БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Утре

Иван Милтонов Николов (Лудетино)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

Тръгваме, но сме никъде.

Тръгваме, но стоим.

Тръгваме, но няма ни.

 

 

Път насред никъде, стоим и се гледаме.

-         Безумно остарял си.

Зад дървото се крие драгливо псе. Дърво без посоки, вятър и време. Дървото на нашият сън.

-         От колко време сме тук? Питам те.

-         Не знам. Оглеждаш се. Не мисля, че сме били някъде другаде.

-         Но тук е отвратително, гадно и пусто.

-         Нда. Винаги съм го знаел, но ме е било страх да ти го кажа.

-         Страх, но защо?

-         Не знам. Казвам ти страх ме беше. Може би от това, че ще поискаш да отидем някъде другаде.

-         Но къде можем да отидем?!

-         Не знам. Другаде.

-         Хм.

-         Какво хм?

-         Чудя се какво ли е там.

-         Къде.

-         Другаде, как къде.

-         Аз пък не се чудя.

-         Защо?

-         Страх ме е нали ти казах.

-         Но как може да те е страх от нещо, което не познаваш?

-         Именно от това ме е страх, защото не го познавам.

Седнах в прахоляка и погледнах към кучето.

-         От къде се взе пък това куче?

-         Мисля че се появи днес.

-         Днес?

-         Да днес.

-         Не ми казвай че знаеш какво сме днес.

-         Да знам.

-         Знаеш?!

-         Знам. Днес сме.... днес.

-         Уф.

-         Какво беше това уф?

-         Няма значение.

-         Добре тогава. Уф и на тебе.

Заех се да си разтривам краката.

-         А утре. Какво ли ще бъде утре?

-         Не знам. Твърде далеч е. Страх ме е.

-         И от утре-то ли те е страх?

-         Да.

-         Защо?

-         Защото не го познавам. Винаги има едно ново утре.

-         Но ние сме преживели толкова много утре-та.

-         Всъщност нито едно.

-         Прав си... Нито едно. Само безумно много “днес” превърнали се в минало...

-         Да останали назад по пътя.

-         Пътя?! Нима тази пътека бележи изминатото време.

-         Да и ни води към нашето утре. Затова и спряхме да починем при това дърво.

-         И това ли помниш?!

-         Да, нали ти обясних – пътя, днес, утре, дървото. Всичко това е толкова уморително.

-         А кучето?

-         Какво кучето?!

-         Не го ли помниш от преди това. Струва ми се познато.

Ти се замисляш.

-         Мне. Появи се днес.

Гледам го с интерес.

-         И все пак ми е познато иди да го разгледаш.

-         Защо аз?

-         Защото ти си спомняш разни неща.

-         А ти?

-         Аз ли?!

-         Да. Ти, ти нищо ли не помниш?

-         Струва ми се не, освен може би кучето.

-         Кучето?!

-         Да кучето. На теб не ти ли омръзна да говориш, отиди и виж проклетото куче.

-         Уф.

-         И стига с това уф.

-         Добре.

-         Добре.

Ти бавно, бавно започваш да ситниш към песа. Заобикаляш го и започваш да му се пулиш в сълзливите очи.

-         Ей куче, куче. Кучи, кучи, кучи...

-         Абе стига си му говорил и виж дали не ти е познато.

-         Знам ли... Оглеждаш го.

-         Е какво, знаеш ли?

-         Не знам. Нищо не помня.

-         Не аз нищо не помня. Ти си този който помни нещата. Погледни го по-добре хич ли не ти се вижда познато.

-         Не съм сигурен. Кучи, кучи...

Отегчен от всичко това, хващам една пръчка и започвам да рисувам фигури в пясъка.

-         Ааа виж това е много интересно – почти изкрещяваш ти.

-         Какво, какво?! Скачам на крака.

-         Ами женско е.

-         Женско?

-         Да женско.

-         Мда, женско. Интересно наистина. Аз се доближавам до вас двамата. И с какво това променя нещата.

-         Ами, не бих казал, че ги променя с нещо.

-         Как така не ги променя.

-         Ами не ги променя.

-         Но нали е женско.

-         Женско е.

-         Хм.

Отново сядам, но този път под дървото на сянка. Блаженно се отпускам и вече поуспокоен заговарям.

-         Добре, че го има поне това дърво.

-         Да днес го има.

-         Днес, а вчера? Вчера то беше ли тук?

-         Вчера се намира някъде назад по пътя, а дървото си е било тук и може би с вчера- то на някой друг.

-         А утре?

-         Няма утре. Утрето е недостижимо. То е мечта. То е вътре в нас и запълва нашето днес.

Замислен гледам към дървото, пътя, кучето, дървото и отново пътя.

-         От кога вървим по този път?

-         Мисля че от самото начало.

-         А то е?

-         От нашето появяване.

-         Странно, а защо вървим?

-         Че какво друго можем да правим.

-         Да наистина, какво друго. И вървим именно по този път.

-         Именно по този.

-         Че защо?

-         Вероятно защото сме го открили.

-         А дали сме търсили и други пътища?

-         Не вярвам.

-         Защо?

-         Ти явно освен, че нищо не помниш и бързо забравяш. Нали ти казах, че ме е страх.

-         Да сетих се, страх те е от непознатото.

-         Да.

-         Но защо?

-         Не знам.

-         Опитвал ли си някога да вървиш извън пътя?

-         Не.

-         Заради страха ти?

-         Да.

-         Но така нищо няма да разбереш.

-         Напротив ще разбера.

-         Какво?

-         Накъде води пътя.

-         Нима не знаеш?

-         Не. А ти нима нищо не помниш?

-         Не.

Стоим и се гледаме.

-         Боже колко си стар.

-         Уф.

-         Какво беше това уф?

-         Това вече го каза.

-         Казах ли го?

-         Да и то днес.

-         Днес?!

-         Днес!

Ставам и възбудено отивам до кучето.

-         Сетих се, сетих се – викам и подскачам около изпостелялото псе.

-         Какво се сети?

-         Искаш ли да ти издам една тайна?

-         Не.

-         Именно, именно. Ха. Знаеш ли какво, ние сме срещали това куче.

-         Така ли и как пък разбра?

-         Познах по твоето държане. Ти нищо не искаш да научаваш. Страх те беше да познаеш това куче. Страх те от всичко, което е извън пътя. Ти имаш само своят страх и пътят.    

Ти стоиш и ме гледаш с неуместна ирония.

-         Моят страх, кажи ми защо е този мой страх?

-         Ти си един безкраен идеалист. Ти търсиш утрето макар и вече да не вярваш в него, но ще продължаваш да го търсиш до самият край заради мен.

-         Кой съм аз?

-         Ти си моят водач. Аз съм, като слепец, заслепен от своят страх, който е изличил спомените ми от разочарованието, че няма утре. А ти, ти ме водиш и подържаш надеждата. 

-         Знам това.     

-         Знаеш това?!

-         Да. Всеки ден играем тази пародия. Тя ни подържа живи и знаеш ли какво, кучето беше товя идея.

Прах, пустиня, път, дърво... Да и куче, какво ти куче, просто две очи, които ми помагат всеки път да си спомням. Съкрушен падам на земята и съзирам по-ранните си драсканици по пясъка. Размазани контури от изгубен континент, виждам нарисувани нас двамата. Празни фигури в празен свят, форма в ума ни и нищото повече.

Вдигам очи.

-         И какво ще правим сега?!

-         Ще продължим по пътя.

-         Ще продължим?!

-         Да.

-         Днес?

-         Да, днес. Няма утре.

 

 

 


2004-04-12