БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Родът на Левски

Димитър Фролошки (митко)

Раздел: Публицистика  Цикъл:

Греда в окото на историята Левски в историята. Род и семейство Етимологията на понятието “история” на всички би трябвало да е пределно ясна. Малцина са онези, които провокират същността й не като историография, а като философски дискурс. Епистемологичното представяне на думата (категорията) “история” обаче дава плавни и рязки облитания над духа и материята. Приемаме, че наистина думата (ιστορία) е старогръцка по произход, но я датираме като същност и поява в периода 1500–700г. пр.Хр. Този времеви отрязък побира в себе си преселения и епическите битки на герои и завоевания, тъмните времена и класическата древност и разцвета на демокрация, философия и изкуство. А това означава, че думата е от времето преди морфемен строеж на езика, на мисълта и на социалното устройство. Епистемното разглеждане структурира наличие на троична система: ИСТ–ОР–ИЯ, изразяваща, изговаряща, назоваваща и пресъздаваща Времето като космическо-материална категория, поддържана и от наративната телеология на Космогонията и Космологията – миналото (ИСТ), сегашното (ОР) и бъдещето (ИЯ). Първият елемент, организиран от три дяла, съответно изразяващи минало (И, първочистотата), сегашно (С, чудото) и бъдеще (Т, духът), означава “победеният Звяр”. Вторият елемент обозначава “говоренето”, оттук като следствие ще бъдат развити философията и филологията – за онова, което не може да се изговори, и мета-нивото за необходимостта. Третият елемент изразява мечтата за “доброто, бъдещето, хармонията”; оттук мечтанието и вопълът у Хезиод, както и утопиите на света, които противостоянстват именно на историята. В този епистемологичен контекст как да определим, ако не да оценяваме българската история като научен дискурс? През самия ХІХ век съществуват различни течения, в допълване или конфронтация. Тази полиморфност след Освобождението се заменя с “класическата история”, позната в общи линии и до днес. В навечерието на Войните обаче, след Катастрофите, в навечерието на Войната, през времето на Промените и Градежа и в навечерието на войните – историята настойчиво променя методология, методика, акценти, обект и обекти (изличавани, раждани, манипулирани). Можем да допуснем наличие на някаква матрица, която се полага върху събитията от живота и върху мета-написаното за тях, и поражда историята, такава, каквато ни е позната от последните няколко десетки и стотини години. Извеждаме начална релация, на първо приближение – сравнително частна – с проблема за историческото концепиране на Апостола във времето. Може ли историята да каже: Ние историците сме във времето и времето е в нас? Или по-скоро: Ние историците сме времето и времето е наше?! Парадоксално, но най-голямото, светло, гениално, прекрасно момче, единият син на Майка България, е положен в едноизмерима еднозначност. За него няма никакво колебание – той се чества, уважаваме го, обичаме го, като икона го асоциираме, и толкоз. Казано е всичко за него. Диахронното проследяване на биографиите на Апостола и на осмислянето на Левски в историята дава изключително интересни наблюдения и изводи. Насочваме вниманието си към произведенията на Сава Кършовски, Георги Я.Кирков, Захария Стоянов, Иван Вазов от 80те и 90те години, Стоян Заимов от 90те години, Даниил Кацев–Бурски, Димитър Страшимиров, Иван Унджиев, Мерсия Макдермот; към ръкописа от 1902г., намерен през 20те години и използван до края на 40те години и наново през 80те години на ХХ век; фототипното издание на Унджиев от 90те години; родовите изследвания на Левски от Никола Ферманджиев; приписките и бележките към приписките от Никола Ферманджиев и Венцеслав Начев. Може за се изследва обектът-предмет на научен интерес, но могат да се изследват и изследванията върху предмета на изследване. В онова съдбовно време, за което опитваме да разсъждаваме, родът е бил нещо здраво, истинско, коренно. Човекът израства в рода, носи