдечно-шарен свят на любене духовно -сладко бягство... Ще си докажа ,че го заслужавам.. Ще пия страст от болката добра... Ще връхлетя във чужда чаша Ще любя ,страдам и целувам...нее,не е,не съм сълза... О,майско сладостна е чашата ми,а горчи... Ще пия,обещавам, до премала..ме боли от гордостта, че жива съм,летя,танцувам със очи, Аз, цялата,до дъно-да,това е любовта... Почти... Наздраве, пия чай с луната. Душа ми обеща... Любовно- сребърна е красотата.. Заспивам обживена... чаят е мечта.. Тичайки течейки Разтварям длани да прегърна огън и вода... Те бягат да ме стигнат в ритъма на танца Цветя примират да ми кимат със кристали и роса и да говорят зад гърба ми-връх на майсторството на миманса. Развявам свежо мойта свобода.. Развихрила душевна буря заедно с морето Чертая с мидичка във спомена на пясъка ми ода за старецът ми ,дето мъдро шепне в мен-детето. Разтварям пръсти да докосна мисли и вълни И ето чудо,плуващо зарових себе си във водорасли. Ще си проспа заблудите ,удавена върховно във лъжи, затуй,че бисерите са със кожата ми личност сраснали. Русалки ближат замечтано най-среброто на клепачите ми.. И огнедишам...между ирисите си-хриле.. Ще пея и чирикам с арфата на дните си, че тъй ,кога и как нуждая се от лебед и криле... Как бялото му ще захрани нежността ми.. И пухкаво ще пръскам радост и сълзи.. Във вятъра на красотата му ще свия мисли и пролетта дори сълзите ми ще покори.. Хиии, волно ще раздам усмивка на прибоя Да я докоснат други и нуждаещи от себе си души Аз все не зная и не искам да повярвам, хора, че нещо може да ме натъжи. Не ще ме натъжи, си обещавам -ти кога си виждал нещо да ме определи.. Не си и няма да ме покори... Ще пееш с мен и вятърът ми..а сега ..поспи. Адараят ми Пламъците в своя ад се мъча да потуля.. гмурвам нокти във сърцето на тъгата.. зъзна тихо, вплетена в среброто на луната.. безнадеждно ми е себе си да хуля. Уча се на думи да обичам, уча се от свойте думи да не мразя, уча се на треска и проказа, уча се във хаоса да тичам. Ти съзнаваш ли ,че бягаме и вием в търсене на най-голямата илюзия? Тя безкрайна е и хили ни се-мая е алюзия, че ловците и търсачите сме ние. И загадъчни са мислите ми-привидения. Те вещаят нищо черно да се случи Но..пък колко ли ще страда да получи своята душа душата ми, нахранена с видения. ООо, аз няма вечно да дарявам благоволия, няма да съм мила и добра.. И кога, кога ще мога да те ужася, със това, че тъжна е душата и боли я? Тя си свири грапаво на черната китара И оформя музиката глинеста кора.. Разни хора влизат и излизат в моята лъжа Аз не ще ги пусна вече там и...слизам на крайпътна гара. И сама дъхтя на кръв и портокали.. Тъй усещам злобната любов да ме гори.. Ти не казвай нищо..не..кажи ми.. Плаши те смъртта преди да си живял изобщо ти??? Ооо, търпението ми безкраааайнооо тъжно и дълбоко ще сломи мен, вампирът ,но и теб...Уви!!! Грозно в ада. Преследван съм... Чудовища във бездната ми дращят, убиват ме, раздират ме ,защото позволих.. Забиват нокти във надеждата ми и хрущят кръвясали и слепи призраците ми, които нараних.. И тичам, вия, падам и се свиличам... И моля за почивка и за бяла капчица любов, но вместо топлина и всичко ,дето аз обичам откривам адът си ,жесток и нов... Кога,кога,кога ще видя светлината... Без силица останах и боли.... Съсипана лежи и стене красотата.. Ръзкъсана на хиляди лъжи.. А колко милост и безкрайно нежна жертва живее в нас и бори се за прошка и за дъх... Боли ме, лед,студена ,кръвна жътва над всичко стеле се и взема връх.. Разхвърлян в мрака мъча се да лазя.. Опипом търся на спасението мисълта.. Изправям се горчиво,спъвам се във навика да мразя човечеството .. То самоизядено избра... Трудно в мен Уморен съм в мисли да открия себе си и смисъл във растежа.. Тръгвам...