БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Мароко - 2 част

Юри Иванов Варошанов (juriwaro)

Раздел: Пътеписи  Цикъл:

Смара е останала в спомените ми като град на срещите. Първо по погрешка се набутах в градина с празен басейн, дървета, една вързана коза и десетина маси и столчета, която се оказва местния вариант на дискотека. Ибрахим и Мухамед са само две от многото млади момчета, родени на север и работещи на юг. Ниските данъци, при евтин бензин и наполовина субсидирани стоки са предостатъчна компенсация за неудобствата на пустинята, а оптимизмът и духът на новозаселниците напомня на епизод от юконска епопея. По обяд липсват клиенти, но Ибрахим и Мухамед сноват и чистят из кухнята, пият чай, готвят тажин и гледат телевизия или бърборят с хилядите постоянно пристигащи и заминаващи си приятели. В съседната стая са китарите, барабаните и усилвателите на заведението, както и нарове, по които могат да се натъркалят поне 10 човека. Показват ми снимки на семействата си и снимки от купони в дискотеката, където кръшни красавици мятат къдрици и снаги, а към тях се протягат космати здрави ръце с банкноти. Надвечер минавам още веднъж през дискотеката. От колоните дънят последните хитове на суперзвезди като Муса Али или Сюлейман Халаф, а част от персонала на ООН посръбва кола, чай и портокалов сок. Ибрахим се грижи за гостите, а Мухамед е седнал на маса с приятели и едно момиче от снимките, което тази вечер е прекалено напушено, за да танцува или изобщо да възприема света наоколо. Трудно е да си емигрант, пък било то и само в родината си. Следващата среща е не по-безинтересна. Докато вечерям сандвич с месо от козя глава, един мъж със сърдито изражение на лицето се приближава до масата ми и започва дълга тирада на френски. В речта му преобладават думите Алжир, Мароко, Тунис и Франция, а и моят френски е прекалено слаб, за да обясня че не съм французин. Все пак някак си се разбираме, така че той сменя темата на Палестина, Америка и Израел. Белият турист, освен раница, носи със себе си постоянно и тежестта на една дългогодишна история. Тази история е градена с майсторство и векове от милиони предци колонизатори, които наред с благополучието са си натрупали и омразата на няколко континента. Едва когато устните на сърдития мъж с лека усмивка произнасят и името Стоичков, разбирам че е настъпил краят на монолога, но и по принцип се срещаха хора, които ме поздравяваха с "Али Баба" и свързваха, дали на шега или инстинктивно, присъствието ми с разбойничество и кражби. От местните, с които се заговарях на тази тема, не получавах никога директен отговор, така че смисълът зад "Али Баба" ми стана ясен едва след време.

Почти всеки втори гражданин на Мароко е дете ненавършило 15 години. Ясно е значи на какво приличат улиците, когато след училище айде поне четвърт Мароко се прибира по къщите. Момчетата викат, ритат и се гонят или бият, а момичетата приказват свенливо и избухват в клюкарски смях. Карти с Фиго, Роберто Карлос или Касияс минават от ръка на ръка през малките групи, навлизащи в тънкостите на пазарлъка - Хиеро за Ривалдо и Канизарес - Раул за Мендиета итн итн. Футболът е на светлинни години пред другите спортове, но имената Ел Геруж или Саид Ауита също се произнасят с респект, а понякога нищо и никакви старчета по пътя се оказват състезатели по овчарски скок от олимпиадата в Монреал. Правя две-три групови снимки на деца, ритащи в някакъв двор и после те записват адресите, на които да им пратя по спомен. Имената са примерно Махди, Абдул, Джамал итн, улицата и номерът често липсват, други пък са оставили телефони, градът Смара мога и сам да добавя, а държавата навсякъде е Мароко освен под адреса на Рашид, където гордо се чете Западна Сахара. Децата са богатството на всяка една страна, пък даже и тя да липсва от картите. А богатството трябва да се пази добре, така че набързо зачерквам двете издайнически думи и с радост приемам поканата му за чай привечер, след което се разделяме. Не успях да разубедя двамата военни, които се приближиха, скараха на децата и ги разгониха, а по късно разбрах че де юре контакти между местните и чужденците не трябва да се допускат. След известно време друга дузина деца престъпи кралските закони, просейки си по писалка, подарък, дирхам или снимка. Подобни, че даже и по-агресивни бяха намеренията на малчуганите от Лааюн, където джиповете и самолетите с надпис "UN" също бяха по-многобройни. Факт е, че богатите туристи или доброволци от ООН на мисия за един по-добър свят, наред с всичко останало натрапват и просяшко съзнание в местното население, но все пак си оставам оптимист, тъй като в Западна Сахара, за разлика от Камбоджа, поне шансовете за разпространение на СПИН са нищожни, дори за една много по-продължителна мисия на ООН, каквато днес изглежда малко вероятна.