гордост, самочувствие, сила от връзката си с него (дори да излиза от него). Родът и човекът са неразкъсваеми. Традицията българска в това отношение е уникална измежду всички други народи от всички времена и страни. Именниците (от този на Българските Кановете до Спиридон Габровски или поп Йовчо) представят мощта и достолепието на владетеля чрез рода, чрез памет и време. Сава Кършовски от 80те години поставя традицията на разказването на случка от богатия на премеждия живот на Апостола, така благотворно продължени от Вазов през 90те години на ХІХ век. Непосредствено след Освобождението в историко-биографските изследвания или публицистични опити (в това отношение Захария Стоянов явно полага трайна традиция) родът на Левски се представя много “стеснен”, неразгърнат – той, бащата, майката, двамата братя. Обяснения, че писателите тогава не са имали достъп до достатъчно данни или че са нямали историческа подготовка са доста наивни. Това продължава и през 90те години, когато се построява паметника на Апостола и излиза обемната биография от героя Стоян Заимов. През 20те години, когато в обществото се правят опити за реабилитацията на поп Кръстю, при извеждане на родословието Даниил Кацев–Бурски подава прадядо. Оказва се, че родът на Левски е по-назад във времето от дядото Кара-Иван и прадядото. Първият, за който има спомен като предание, е Драгой, живял от 1600 до 1660г. Журналистът, който самият извежда потеклото си от рода на Апостола, се опира на ръкопис от 1902г., правен по анкети с Яна, сестра на Васил, и мнозина други, живели отдавна и помнещи Левски. След около двайсет години, в навечерието на Войната, Кацев–Бурски ще издаде този ръкопис. Страшимиров – Унджиев отхвърлят Драгой, далечната перспектива и памет за времето на рода. Двамата са на ниво – Иван Тахчиев (Кара Иван), дядо на Левски. За пръв път се дава широка хоризонтала на разклоненията на рода през 30те и 40те години. Книгата на Унджиев, излязла след Революцията, след няколко години е отхвърлена и забранена. Възможно обяснение – поради идеологемата “Човека от народа” от средата на 50те години. Затова биографията на Апостола от Унджиев ще се издава на няколко пъти в съкратени варианти. Англичанката Мерсия Макдермът осъщетвява специфично връщане към вече отработени тези (Иван Тахчиев – Кара Иван е дядо на Левски; пет деца в семейството на Иван Кунчев и Гина Караиванова). През 80те години се публикуват родовите изследвания на Ферманджиев “Родови хроники” и съвместно с Венцеслав Начев – “Писахме да се знае”. Макар да не се дава нещо съществено различно от данните на Кацев–Бурски, те пригледно представят засега достигнатите данни за рода и семейството на Васил Иванов Кунчев – Левски. Родът по бащина линия започва (толкова сочи родовата памет засега) с Драгой, живял в самото начало на ХVІІ век (1600–1660). Този Драгой имал син Видул (1650–1730), роден, когато баща му е на петдесет години. Синът на Видул е Кръстил (1709–1741), обесен в Цариград, понеже се побратимил с болярина Атанаса от Арбанас, за да “свалят султана”. Кръстил имал двама сина – Видул и Тудур. Видул бил убит от турците във Филибе. Същият Тудор Спахия е преписвал Паисиевата история и има няколко приписки по полетата й (“Да се помни куга кърджалии посякоха рука моя, кату бранихме селото при скокът 1796 сене, Кръстовден”; “Лежах у апсаната у Едрене, па ме пущиа. Сичкото беше за убиения Сабри бей от Филибе, дето гу уби наш Кунчу, па забегна у Войнягово, та са скри”). Кунчо е син на Видул и е дядо на Васил Левски от бащина страна. Бил убит от турците. Кунчо е имал осем деца. Един от тях е прочутият Видул войвода. Той бил “голям хайдутин, борил се с кърджалиите, па ходил да се бие по Мора (Гърция) през 1821г.” Той избил толкова много от разбойниците, че се образувало цяло гробище. Бил “много красив човек, рус, със сиви очи, носил калпак и дълъг перчем, и силях, натъпкан с пищове и ножове”. Войводата – чичо на Левски – бил убит през 1833г. в Троянския балкан. Друг известен син на