БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

1925

Стефан Кулев (koulev)

Раздел: Поеми и цикли стихотворения  Цикъл:

1925 1. Издигаше ме нейното мълчание: годината на ангели и демони. Белетризирана в хиляда разказа - и митологизирана от времето - тя кръстните си знаци ми изпращаше. Разказваше унесено как някои за час и ден в герои се превръщаха. И кой ли ще повярва, че е истина? Тогава бе година на Поетите, годината щастлива на министрите... Убийците приемаха причастие - благословени от Исус Христос - раздаваха те свойто най-драстично правосъдие по улици, площади и събрания. В кафетата Поетите говореха за някакво отминало въстание. Министрите шептяха в кабинетите за някакъв метеж във кръв. Потриваха ръцете си и стискаха портфейлите. В заводите уверено набираха машините съмнителна инерция. По фабриките селяните режеха тютюна - после свиваха цигарите. И балите по влакове отиваха далеч на север някъде - където те изчезваха зад хоризонти алени. Работниците никога не знаеха къде така отиваха тютюните. Но знаеха - те знаеха единствено от север някъде дойде германската война преди... И опустяха нивите. Под нивите - те знаеха - погребани останаха душите на убитите. И някъде на юг - във Македония - Поетите загиваха с отворени очи... Със ненаписаните стихове. 2. Но ето Февруари е... И зимата със бялата си самота покриваше дърветата... А гълъбите мръзнеха. Опитваха се първите кокичета земята да затоплят с гласовете си. Земята пролетта сега очакваше тъй както чака майката детето си. Да, имаше очакване замислено! А царят бе във свойта резиденция във Боровец, където със министрите говореха за лов. А на елените рогата по стените триумфираха. От боровете бавно се издигаше мъгла със дъх на вино и на утрини. От някъде се носи лай на кучета. Министрите нескрито се усмихваха. Тук бяха: Александър Цанков - министър-председател ген. Вълков - министър на войната ген. Никифоров - ... и т.н. В двореца нежно вечерта навлизаше с изящна светлина във полилеите. Стените със картини украсени са: пейзажите на източни художници - китайски и японски - цветята оживяваха в картините на фона на дъгообразни покриви и мостчета извити - жълти ручеи и водопади от небето слизащи. От грамофона със фуния алена се носеха на немски сладки шлагери. Те всички недискретно разговаряха. Забравили внезапно политиката те вдигаха кристалните наздравици. И ясно във швейцарската ламперия отекваха метални смеховете им. Държавните дела са във ръцете им! Към полунощ внезапно те утихнаха и някой бързо им подхвърли списъка. Тук бяха имената на: депутатите-комунисти поети с радикални убеждения леви депутати-земеделци журналисти с прогресивни възгледи и т.н. И никой точно броят им не знаеше. Прочетоха те списъка внимателно. А царят ги поглеждаше разсеяно. Но повече се вглеждаше в прозореца и сякаш за министрите нехаеше. Запалиха се бронзовите свещници. Министрите горещо разговаряха до три часа. Тревожно се поглеждаха. А царят пожела сега във утрото вода да донесат - и бе изпълнено. Министрите внимателно го гледаха как миеше ръцете си сънливо той. Прозорците проскърцваха под вятъра... Изправи се един от генералите и кърпата за бърсане подаде му. И - недоволни - те разбраха царя си. 3. ...А утрото в дърветата просветваше. През тежките им клони се промъкваше и впиваше се стръмно то във покрива на кехлибарената резиденция. Едно момиче бавно се разхождаше със бялата си шапка по алеите и въздуха на утрото събираше. В съня си царят неспокойно чуваше кристалните й стъпки под прозореца и нервно той до себе си опипваше... Момичето унесено мечтаеше поета си (в кварталите на София) и упорито стискаше в ръката си най-хубавите стихове. О, тя ги знаеше и наизуст до края ги повтаряше. "Утринен романс" - стихотворение от Т.Т.Атанасов публикувано в литературния вестник "ЗОРА" през 1925 год. Следва стихотворението: (І.Строфа) Пролетта те краси като цвете тя донесе ти сила в крилата - оптимизма ти в утрото свети и ми връща мечта непозната... Как обичам жената-Зорница - и се вслушвам в най-нежните думи: ти пристигаш със полет на птица и със страст се изправяш срещу ми. Аз прегърнах сълзичката твоя - тя, безценната, дава ми сила миг си ти - от мига ми във Троя сред пророчества древни - Сибила! Носиш вяра за мен - любовта ми ще изгрее за теб като устни - всяка дума излишна ни мами със съблазни изящно-изкусни... Твойто щастие днес съзерцава пак душата ми - стръкче от тебе - как мечтах своя стих да отправя аз към твоите нощни запеви! (ІІ.Рефрен) И зората - дъга от копнежи - пак ще дойде при тебе засмяна: всяко утро със капчици-мрежи ще лекува любовната рана. Ти си нежна и розовопръста и стихът ти докосва небето - аз деня си на тебе ще кръстя: синьо утро в съня на поета... С колко радост прегръщаш мечтите! Те пристъпват към теб... И заспива уморената участ на дните - щом нощта им те прави красива! (ІІІ.Хор) Виж: морето ми нежно се влюби и наистина срича по тебе свойта волност, която загуби, щом достойната ти го обсеби. Ти - сестрата на мойте морета - (колко болка в сълзите удави!) се завърна край плажа, където днес покана за обич остави... Не е вятърна мелница плажа, нито чувството - сън ме разнежи - аз копнеех на теб да разкажа за мига, но умрях сред копнежи! 4. Но пролет е! И бялата й истина си стича по стъклата на прозорците. Дърветата със цветове на ябълка във розово и бяло се покриваха. Над София унесено се носеха подобно нежни атоми във Космоса прашинки на цветя и птици пролетни... Усмивките неволно се завръщаха по южните лица, презрели зимата. И привечер по "Руски" се разхождаха със бавни крачки по паважа хората. И царят се разхождаше... Ръцете му откъм гърба приведен бяха сключени. Той кимаше и скромно се усмихваше, а някои монарси му завиждаха. Зад ъгъла внимателно го гледаха агентите платени на охраната. Но сякаш просто бяха невидими те. И пишеше се новата история. До "Цар Освободител" царят стигаше и спира се... Той взира се към ъгъла, където на площада са прозорците на клуба-кафене с интелигентите. Зад прашните завеси се здрачаваше и лампите полека засияваха. И мяркаха се силуети сребърни, а царят само имената знаеше: лицата им все още непознати са. Той клатеше главата си замислено, но неговите мисли неизвестни са. 5. В кафето беше шумно. И Поетите разпалени до огън разговаряха. Обсъждаха се европейски хроники... Сродени органично с политиката издигаха се рицарските замъци и думата септември споменаваха. Тук всички се познаваха. И сферата на някои непознати тук миришеше на тайната полиция... Предателство. Но комунисти нямаше. И пареха по устните кафетата из ъглите. Тук бяха: Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Йосиф Хербст, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Ламар и др. Един поет с едно око разлистваше сега нов брой на някакво списание. Перчемът му голям се изкривяваше и падаше над синя топка стъклена. Пред очилата обли Пламък пишеше, Поетът, както знаем, бе редактора. А друг един Поет разгръща страници на тънка книжка. После коментираше. Корицата неясна бе, но имаше отгоре й - средновековни замъци - и с букви нежно-алени - заглавие... Това ли са творците на България се питат любопитни минувачите и бързо те през изхода надничаха. Във дъното - в най-мрачната симфония на лампите - един Поет работеше. Той пишеше най-мрачната си статия (еврейската му кръв ли се бунтуваше) и по германски буквите изписваше по лист измачкан... Чашата отпиваше и се усмихваше неловко в ъгъла. ...Април ужасно радваше Поетите: с ръце неясни той ги вдъхновяваше. Забързано отнякъде се спущаше прохладна вечерта и стъмняваше. Но царят беше още там - на ъгъла - и гледаше завесите опушени и как зад тях живееха Поетите. И мисли все по-мрачни го обхващаха. Обърна се - файтонът му го чакаше. Копитата отекнаха по синьото пространство на паветата. А слънцето отдавна със деня си бе отплувало. Студено бе по пролетната улица. На царя също... Нервно минувачите от пътя достолепно се отдръпваха и царя-машинист те поздравяваха. 6. Но утро е... Кафето се изпълваше със своите неделни посетители. По-слънчев и от Август беше месеца и пролетта раздаваше се празнична. Модерните Поети - на България - прочитаха неделните си вестници и първите кафета се изпиваха. ...Внезапно се разтърсиха прозорците и лампите - подобно на пришествие - се счупиха със приглушени стонове. Поетите внезапно се изправиха и чуха новината, че във църквата "Света Неделя" - храма патриаршески - взривен от антихристи беше купола. И царят там - почел бе литургията неделна - и със него са министрите. Събориха се чашите... Разтворени изпадаха неделните им вестници на пода долу - като късни ябълки - а вятърът небрежно ги развяваше. Колоните им мрачно се чернееха, опровергани в близката история. Във този ден небето на България - по-слънчево от лято - се смаляваше. По вестниците нежно се прокрадваше като сезон - едно стихотворение. "Есенно писмо" - стихотворение от Т.Т. Атанасов публикувано в литературния вестник "ЗОРА" през 1925 год. Следва стихотворението: Ти цялата си нежност... А цветята са весели със твойте сетива - и толкова си крехка, че земята самата се страхува от това. Със ангелските пръсти ти усети - дърветата, пътеките, деня - самотен знак на сините планети във фосфорно-живачна светлина. Щастлив съм, че си влюбена. И просто разтвориш ли за времето ръце - към всеки ти прекрачила си моста със крехка дума, слънчево лице. Цветята се огъват от възхита - едва ли ще повярваш в утринта! Естествено е... Космосът ме пита: не е ли тя дете на вечността. Аз търся те във хората. Раздаде на всеки ти мотив от нежността. Ти цялата си нежност - и огради тук няма, за да приютиш света. Антична и класическа, и нова преобразена си - и въздух, и вода - и гъвкава си, движеща, готова да съхраняваш мойта свобода... Какво ли да ти пиша? И разкажа? Ти стъпваш по водата - и деня - във облак се превръщаш. После даже кълнеш се, че си земна и сама. Четеш ли редовете ми? Тогава - целувам ти ръка... Прекрасна тя... Повярвай ми - и птицата запява пред теб като дете на нежността. И изворът утихва, че те има във гълъбово утро - и земя - но има ли те в границата зрима кълна ти се: сега не си сама. Очите ти прочетох... А тогава - усетих силуета на света. Не вярваш ли? Светът ти ме заставя да бъда вечен - с утро и мечта! 