Срещам Рашид в двора на училището. Групи деца, освен на футболното и волейболното игрище, има и под баскетболните кошове, а желаещите да поговорят малко английски се събират около мен. Някакъв малчуган с присмех посочва една прясна драскотина на ръката ми и запретвайки риза показва десетина зараснали по своята - толкова засега са жените в живота му. Детските шегобийства и закачки, играещи ролята на щит към непознатия, бързо секват след първите няколко въпроса, показващи интерес към най-дребните им грижи, но същата тази малка и любопитна тълпа може бързо да се превърне и в голям рояк от оси, ако вместо с усмивка им отвърнеш с лоша гримаса и троснато. Да запазиш лицето (тоест достойнството) на събеседника е едно задължително изискване в далечния Изток, а еквивалентът му при мюсюлманите е ТИ да запазиш лице или по-скоро очакваната и общоприета маска върху лицето си. Разговорите, започващи директно и арогантно, завършват с кавга, бой, нож или с трите.

Урокът по физическо свършва, а след като разглеждам бегло и класните стаи се разиграва следната интересна сценка - Рашид потегля театрално напред, а приятелят му Сюлейман, впил очи в мен, закрачва след неговата сянка.
- Как е тази дума на английски?
- Сянка?
- Не сянка. Какво правя сега?
- You follow Rashid.
- Океий. You follow us.
Тръгвам след децата, а те спират зад всеки ъгъл и като че неволно се обръщат за поглед, да не се изгубя. Аз няма как да се изгубя на 10 метра след тях, но от време на време, за да не избухна съвсем в смях се заплесвам из магазините. Даже и слепците прозират през играта, но тя не прави впечатление никому. Малките деца организират само малки конспирации. Къщата на Рашид е двуетажна, а из вътрешния двор пасат кози. Събувам обувките си. Очаквам да видя само мъжката част от семейството, така че изобщо не съм подготвен с добре дошъл да ме посрещнат точно три забрадени сестри и неловко им подавам кашона с пасти, бонбони и сладки, задължителен в подобен случай (може да занесеш и кокошка, но само ако е жива). Родителите на Рашид живеят по традиция в пустинята, а за разлика от номадите, оказали се в Алжир след 1975, те все още имат щастието да виждат често близките си. Най голямата сестра - Фатима - е женена и се грижи за братя и сестри наравно с децата си. Езикът, на който разговарят, се нарича "хасание" и според Фатима е много по-близък до класическия арабски, отколкото диалекта в Мароко. Сядам на земята и на малка маса пред мен се появяват ментов чай, козе мляко и "швинч" (мекици, направени почти по български). Чувствам се като у дома си, още повече че Рашид в моя чест пуска и "TV Bulgaria", по която почти нереално вървят новините, че пътят към Смолян е проходим само с вериги, а синоптиците примерно очаквали още толкова сняг. Забрадените сестри на Рашид се оказват изключително любопитни, образовани и приказливи. Те определено не са жени от ислямски стереотип, а религията им изглежда преплетена с други местни, древни и дълбоки истини. Все пак изваждайки камерата, те не проявяват желание за снимка, но отказът им е дружелюбен и не повлиява на разговора. Не става дума за политика, но само да спомена Смара и Мароко в едно изречение, Рашид набързо ми пояснява че тук е Западна Сахара, а Фатима набързо му пояснява, че ще го напляска. Третата чаша чай е знак, че срещата е към края си и аз потеглям обратно. Сякаш набрали кураж, Рашид и Сюлейман ме изпращат през тъмните улички на града и малко преди центъра Рашид подава подарък - дълъг черно-златист марокански кафтан "Made in China", вероятно измъкнат без разрешение от бащиния гардероб. Не съм подготвен за подобен жест и в замяна вадя малкото си сгъваемо ножче, очукано от много пътувания. Махвам за довиждане и мъглата на булевард "Hassan II", където може би се криеха Полисарио, поглъща двата малки силуета.