Кунчо е Тодор, убит при Одрин като участник в похода на Дибич Забалкански. Иван е бащата на Левски, достоен брат и син. Иван Кунчев бил на огромна почит в цяло Карлово. Имал среден ръст, бил рус, физически здрав и сърцат. Неговите решения по общински дела били закон за общината. Бил спомоществовател на няколко книги. Част от рода са и Въяците, потомци на брата дядо Кунчо, от брака му с Яна Искрьова. Един от братовчедите на Левски от това коляно на рода, Кунчо Въльов, е вземал участие в народните дела, бил заточен в Диарбекир. Негови двама братя поради сбиване с турци забягнали от Карлово. Мъжът на сестра им е убит през Освободителната война. Потомците се проследяват още две поколения, насетне данни няма (а в някои изследвания те ще свързват единствено с възможното опропастяване на брата си и чичо си Иван). За рода на Левски по майчина линия мнението е единодушно, че има повече сведения. Паметта сочи като родоначалник Тинко (Христо), женен за Гена (?). Неговият син е Иван Тахчиев, или известният Кара Иван. Изследванията, ако можем така да ги наречем, или биографии или опити или публицистика или идеологически механизми, са категорични, че това е дядото на Левски по майчина линия. От данните в приписките в стародавните книги обаче може да се положи, че Кара Иван не е дядо на Левски, а негов прапрадядо. Иван Тахчиев имал три деца – Христо, Генчо (женен за Мария?) и Васил (Васил Златар). Син на Генчо е Карловският златар Васил Генчев Караиванов (женен за Евдокия). Това е дядото на Левски и действителният баща на Гина. Затова и над 85% от първите братовчеди – внуци на Васил Караиванов са кръстени с име Васил. Децата на Васил и Евдокия са осем – Генчо, Христо (бъдещият архимандрит Василий), Атанас, х.Пейо, Дона, Гана, Мария и Гина. Всички те имат семейства – с изключение на духовника хаджи Василий. Гина и Иван Кунчев имат осем деца – Яна, Васил, Христо, Петър, Марийка и три, починали съвсем невръстни. Яна от брака си с Андрея Начов има девет деца – Начо, Тота, Гина, Мария, София, Елена, Христо, Иван и Елка, и седемнайсет внуци – Бочо, Васил, Христина, Никола, Ана, Иван, Вяра, Андрей, София, Стефка, Ана, Елена, Петър, Екатерина, Донка, Андрей, Петко. Тъй като няма данни за повечето правнуци, не ги изписваме. Мария, леля на Левски, от брака си с Иван Фурнаджиев има пет деца – Христина, Григор, Георги, Никола и Васил. Нейни внуци са Пена, Мария, Георги, Мария, Христина, Иван, Ангела, Васил, Мария, Никола, Надежда, Александър, Иван. Тъй като няма данни за повечето правнуци, не ги изписваме. Гана, леля на Левски, от брака си с Митю Фъргов има пет деца – Вида, Гавраил, Мария, Георги и Гина. Нейни внуци са Георги, Димитра, Гавраил, Парашкев, Димитър и Елена. Тъй като няма данни за повечето правнуци и праправнуци, не ги изписваме. Дона, леля на Левски, от брака си с Тодор Чардаклиев има шест деца – Стойна, Георги, Христо, Мария, Гина и Васил. Тъй като няма данни за повечето внуци и правнуци, не ги изписваме. Хаджи Пейо, чичо на Левски, от брака си с Катерина хаджи Лилова има пет деца – Гена, Иван, Васил, Мария и Лала. Тъй като няма данни за повечето внуци и правнуци, не ги изписваме. Атанас, чичо на Левски, от брака си със Стойка Добрева има седем деца – Иван, Пена (Нона), Васил, Георги, Мария, Христина и Евдокия. Негови внуци са Атанас, Георги, Стефан, Васил, Марко, Христина, Пъша, Стефана, Атанас, Лазар, Стефана, Стефан-Мери, Стефана, Атанас, Васил, Никола, Гина, Никола, Стефани. Тъй като няма данни за всички правнуци и праправнуци, не ги изписваме. Генчо, чичо на Левски, от брака си с Ана Пеева има пет деца – Евдокия, Ненка, Васил, Мария и Христина. Тъй като няма данни за повечето внуци и правнуци, не ги изписваме. Ето един голям род, дал големи личности, дал Левски на България и на света. Един род, който пази голямата памет за родословието. Един род, в който не само има буйни глави, хайдути, бунтовници, но и интелигенти, търговци, свещеници. Всичките са големи, неповторими, единни и силни. Истински