БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Сара

Костадин Йорданов Боянов (paladin)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл: Разкази

Монахът излезе от скалната килия, в която живееше и тръгна към малкия параклис. Пътят му минаваше през стари еврейски гробища, обрасли с бурени и тръни. Понякога той се спираше пред една надгробна плоча, която му беше направила силно впечатление. Тя беше пропукана от времето по диагонал, арамейските букви бяха олющени. Само в горния десен ъгъл можеше да се разчете част от годината ..735, като седмицата беше точно на мястото на спукването. В долния десен ъгъл имаше написано на латиница SARA MELHIOR. Отшелникът не можеше да разбере с какво го заинтригува този надгробен камък. Чисто човешко любопитство едва ли само бе достатъчно да го привлича като магнит, колчем минаваше край нея. В този летен следобед той реши да набере синя метличина и да постави цветя на гроба на блаженопочившата. Щом ги постави на плочата, той зачете молитва за заупокой на душата й. Тогава почувства странно прималяване. Бял каменен образ на красива девойка започна да излиза от плочата. Монахът не можеше да помръдне от потрес.... .....Той се видя с две дървени ведра вода в ръце, облечен по еврейски. Ведрата тежаха като воденични камъни. Същата девойка, с черни, пухкави, сплетени на плитки коси се приближи към него и продума. - Казвам се Сара. Сара Мелхиор. Дай да ти помогна! Тя пое едното ведро и двамата поеха към воденицата. Младият момък беше притеснен, понеже не беше прието девойките да помагат. Лицето му пламтеше от неудобство и срам. - Казвам се Йон- рече той, когато стигнаха до мелницата и подаде несръчно ръката си.- Благодаря ти, добра девойко! Сара се усмихна и се изкачи по стълбите към втория етаж, където беше мелничаря. - Татко, дошли са ни гости!- извика тя.- Трябва да се прибереш у дома. Сърцето на бедния ратай се сви. Дъщерята на мелничаря не беше лъжица за неговата уста. Но не било така писано да се случи. В следващите дни те се срещаха край мелницата, опознаваха и обикваха. Когато се целунаха за първи път, душите им сякаш се рееха като гълъби над цъфналите дървета. Те се разхождаха щастливи из гората и си мислеха, че са в рая. Отказът на родителите на Сара беше ужасното приземяване за влюбените. Една ранна утрин младите не издържаха и побягнаха. На няколко дни път по реката имаше друга мелница и Йон пак се глави за ратай. Настаниха се в една сламена колиба, изоставена от обитателите. Като истинска стопанка Сара се опита да създаде някакъв уют в мизерната обстановка. Тя посрещаше с усмивка своя любим, съсипан от тежката работа по цял ден. Нямаха пари да си завъдят кокошки, та камо ли някоя коза. Оскъдната храна и течащия покрив поболяха Сара и един ден Йон я намери паднала в малката им градинка. Пренесе я на сламеника и я зави с палтото си. Девойката се тресеше и бълнуваше. Йон пипна челото й и се отдръпна като опарен. Беше я хванала огненицата. Ратаят трябваше да работи, за да изкарва прехраната за болната си жена и така тя оставаше по цял ден сама, без помощ отнийде. Той й правеше супа с непослушните си, треперещи от умора ръце. Опитваше се да й даде с лъжицата, но тя не можеше да преглъща. В поредната тревожна вечер мъжът остави на масата поредната неизядена купичка супа, като избърса сълзите от лявото си око. Той отиде да целуне челото на Сара , но когато го докосна с устни, усети колко е ледено. Йон седна на единственото трикрако столче до починалата и я гледа цяла нощ на пламъка на последната им свещ. Толкова беше уморен, че нямаше сили да заплаче. На другия ден пристигна бащата на Сара. Годините бяха побелили с брашното си косите му. Той влезе в колибата и застана мълчаливо до сламеника. Йон не му попречи, нито каза нещо. Бащата невярващо докосна пухкавите плитки на Сара и отдръпна ръце като ужилен. - Прости ми!- каза прегракнало той, обръщайки се към Йон. - Не на мен! На нея трябваше да простиш! Но тя не го дочака!- с горчива мъка в гласа каза ратаят. - А ти защо не я опази? Защо не опази единственото ми чедо?- мелничарят хвана Йон за дрехата и го разтърси гневно. Внезапно младият мъж омекна и не гняв, а разкаяние се изписа на лицето му. - Не я опазих, майсторе! Повярвай ми, сторих всичко, което мога.. Смайване се четеше по лицето на стария мелничар и той прегърна Йон. Погребаха Сара на разсъмване. Поставиха плоча, на която с арамейски и латински букви бе написано името й, за да го чете всеки пътник. По-късно Йон се ожени за една свадлива и горда вдовица с имот. И той не разбра защо го беше прибрала- от състрадание или заради незлобливия му нрав. Но никога повече не усети такава обич, каквато беше към Сара. Всяка събота Йон отиваше на гроба й и плачеше горчиво до смъртта си.... ... Монахът се стресна от унеса и разбра жестоката истина. Той беше съпругът на Сара, прероден отново, за да поиска прошката. Плочата се беше спукала от неговата скръб... ....Пачето перо се хлъзгаше по редовете на пожълтелите листи пергамент. „Прости ми, Сара!”- написа отшелникът последните думи на ръкописа от своето житие. Стори му се, че изписаните листи шепнеха с гласа на чудната девойка. Той излезе от килията и погледна заоблаченото небе. Лъчите на слънцето преминаваха на струи през облаците като някакво предзнаменование. Стори му се, че Бог гледа право в душата му- мъдър, добър и всеопрощаващ...
2004-06-06

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)