На другата сутрин потеглям към Лааюн. Пътят минава през каменната пустиня, наречена Хамада, а поради липсата на завои автобусът лети с рекордна скорост. Изпреварваме бързо няколко военни камиона, претъпкани с трудоваци в ямурлуци. Встрани от пътя се вижда често знака "Внимание камили!", около който често се виждат камили, а и шофьорът често внимава. Проверките за 250 км са само две, на тях по чудо не записват нищо, а военните с облекчение отмятат само името ми, фигуриращо вече по техните списъци. Лааюн е гордостта на Мароко - немноголюден, обширен град с безкраен централен площад, покрит на места от брезентови навеси. Под тях деца и бащи играят на футбол и карат колела или си удрят шамари. Нещо необичайно за тия географски ширини са боклукчиите (облечени в жълти униформи), трудещи се между редици от палми пред главната джамия, а свежата зелена и подравнена трева на местния стадион и заключените градини също не са характерна гледка за Сахара. 500 км на север от тропика на рака, в Лааюн живее може би 2/3 от населението на провинция Западна Сахара, а то може да се наблюдава привечер по главната широка улица, обикаляща елипсовидно около многобройните кафенета, сергии, ресторанти и магазини. Много от сградите на столицата са бивши казарми от испанско време, сравнително нови, но вече порутени постройки има и по дерето на червената река, а най чудната гледка представлява местния "bidonville" (квартал на бедняците, заселени образно казано в бидони) в края на града. Наред с невъобразимата мизерия, по малкото къщи, снабдени с покрив се виждат сателитни чинии. Не проумявам гледката, тъй като дори и наличието на дефектен радиоприемник в радиус от километър би ме учудило, но любопитството в такива квартали е неуместно при липсата на отряд от лековъоръжени придружители.

В Лааюн започвам третата си седмица в Мароко. Смятах тук да изкарам няколко мързеливи дни около нова година, но не мога да се сприятеля с града и го напускам бързо. Време е да потеглям обратно на север. Решавам да разбия дългото пътуване до Маракеш на 2 части и да направя почивка в Сиди Ифни - градче на морето, точно на средата на маршрута. Директен автобус ме оставя в Гуелмин, а срещу автогарата забелязвам стоянката на маршрутните таксита, наречени "grand taxi". Те обслужват късите отсечки, по които нередовно минаващите автобуси са винаги претъпкани и бавни. Гранд такситата обикновено са 20 годишни очукани мерцедеси, побиращи (независимо от количеството багаж) по двама на предната и четирима на задната седалка, които потеглят веднага след като се събере тарифата за пълна кола. Ако конкуренцията е силна и имам лукса на избор, избирам най-възрастния шофьор. Не става дума за неговата предпазливост или опит - самият факт, че той е остарял напук на занаята си е достатъчен.