7. Рушим информативните си митове - и негатива на историята сменяме. ...Но другото лице е ужасяващо и бързо се променяха представите за някаква победа - за величие - падение и щастие във времето. Мечтаеме демитологизация, която в позитива да е истинска. Къде сме ние - и защо живееме? Защо не се завърнаха героите да ни разкажат? И щом хора са героите защо са също хора и палачите? Животът зад парадната завеса е със две лица. И ние ги споделяме... От хиляди "защо" ще се разкъсаме! Душите ни отдавна са разпънати: почитаме пресветите причастия. Белязаните с черен знак проклинаме. И после мислим - мислим, че живееме подобно черни дупки там във Космоса - в словесната еквилибристика - и пазиме вселенско равновесие. Природата във нас... И кръговрата й пренасяме неволно във душите си. Проекция на Космоса - душите ни мечтаят най-драстичното разтърсване, което победени им отказваме. И ето: недалечната история със ръста на Херакъл се изправяше, за да разкаже, че е по-голяма тя от всички ни, че ние сме творците й. И нека да взривиме параваните и с жеста на творци да я създаваме. Живота ни изпълва съдържание, с което да намериме признание в потомците. Внезапно да разтърсиме ний времето, което във ръцете ни е само - непотребна информация, - когато разрушаваха се митове... 8. И пак за царя... Този път двореца му е пълен с чуждестранна дипломация. Приема царят искрени приветствия. Посланиците леко се покланяха. Роялът се дочуваше от ъгъла. И чашите с шампанското... Лакеите - по леки и от въздуха - донасяха подносите и като миг изчезваха. Слугите, уморени, отпочиваха - във кухнята - след твърде дългите приготовления. Във залата блестеше. И мечтаеше дворецът му подобно на Версайския да свети - царят. И на всички кимаше. Английски се говореше, но немския и френския със чашите се сливаха. Звънтяха във кристала по класически. И пишеше се новата история. Тук всички са щастливи и отмерено те изговарят думите изискани. Това е първото лице - най-бялото - най-празното в проклетата история. Прекрасния обект на романтиците. Но пак във тази нощ - и ето другото лице на прокълнатата история - загиваха безпомощни Поетите. В Илиенци набързо ги погребваха убити, удушени, унижавани... Едно изкуствено око отделя се от своя труп и вятъра отнася го. От джоба на едно сако подава се там книжката със рицарските замъци и вятърът разгръща бледи страници разсеяно... И бавно заваляваше над ямите, изпълнени със трупове. Луната се прокрадва разтревожена - пътува сред окървавени облаци. Това ли е присъдата на времето? Рушим информативните си митове и негатива на историята сменяме. От двете й лица се отвращаваме. Не царят вечен - нито пък Поетите - историята пишеха. И празен бе живота им на фона на епохата. Фасадата й многоцветна бяха те и гледаха отгоре на творците й. Но близката история осъди ги... И като струя топла кръв се спускаше небето на Април над пресни гробища. 9. Година-епилог... А романистите да ровят във сметта се надпреварваха. Белетризираха в стотици страници една поезия недоизписана. Последните илюзии разбиха се в годината на ангели и кръстници. И се докосват мрачните й полюси - във сблъсъка - светкавица на времето подобно в лято буреносни облаци... По-светли са неясните й образи. И нека да не митологизираме билото преди нас, от нас наречено история... Проклетата история в годината на дяволски причастия! Ръцете на селяка продължаваха тютюните да нижат. А воловете - с ребра като на лодки - запълзяваха по нивите към алените залези. Огъва се пространството под техните ръце и под кинжала на псувните им. Ругаха всичко, всичко те, но само те изграждаха планетата под себе си! Под нивите - душите на убитите... Поети и царе ще има винаги, но не за тях е отредило времето да пишат прокълнатата история! Къде сме ние и защо живееме? Защо не се завърнаха героите? От хиляди "защо" ще се разкъсаме! Година-епилог! Отново пролет е. Нахранени са със плътта на мъртвите цветята пак. И ние сме усмихнати. О, нека сме щастливи, щом живееме от нечия мечта за нас! Със птиците и песните им винаги в душите си...
2002-08-23

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)