БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Zеit zu sterben

Александър Андреев Тренев (invisible child)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Прекършени слънчогледи

Беше порутена, сгромолясала се, обвита със зелени пълзящи растения къща насред гората. Такива къщи има много.

 

Защо им трябваше да я бомбардират? Не, със сигурност не им е трябвало, просто някой е изпуснал бобмите си по-рано, такива страхливци имаше много тогава, защото нашата противовъздушна артилерия беше много много страшна и ние често виждахме как някои от проклетите самолети пускат огромните си черни смърти над някое поле или езеро, далеч далеч от целта... 

 

Но както и да е, фактът, простичкият факт е, че те съсипаха Къщата. Нашата къща, порутената, запустяла, миришеща на празно къща. А защо ни трябваше да си избираме точно тази къща? Тя беше в гората, недалече от нашето село и в деня, в който я открихме, печеше най-прекрасното лятно слънце, войната беше нещо съвсем непознато за нас, а ваканцията беше в разгара си, сигурно дори вече е била скучна, но това не помня, помня само, че вървяхме през гората, търсейки да се скрием от жаркото слънце... вървяхме уж право към реката, а изведнъж пред нас на поляната изникна Къщата. 

 

Със зеещи прозорци, порутена, но слънчевите лъчи така я милваха, а буйната зеленина така я беше прегърнала, че ние веднага се влюбихме в нея, а сега като си помисля, далеч по-нормално би ми се сторило ако се бяхме уплашили от Къщата, но не - ние я обикнахме на мига и се втурнахме вътре, а там беше така хладно и хубаво, ухаеше на нещо, което никога не бяхме усещали, но то ни харесваше безмерно много и ние решихме, че това ще бъде Нашата Къща. После бродихме дълго вътре. 

 

Сега от нея не беше останало много - само купища отломки, ако изключим една от стаите, която като по чудо се е запазила и стърчи, а стените й приличат на бойници на кула - целите изподраскани от парчетата камък, които са паднали върху им, грозни и сякаш нащрек. Не беше това вече нашата къща, нашата къща никога не се зъбеше, тя беше винаги добра и слънчево-усмихната, уютна и готова да те приеме в обятията си. Защо им трябваше да я бомбардират? 

 

Цялото лято можехме да изкараме в къщата, ако не се налагаше да се храним. Спомням си, че в деня, в който срутиха Къщата, бомбардировките бяха особено силни и съседът от най-южната къща в селото умря. И неговата къща беше порутена в същия ден, а той имаше в мазето си убежище... Но не излезе оттам, само обувките му останаха да стоят на прага на обгорялата, непозната къща, която остана след бомбите. След бомбите винаги остават непознати къщи. И хората сякаш са непознати, усмихват се по-често, защото знаят, че може да им е за последно, пият повече, защото така и така иначе виното ще се съсипе... 

 

Но не се напиват лесно, защото съзнанията им са стегнати и мислят всеки миг за смъртта, това е, което обладава душите им - смърт и смъртен страх от смъртта. В нашата Къща ние никога не се страхувахме от нищо, тя беше винаги приветлива и топла. Сякаш всичките ми спомени са свързани с Къщата, как висяхме с главата надолу от парапетите или се качвахме на покрива, за да плюем надолу... 

 

И на всичките картини, които споменът за Къщата извиква, всички са усмихнати и щастливи. Нашата Къща ни правеше щастливи, това е самата истина и в мига, в който я видяхме, пушеща и обгоряла, едва тогава пораснахме. Пораснахме и, както е присъщо за големите хора, просто обърнахме гръб на всичко, загърбихме и щастието, и усмивките, и топлината на Къщата... 

 

Просто така, осъзнахме, че щастието е всъщност химера, че любовта е ужасно кратка и много боли, че нищо няма да е наред, дори и да се усмихваме постоянно. Опитах се да се върна пак в Къщата, но нямаше откъде да вляза.


2004-06-19

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)