В Сиди Ифни намерих спартански хотел за няколко долара. Душ липсваше, но студената вода, при наличие, тънко струеше от единствената мивка в коридора. На 30 Декември вечерта битовите условия рязко се влошиха, след като някакъв кретен от кафенето под хотела се издрайфа поне два пъти в същата тази мивка. На другия ден посетих хамама (градската баня), а чистачка се появи едва след празниците, когато вече и каналът се оказа напълно запушен. Понякога мъжката и женската баня са в две отделни помещения, долепени едно до друго, а в по-малките квартали една обща баня се използва на смени. Хубаво е да си носиш кесе, сапун и кърпа, на входа плащаш символична сума и после събличаш всичко без късите гащи, защото и в банята мюсюлманите си остават свенливи хора. От съблекалнята грабваш няколко кофи (измайсторени от стари автомобилни гуми, които местните използват също като подметки за чехли и други полезни неща) и тас за поливане, след което влизаш през врата (най-често хваната с пружина за стената), която рязко се хлопва зад гърба ти. Първото помещение е сравнително студено и се използва за плакнене, във второто се сапунисваш и плакнеш, а третото прилича на силно запарена сауна със слаба видимост, горещ под и две иззидани вани, пълни с вряла и ледена вода. Нареждаш гумените кофи на плочките пред ваните, а с чиста пластмасова кофа пресипваш от едната и другата вода докато нацелиш температурата. После запотен сядаш на пода, сваляш с кесето няколко пласта кожа, поливаш се с таса, отново пълниш кофите и повтаряш процедурата. Най-стратегическите места са на високо при ваните, а в близост до канала вече се носи на ручеи водата с кирта на всички присъстващи. Разположих се на удобно място и току що седнал, забелязах как малко плешиво старче изникна от мъглата и започна да ме търка по раменете с грапавата си кесия. Викнах му на български, че не искам, но настойчиво предлагащ масаж, той продължи да ме дърпа за ръката. Инатливо и жилесто старче излезе телякът и нищо нямаше да го уплаши, ако в същия този момент от отсрещната стена не беше шурнала силна струя вряла вода. Не разбрах дали се спука тръба или не, но той накрая ме остави и отиде да оправя повредата. Освен за масажите, старчето се грижеше във ваните да има и достатъчно вода. Когато тя намалееше, хлопайки по тръбите, телякът известяваше огняр и котелът забумтяваше с нови дърва и стружки. След малко, точно при канала друга жертва на теляка легна по корем на пода, а той седна на гърба му, законтрил крака в стената и с майсторска лекота направи нещо като арбалет от тялото му. Измасажира крака и ръце, а жертвата стенеше "Аллах, Аллах" и пъшкаше тежко от удоволствие. След около час, дишането в сауната става невъзможно, така че се насапунисах и изплакнах няколко пъти и преоблечен най-накрая се появих отново на улицата. Нищо не може да се сравни с момента, когато от турската баня излизаш навън. Лек като облаче се носиш тананикайки си из тъмнилката, порите все още са отворени, но от тях се лее само аромат и светът изглежда като арабска приказка, в която липсва и дума за запушени мивки.

Вечерям в кръчма "Ланзароте". Около 400км океан делят Сиди Ифни от Канарските Острови и лодките натъпкани с бежанци или дрога, при добри условия, взимат разстоянието за 40 часа. Заприказвам се с 20-годишния Ахмед, който предпочита наркотрафика пред бизнеса с емигрантите и по свои думи печели по 100$ за всеки килограм хашиш стигнал до "човека" на испанска територия. Интернетът е идеално място за комуникация с посредника и информация като прогнозата на времето или вълнението на океана, а разходите за интернет връзка, лодка, гориво, бакшиши и командировъчни се поемат от щедрите туристи на Канарските Острови. Понякога лодките не се завръщат обратно, а колегите щастливци се събират в кръчма "Ланзароте" и споменават приятелите с добро в моряшките си истории. Към полунощ Ахмед замина на работа към близкия къмпинг. Втората му професия бе жиголо. На другия ден го видях да се прибира от работа и повървяхме заедно по плажа. След известно време той свърна към местния bidonville и в далечината тълпа от малки деца шумно го посрещна пред барака с ламаринен покрив.

Подобно на традиционните бастиони в Африка - Цеута и Мелия - Сиди Ифни също е бил испанска територия до 1969 година. Липсата на естествено пристанище и блокадата на сухопътните връзки на града, наложена от Мароко, ускоряват изтеглянето на испанците. И досега на 200м навътре в океана все още се виждат масивните фундаменти на въжената линия, с която те превозвали товара и екипажа на многобройните кораби, но днес кабинките на лифта ръждясват на брега, а вече дори и испанското консулство в центъра на Сиди Ифни е запустяла сграда. На няколко километра на юг е вдигнато ново пристанище, в което рибарски кораби и лодки вече се поклащат завързани на дългия, дълбок, бетонен кей. Модерната борса за риба също не липсва, а съвсем наблизо се вижда и обширна консервна фабрика. Пътят ми обратно към града минава по пистата на многофункционалното запустяло летище. Полетите с граждански, военни, пощенски или селскостопански цели до 1988 са били използвани и за мишени на Фронта Полисарио, а днес летището е предимно място за пазар, паша и социални контакти или спорт.