българи. Кой обаче лишава и Левски, и рода му от истина, от живот и от сила? И защо? Правим няколко начални наблюдения. Писаните биографии на Апостола от първите десетилетия след Освобождението са в политическа обстановка, когато се изявява първото поколение князе и политици. Може би затова Левски е представен само с баща и майка, и двама братя. Съответно историята, която можем да наречем векторно сравнително “къса”, започва от Аспаруха. Когато минава времето и се раждат второ и трето поколение политици и второ поколение цар син на цар – в историография и в публицистиката се появява много дългият назад род на Апостола, с все известни имена и личности. По интересен начин процесът е хомологичен на древната многохилядна история българска, която се пише и измечтава все по същото време. През 50те години се налага идеологемата “Човек от народа”. Закономерно биографиите на Левски го представят с баща, майка и дядо, но с широка хоризонтала от родови отношения. Историята ни съответно наново започва с десетте хиляди кривокреки конника на Аспарух, наново е въведена късата историческа перспектива. През 70те и 80те години Мерсия Макдермот издава своята биография. Все още не знаем причината, поради която в нито едно издание не са преведени очерците на английската преподавателка за Раковски, Ботев, Каравелов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Интересно какво ли пише в тях – неинтересно и незаслужаващо внимание? Макдермот първа работи така пряко идеята за драстичното съполагане между Земята – Рай, точката Едем и Розовата долина, за Земята – Рай, която пребъдва. Макдермот е първата, която изгражда хомологичните радове Клавдий – вселенско преброяване – Витлеем – Дева Мария/ Иисус : Султан Селим – Казанлък/ хатихумаюн – Карлово – Гина/ Васил. Наистина по някаква причина авторката работи идеологемата “човек от народа”, но в аспекта й – “изключителният човек за народа”. Ферманджиев в Родовите хрониките, и съвместно с Начев в Приписките, следвайки родовия хронограф от 1902г. и Кацев–Бурски, проследяват един голям род назад във времето наше българско. По някакви причини историята ни отново се проектира далеч назад в дълбините на времето, изпълнена с възторг и преклонение, както и пред Апостола Дякон. Остава единствено да направим няколко окончателни изводи и хипотези, които – струва ни се – сами се налагат пред разсъдък и чувство. Историците в нашата история не се интересуват от философия. Философията и историята са две различни научни хуманитарни дисциплини, без досегна точка, без обмен на методология и методика. От това и двете губят. Драстично доказателство за това е отношението на науката (историята) към Възрожденския род. Историците и историята като дискурс не се занимават с лингвистика и философия на езика – и това е повече от явно, дори само по стила им. Психологическият дискурс в историята липсва. Дори като се работят психологически етюди (за владетел, водач, народ, интелигенти, свои и чужди), те се предават елементарно и елементаризиращо, еднопланово, без жизнената пълнота на една личност (като Левски, например). Един изключително адекватен подход в историята засега е застрашително пренебрегнат, както и винаги е бил пренебрегван – езиковият. Думата “род” като епистемология означава сноп значения, изграждащи жива система – сътворената Земя или Твърд, речта, чрез която е сътворена Вселенната (а това Словото е сътворяващо), раждане, подреденост, спазване на реда и хармонията, род в тесен смисъл на понятието, единението между Макро- и Микрокосмос, поредица, всичко това наедно. А се е пазело през Възраждането, пък и насетне паметта за Големият род и отговорността, която се носи от всекиго пред предшествалите. Стефан Караджата знае рода си от Момчиловата сестра Стояна. Георги Раковски води началото си от тримата братя Михаил, Тодор и Руско, съветници на цар Шишман. Родът на Панайот Хитов се датира по поп Люцкан, живял в самия край на ХVІ век, а неговият баща е Тодор (значи в средата на ХVІ век), женен за Керана. Родът Михайловски се проследява от 350 години насам. Цялата етническа българска територия е покрита с родова мрежа. Тя в много голяма степен детерминира идеи, сила, поведение и цели – дори и след Освобождението, възможно е и досега, макар и не толкова явно като в отдалечената перспектива към личности, на които се възхищаваме и пред които заставаме на колене. Проследявайки обаче внимателно редицата род–човек–дело, се оказва, че обявените за предатели в публицистираната история тип Захария Стоянов са от рода на Левски, негови сродници, но и съидейници и съратници, на които се е опирал и на които е вярвал. Иван Фурнаджиев и синовете му са били в комитетите на Левски и са от най-верните му хора. Първа братовчедка по бащина линия е женена за Върли Гюро, известният по-късно Ботев четник. Направена е подмяната на историята. Върху какви принципи се е градяло приятелството? Пространствена близост? Родова близост (роднини и сватовство)? Преживени премеждия? Общата загуба? Христо Василев Пулиев още от Захария се представя присъстващ и участващ в пет важни ситуации, най-близък приятел на Апостола. Само приятел ли е този човек – който внезапно изчезва от полезрението на историците? Днес много трудно можем да си представим същността на Робството, и то става все по-трудно. Затова на помощ идват различни компенсаторни картини, ужасяващи в своята екзистенциалност, но неописващи и неизразяващи нито емоционално, нито категориално Страшното. Една от проявите на робството – гениално изследвана от Вазов в “Немили-недраги” и особено в “Чичовци” – е лишаването от време на индивид и социум. Друга, не по-малко съществена, същност е, че в поведението си човекът дори в най-съкровените си чувства е отдавал доверие единствено към най-близките – приятелство, съвместна работа, мечти, любов. Само в рода, в комшийството, в общата работа (независимо дали гечинмек, идея, богатство) той се е чувствал в известна степен свободен и спокоен. Доверието се среща дори в най-интимните чувствени трепети. По същия начин можем да разгледаме дори “династичните” бракове между чорбаджииски семейства (родове). Налагаме явната хомология между между търсенете истината за рода на големия българин и реално повтаряне едно и също (за Левски в историята) и повтарянето на една и съща теза, с едни и същи примери (за езика в лингвистиката). Възможно процесът да е изява на кризата в хуманитарното и точното познание (преодолявана от 30те години на ХХ век – Ръсел, Уайтхед, Тюринг), при навлизане от Модерно в ПостМодерно. Но кризата в хуманитарното и в социалното се развива и задълбочава, и това не може да не е така, а следва навлизане вече в Информационната цивилизация… Затова хуманитарният дискурс (в частност – в случая изследването рода на Левски) е в такава голяма криза. Модерната методология, положена в ПостМодерна ситуация, не може да даде никакви резултати, още повече пък в настъпващата Информационна цивилизация. Това е едно от възможните обяснения. Другото е – при условията, в които са били българите през ХІХ век, при запазена по време на Освобождението фолклорна Картина на Света, е можело да се създаде или съгради симбиоза с Модерното и ПостМодерното. Това драстично не се случва, въпреки проекта на Левски и Ботев и другите ни момчета от онова време – родени, израсли, подготвени държавници. Всичките са – изклани. Защо не успява жизненият проект за запазване на себестойностите, на паметта и достойнството, та “името Българско да гърми като единствена държава в цяла Европа”, по думите на Апостола? Замислянето е – защо не се случва и съответно защо по познатия ни начин се изгражда и поддържа образа на Васил Иванов Кунчев Дякона. Кой и защо – са отворени въпроси, с ясни отговори и неясен обществен източник. Макар като че винаги обществото ни от последните 130 години, разгледано като интелектуално тяло, да е знаело истината, то мъдро и безпомощно се е примирявало…
2004-04-05

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)