до където стигна , крия болката на раните от бързане в летежа... Паднах...като ангел със навехнато крило Спирах, мислих ,чувствах и избрах истинното ми, очи развило.. Върнах се от детството си и разбрах... Раждам се наново, в мъки и бодли.. Плавно в мене слънцето изгрява.. Нищо няма и не може да ме нарани, докато душата ми не му го позволява... Уморен съм...с вяра ще се победя.. А вратата ще отворя, за да влезеш ти... За да мога винаги да разбера истината си ,която ме откри.. Спаси. Разви. Докато дишам и мечтая.. Зная. Чакам новото ,което ще боли. Зряла радост да позная.... Черната вода Тъмен студ плъпва и бърка в душата ми.. Свличам удавено съзнание в кладенец черен.. Удрям сърце и кънти , и вибрирам безспоменнотъжен, безрадостноверен... Хлъзгам се в ужас пъстървено шаващ.. В черно и пръстени стяга ме огнено лед.. Пропадам, поглъщам се , мъртво е ,давещ е воят ми , знаещ ,че няма ни След... Безкрайно изяден яде ме ледът на огън, от който дълбоко боли.. Прогаря мъртвилото в мене студът, а адът във мене ръми ли ,ръми.... Прозрачна обич Вдигам слепи очи , за да видя вятъра.. Няма нужда , той диша спокойно във мен.. Яхвам среброто му, нежно вглъбен от защита и обич, усетена винаги всякога.. Хайде,води ме , лети ме нагоре, нагоорее, нагооореее, и...,моля те , прости слепотата ми.. Аз благодарен съм, усещам се странно смирен Осъзнал своя простор и...разтворен, простен. Ти ме обичай прозрачно с крила Моля те, дай ми очи.. Все пак пази ме от твойте лъчи За да съм радостно-жив и със теб полетя. Земя и кръв Свири !..И дай да пия пръв. За да умра , когато стигна края. Захвърлям корените си и кръв завихря зверски танц....играя . Сам, пиян, горчиво силен ще раздера земята-мащеха, за да достигна сърце от огън и пелин И...сам ще си умра...един. Но не сега, сега ще пия.. И нека да боли, и нека да ме мразят И нека да ме няма после, но сега ще ме познаят дори с душата си да вия. А после...после ще умра.. Нежален, беден, прах и пръст- там ,дето никнат кървави цветя и спира единствено сиракът да почива. Прости ми, че ме опозна. Прости ми , че не те пожалих.. Сега си плащам подигран и ще лежа в земята сам , докато стана сам земя. Е,сбогом.. Залитнах във душата си, танцувам Наздраве, смърт..обичам те !Празнувам! Дъждовни розови длани Копнеж по нежен устрем....ръми. Целува ме дъжд и вятър погалва очите ми .. Разтварям се цял да приема душата си... Розовопръсто и мило дъждът ме гори... Неизказано тръпнещ във всички посоки летя по нежни кръстопътища.. Свежо изкъпан в невинни сълзи в мен все така усмивка лъчи.... Целунат от фея Ела и дъхни ми живот. Платната на корабът странен дари с ангелски крила, повели да съм силно спокоен, спасен от хомот. Погали светлината ми, само ти можеш. Съживяваш, поникваш зеленото в мен Хайде да се надбягваме, с мен ще спасиш и себе си от нежност и плен. Ще се завърна пак при тебе неизбягал и в сладка , смъдяща притома ще избера и дявола , и бога... Повече от себе си да ти даря не мога... Но ти не искаш само мен.. Какво пък ,стига ми.. Завърнах се при себе си... Но..