Всяко пътуване в Мароко ще е непълно без Маракеш, а Маракеш би бил само един обикновен град без "Джемаа ел Фна" - площада на мъртвите. Това е име от времена, непознаващи бомбите, когато за назидание е било достатъчно да побиеш нечия глава на кол. Днес площадът с неправилна форма, заобиколен от пазарчета, закусвални, хотели и ресторанти, привлича тълпите туристи с други зрелища. През деня многобройни групи от акробати образуват пирамиди, мостове и други сложни фигури, а около тях берберски певци, музиканти със странни инструменти и възрастни разказвачи събират също зяпачите на кръгове около себе си. Забулени врачки с чадъри предсказват хорските радости и нещастия, а усмихнати продавачи на сокове, наредили купчини портокали на сергиите си, се провикват настойчиво към жадните минувачи. До тях са разхвърляни малки магазинчета със сувенири, фланелки на ManU, кафтани, роби, сандали и джапанки, а покрай тях се разхождат "мобилните" продавачи на сокове, облечени с пъстри костюми и широки сякаш мексикански шапки, които живеят не толкова от соковете, колкото от таксата за снимка. Във всички по-големи групи на площада фигурира поне по един съгледвач, чиято единствена работа е да наблюдава туристите фотографи и да събира таксата снимка. Джемаа ел Фна е място престижно като софийската "Витошка" и някои търговци, натоварили стока на рамо върху дървени табли, бързо се разбягват при появата на първия полицай. Лицензи за търговска дейност се издават също така на лечителите на косопад, рак и импотентност, на ориенталски танцьорки, на антиквари или просяци, артисти, циркаджии и старчета, омайващи със зурлите си отровни змии с извадени зъби и подвижността на маркуч. Надвечер лицето на Джемаа ел Фна се променя, но атмосферата си остава същата. Безброй подвижни кухни прииждат незнайно от къде и се подреждат като мравки на площада. Вадят се тенджери и скари, пейки, маси и лампи, чиято оскъдната светлина едва проблясва през пушека, вдигащ се от супи, кюфтета, манджи и сосове. След 11 вечер площадът бавно запустява, сергиите се затварят и кухните и летящите продавачи на "какво ли не" изчезват. С общи усилия боклукчии на заплата и самоиздръжка почистват асфалта на площада, който към полунощ наподобява само един широк и празен паркинг.

Среднощното пътуване с автобуса Маракеш-Фес засенчи хубавите ми спомени между Рабат и Есауира. Автогара Маракеш е близо до стената на медината и непрекъснато на входът й поне десетина души, привличащи клиенти, крещят дестинациите на тези автобуси, които скоро ще потеглят непрепълнени. Минах покрай тях и около обяд купих един от последните билети за същата вечер от гишето на компания "Исмаилия Кар", рекламираща на снимка луксозна флотилия от автобуси с тоалетна, климатик и обслужване. За кратко се замислих, тъй като освен тези удобства и цената на компанията беше с дължини пред конкуренцията за Фес... но вече бе късно за мислене. Към 9 вечерта нещата се поизясниха, и качвайки се по стълба завързах раницата на покрива на нещо, използвано някога като градски автобус, чиито фабрични седалки бяха извадени и сменени с повече седалки, огънати от железни тръби, които стърчаха от тапицерията като свидетели на отдавна забравени катастрофи и ежедневен вандализъм. Преди да потеглим, група дрипави деца търговци мина между седалките с кърпички и храна за из път, след тях дойде ред на двама слепи просяци на преклонна възраст, а след тях се качи човек с гетобластър на рамо, който за проба изпя мелодично кратка сура от корана. Вярващите явно одобриха гласа му и си закупиха няколко касети, докато аз безуспешно се опитвах да се вместя между две седалки. Предните седалки обикновено са за предпочитане пред задните, но има случаи, когато да се наблюдава как кара шофьора изобщо не е желателно и тогава задните седалки са за предпочитане. Шофьорът бе възрастен човек, остарял напук на занаята си, но той също така бе напушен и трима приятели на неговите години седяха встрани и му правеха компания. Те шумно си бъбреха и викаха, а капитанът на "Исмаилия Кар" отвърнал лице от пътя се смееше през сълзи към тях и уверено носеше автобуса напред през пъклената нощ и през насрещното, хванал цигара в едната ръка и волана в другата. Бавно минаваха часовете, а нощта беше студена. От постоянното друсане всички току-що затворени прозорци се отваряха само след минута и някои от хората, които които въпреки това успяха да поспят се събудиха без багажите си. Най-големият риск при всяко едно пътуване е прекалено банален за първа страница на вестника. Шансът да бъдеш ограбен, отвлечен или убит, както и шансът да пипнеш рядка, но упорита болест е нищожен в сравнение с риска от катастрофа, дори когато не икономисваш от разноските по транспорта. Рано сутринта пристигнах на автогара Фес, нарамих раницата и се запътих към медината. Видимо треперех от студ и хартиената торба в ръката ми шумолеше.

