БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА


Да бъдеш емигрант в "деветото чудо на света"...

Сибин Симеонов Майналовски (wizard)

Раздел: Литературни очерци, ЕСЕТА, ИМПРЕСИИ  Цикъл:

Велико Търново е "вечният град". Или поне така гласят легендите за него. "Деветото чудо на света", "градът, където всеки камък е история", "най-уникалната атмосфера на Балканите" и така нататък. Все клишета, извадени на бял свят сякаш от престарял туристически справочник от комунистическо време. И странното е, че в днешните времена на недоверие и скептицизъм, когато дори думите на собствената ти майка предизвикват у теб желание да ги провериш поне десет пъти, все повече и повече млади хора вярват на подобни приказки от 1001 нощ и се установяват за постоянно във Велико Търново. В момента един Господ знае какъв процент от тълпите, които виждаме всеки ден да изпълват улиците на града, не са кореняци-търновци, а са своеобразни емигранти или гастарбайтери, дошли в старата столица да търсят своята Обетована земя. Повечето от тях са студенти, които след завършването си са останали тук, вместо да се завърнат по родните места. Не са ги уплашили нито скъпите квартири, нито еснафското отношение към тях, нито бездушието и безсърдечността на местните жители... с две думи, абсолютно нищо. Всичко, което те са виждали навремето (а някои продължават да виждат и до днес), е бил външният блясък на Велико Търново - Царевец, "Звук и светлина", паметникът на Асеневци и пространството около него (така подходящо за романтика и чувственост...), малките живописни улички, излезли сякаш от приказка на Андерсен или роман на Каравелов, и така нататък. С други думи, малко по-ясно казано, един човек вече е потенциален емигнрант във Велико Търново, когато се остави да бъде заслепен от искрящата глазура на града, покриваща потайностите и истинския му облик подобно на лъскава захарна обвивка върху хапче екстъзи. Един човек вече е реален емигрант във Велико Търново, когато започне да поема конски дози от този наркотик: сутрин, обед и вечер, без да се спира, без да се сеща за родители, роден град и приятели, без да се прибира у дома първо със седмици, после с месеци и най-накрая - с години. Като всеки един истински наркоман той не се интересува от друго, а мисли само как да погълне още поне милиграм от Велико Търново - като си намери работа, та дори и мизерно платена, като се ожени, та дори и за най-големия крокодил, като си изпроси жителство, та дори да се разори... А след това идва абстиненцията. Фармакологията твърди, че след тежък trip (надрусване) винаги идва мигът на болезнено изостряне на сетивата. Тогава очите ти се отварят и ти започваш да виждаш това, за което преди си бил сляп или просто не си искал да повярваш в него. Психолозите наричат това jamais-vu (никога не видяно, за разлика от deja-vu - усещане за нещо вече видяно или преживяно). Jamais-vu е: 1. Когато разбереш, че вече десет години плащаш на алчни хазаи безбожно скъпи пари; че мизерната таванска стая, в която преживяваш някак си срещу 50-60 лева, в Стара Загора, Шумен или Русе ще струва най-много 15-20 лева, и то с баня и без мърморещи баби на по сто години, които постоянно да ти опяват на главата защо слушаш музика до толкова късно и защо си водиш мадами, а не заживееш като евнух или аскет... 2. Когато осъзнаеш, че във Велико Търново досега си получавал жълти стотинки, а си бачкал като стадо волове; че в компютърния клуб, където си работил по 12-18 маса за 3-4 лева на смяна (без осигуровки!), са искали от теб освен оператор да бъдеш и чистачка, и барман, и администратор, и сервизен техник, и рекламен агент за привличане на клиенти...; че във вестника, където си работил три години и половина, освен че си писал статии, си правил и рекламни карета, за които главната ти счетоводителка не ти е платила и една стотинка, понеже един компютърен дизайнер взема много пари, а е по-добре с тях да се облажи въпросната главна счетоводителка... 3. Когато разбереш, че във Велико Търново се толерират и се търсят повече бездарниците и некадърниците, които умеят да се подмазват на шефа; когато те идгонят за сметка на човек, който не може да си напише дори името, без да допусне поне пет-шест грешки и употребява думи от рода на "автоскулптура" и "заслужил народен артист", но за сметка на това редовно се умилква като помияр около шефа... 4. Когато се усетиш, че жените около тебе се навъртат наблизо само когато вземаш голяма заплата; че на гаджето ти от местната Езикова гимназия й липсват само чифт жартиери, за да разпознаеш в нея куртизанка (хайде да не кажем "курва", че много ще се обиди...) от висша класа, търгуваща с тялото си без задръжки; че онези двете мадами от Техникума по туризъм едва ли щяха да се блъснат с "Трабант", шофиран от 68-годишен дядо, а вместо това загинаха в лъскаво БМW, карано от Чичко-Паричко... Но най-страшното е, когато разбереш, че всичко това, изброено по-горе, го има и в родния ти град, и че "жертвата" ти да се преселиш във Велико Търново е била напразно. Всъщност не. Знаете ли кое е най-страшното? Имаше една разкошна фентъзи-поредица на Дейвид Едингс, в която главният герой е Белгарат Магьосникът. Белгарат е на над 7000 години и на практика живее вечно. Най-голямото проклятие за него е да гледа как хората около него растат, състаряват се и умират, а той самият моаже само да гледа безсилно как животът им преминава и угасва, без да е в състояние да стори каквото и да било. Във Велико Търново е нещо подобно. Човекът, който се заселва тук, все едно попада в стазисно поле. Той не може да прогресира и да се развива, без да се превърне в някакво сиво подобие на местните аборигени с тясната специализация "близане на задници". Не може дори да се влюби като в онази песен на "Тангра", без да се откаже чрез "Държавен вестник" от способността си да обича и да се трансформира в безчувствено същество, за което важат само парите. Той само стои на едно място, застинал в безвремие, и наблюдава как по-умните от него бягат от града като плъхове от потъващ кораб, заминавайки или за София, или за родните си места. Той е безсилен да помръдне от мъртвата точка поради липса на достатъчно силна воля или поради прекалено силна психологическа или физиологическа пристрастеност към "вечния град". И продължава да вегетира. Ден след ден, година след година. Но в крайна сметка трябва да има и такива балъци като нас. Все пак чуждестранните туристи трябва да виждат някакъв живот по улиците, когато пристигнат във Велико Търново.
2004-07-04