целувката ти ще запазя.. Щастлив е споменът ,със който ме наказа. Заражда се.... Втурват се пламъци да покоряват света ми Обливат ме в позлата , в мен е топло, силно.. на талази и тласъци настъпва мечтата ми.. Усмихва се , остава , разбива ме милно. Поражда прииждащо чувство, че някой ще дойде, яхнал вълни И дебне ме сигурно лустрото на топлата маска , която живот ми дари. И плискат звуци, и искри.. Игриво веещ е живота... Размахва топлота и весело гори заспиващо във въгленчета добротата. Пътят Е, хайде, да поема бремето на пътешествие във себе си.. И леко-трудно, и горчиво -сладко ще е времето, докато разбера и в мен усетя темпото на красотата, що видях по пътя си. И босо ще усетя колко грапав е терена.. Ще поделя с приятел хляба си насъщен И младостта на радостта си да греша от бързане , от тичане ..ще разбера къде съм тръгнал всъщност.. И ..защо се връщам пак отново по-зрял, по -мъдър, но и по-свободен. Марионетката Хлопащо скърца врата.. Идва гротеската, пак съм сама... Още по-тъжна скрибуца скръбта Някой се движи и пада нощта.. Призрак подрънква с вериги , игра болна предлага ми хищно една марионетка...лицемерно си шепне, подканя сама послушно и евтино да разменим празнота. Цъфнали вишни Цъфти слънце, срамежливо кокорещо ресници усмихнати в пролетни локвички Гушат маргаритки момичи главички, танцуват с дъжда и говорят му. И мило вещаят усмивките топлина, защото така ще спасим радостта... Докато жива е в нас добротата ще помним и пазим на приятелството мечтата. Спокойни цветя са очите ти Поглеждам и спокойствие намирам.. Уморено, но красиво отразяват се нюанси Свободен съм да тръгна сиво, а откривам във бемчиците чувство нежни страсти Там сребърно капят капчуци красиви Протяяягам дълъг път във твоите очи И виждам ... От дъгата ревността си скрили шемет от цветни искрици и обич струи. Бяла възраст Така безкрайно точи времето конци и постепено свлича своята лавина... Тя идва с чувство пролетно , но със снага от зима и точно толкова ще помня..нещо ще се промени.. Но винаги и всякога ще има живот и приказка, родена в мъдрите води. Горски шепот Вятърът стъпва на пръсти зелено и подслушва немирно листата.. Те обичат да дишат гората, дом и уют значи тя неизменно. Светлината на утрото нежно ги гали.. И концерт денонощно изнася им птичия хор И поточе свирука около корени стари, храни пръстта, клюкари с приятеля -бор. И земята в хармоничен покой е щастлива, зайчета слънчеви тичат и гонят нощта- там,където човекът е силен.. А в гората настъпва деня... Пътешествие на времето Серпантинено- сребърна сочи посоката в мен устремена спирала и паяжина прозрачна. Гълъб погалва мечтата така, че душата ми литва спокойно с крила. Спирам ангел на стоп и споделям.. Съкровено -вълшебна е тайната в мен. Скорост и смелост покълват, отделям всекидневното, лишавам мечтите от плен. Размотавам,разлиствам спиралите сиви.. Време е , литвам с мечтите красиви.. Колко загубих от себе си, мисли горчиви.. И живот изживях в руини... Без следи.. Яхнал вятъра аз потеглям.. И прилично оставям зад гърба си света Най-щастливо отказвам покоя си легнал.. Следвам мечтите си ..пък дори да умра. Нощта Черно -мека потъва нощта в кадифе, омагьосано ляга спокойно небе Уморено и тъмно е мъдрото в мен, откъде тази тъга мрачно присъства и сгушва криле. Фея магийно дарява ни сън, дъх се отдъхва в гръд черна, но топла Тихо е , само луната е вън... Болка упойваща нежно се кротва. Горски вълшебници шепнат ми приказно.. И попадам обичаща във властта им чаровна.. Оо, потъвам в омая на билки любовни- покорена ,спасена във нощните тайни бездомни.. Разлюляна потрепва нощта и пронизващо розово-румен целува я дневния нож. Сега тя щастливо умира разсеяно,но... Силна и вечна ще възцари пак звездния кош.
2004-07-13

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)