За разлика от десетките медини, едва ли не разрушени, само за да бъдат реконструирани от французите, старият град във Фес е останал непокътнат. Огромен е лабиринтът от тесни улици и за ориентир отново използвам единствено наклона на улицата. Дюкяните, пазарите и ритъмът на медината ми напомнят на филм за възрожденска България, а из дворовете все още може да се наблюдават десетки изчезващи занаяти. Точилари все още въртят през искри колелата си, калфи чукат по бакърени съдове, други боядисват вълна и кожи, малки деца навиват прежда, въздухът ухае на есенции, шафран и мента, чаршиите са претъпкани с подправки, стипца, сушена риба, берберски клечки за зъби и билки за черна магия, до тях килими и черги съхнат по дървените балкони на бившите кервансараи и магарета удрят копита в изтърканите калдъръми. Атмосферата на Фес ще е съвсем автентична, ако гидовете не са толкова настойчиви към чужденци като мен, които отбягват услугите им. Всеки турист без местен водач е като разрешен за отстрелване дивеч и се наложи поне хиляда пъти да чуя сентенцията - един комар е по-добре от сто комара - докато на втория ден те загубиха интерес да ме преследват. На север от Фес се намира планинският масив Риф и близостта му се усеща по климата и засиленото присъствие на хашиша - нещо като стока за ежедневна употреба. Експортът на дрогата носи милиарди долари за района, а локалните и държавни управници все още не са успели да изяснят, дали е по-хубаво да има пари или да няма дрога.

Тетуан е последният ми град в Мароко. Испанското присъствие по тези места все още се усеща по архитектурата на сградите и широките булеварди. Отдавна изоставената испанска гара е префункционирана на джамия, наред с дирхама и еврото вече върви като валута, а тукашните магазини, като площ със сигурност ще поберат няколко маракешски дюкянчета заедно с берберски оркестър, в чиито крака се прескачат пепелянки. Градът е пълен със студенти, туристи, търговци на хашиш и всякакви луди типове. Малко след като пристигам, до мен се приближава културно облечен господин със сив костюм, жилетка и скъп зелен балтон:
- Здравейте! Каква случайност! Аз Ви подпечатах паспорта на ферибота. Помните ли ме?
Вече е минал месец и лицето на служителя от кораба за Танжер (намиращ се на 100км от Тетуан) съвсем ми се губи, но подхващам любопитно играта и поздравявам учтиво. След 5 минути става ясно, че културният господин е изпаднал във временно парично затруднение и културно моли да му услужа с 50 дирхама, които ще ми върне другия ден на митницата. С усмивка подчертавам, че съм в подобно финансово положение и господинът изчезва сърдито в тълпата, но балтонът му е явно доказателство че тези номера често минават. Разглеждам града, преспивам и на сутринта с "grand taxi" се придвижвам до границата при Цеута. Опашката на митницата е такава, че затруднява откриването на хора със зелени балтони, но и без тях мошениците, които предлагат "задължителни" формуляри, листчета, пропуски, печати итн. са достатъчно. Бързо минавам покрай всички тях и след половин час съм в Испания. Фериботът бавно потегля към огромните подвижни кранове, към грижливо натрупаните контейнери на Maersk и Hapag-Lloyd и към скалите на Гибралтар, а носът на кораба неясно сочи към първото пристанище на един друг свят - опънат по конец.


2004-04-04

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)