БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Мароко - 1 част

Юри Иванов Варошанов (juriwaro)

Раздел: Пътеписи  Цикъл:

Декември 2002

Фериботът бавно потегля. От дясно остават пристанищни терминали, огромни подвижни кранове и безброй грижливо натрупани контейнери, а от ляво се издигат скалите на Гибралтар. Зад кораба се смалява светът опънат по конец, шарените надписи на Maersk или Hapag-Lloyd изчезват в далечината, а носът неясно сочи към първото пристанище на един друг свят - Танжер. Силен вятър удря по безлюдната палуба и е невъзможно да разбереш дали съобщенията по говорителите вървят на френски, арабски, суахили или есперанто. В крайна сметка това няма особено значение, а и най-късно когато се покажат очертанията на брега неминуемо се показват и граничните власти. Нужно ми е известно време, за да поверя паспорта си в чужди ръце, били те цивилни или униформени, но постепенно ледът се стопява и двамата с чиновника, в малка каюта с маса и разхвърляни легла, наблъскваме със сила данните ми в един почти функциониращ лаптоп. След още няколко проверки излизам извън терминала и забелязвам огромната тълпа от посрещачи. Най-отпред са представителите на хотелския бизнес, следвани от задругата на чейнчаджиите и комитета на таксиметровите шофьори. Джебчиите са размесени равномерно в тълпата и липсва единствено духовата музика. Вълшебната думичка в такива случаи е "Лаа, шукран!" (не, благодаря), произнесена с дрезгав глас и широка усмивка, след което се запътваш към непознатия град с уверената походка, с която влизаш в кварталната кръчма.

Точно пред изхода на пристанището е медината (стария град) на Танжер с тесните си стръмни улици, по които са струпани пазари, хотели, магазини или банки. Изгубването е неминуемо след близо 5 минути, но за практичен ориентир служи наклонът на улицата. Вървиш ли нагоре ще стигнеш до касбата (крепостта на местния деребей), а в посока надолу винаги е морето. Някъде между тях се намира всичко останало. По принцип Мароко не изобилства със забележителности. Във всеки град стереотипите са медина, касба, някоя джамия или медресе (мюсюлманско училище), евентуално гробове и мавзолеи, но отсъствието на уникални монументи се компенсира от богатството на природата, атмосферата на пазарите и колорита на хората. Трудно е да различиш арабите от берберите и маврите от харетините или сахрауите. Берберите също делят себе си на 3 групи в зависимост от района и езика, но в крайна сметка всички те носят паспорта на кралството и до известна степен са верни поданици на Мохамед VI. Широко разпространената легенда, че хората живеещи от туризъм в Мароко са по-нагли от конски мухи и далеч превъзхождат събратята си в Египет или Турция се оказва само легенда. Всъщност не знам дали заради зимния сезон или мерките на туристическата полиция, конските мухи по-скоро бяха с нахалството на свенливи госпожици, а малкото изключения се срещаха само в разглезения от туристи град Фес и около тружениците от MINURSO - френското съкращение на - "Мисия към ООН за референдум в Западна Сахара".

Типични за Танжер, а и за всеки град в Мароко са също търговците на цигара (задължително по една), използващи за реклама празен кашон, затиснат с камък на тротоара, който адски изкушава за шут, ако случайно не забележиш продавача. Навсякъде са и телеботиците, предлагащи куп телефонни кабини под един покрив, което дава представа какъв процент от населението живее в чужбина. А каква част от населението е грамотно, може да се разбере от разчертаните правоъгълници с номерация по стените, върху които са налепени афиши от предизборната кампания. Виждат се партии, символизирани с лампа или кантар, има и партия на книгата, но имената им или букви изобщо липсват. Силно присъствие в Танжер са обсебили и изрусените проститутки - тип "околовръстното", по подобие на всеки моряшки град, където хотелите предлагат и цена на час. И някъде между целия този цветен хаос се натрапва и малко от магията или по-скоро селянията, привличаща навремето откачалки като Barbara Hutton, педерасти от формата на Malcolm Forbes, писатели от генерацията на Bowles и Kerouac или съвсем представително за всички тях - откачалката, педераст, писател и наркоман William S. Burroughs. Списъкът може да се продължи и с Tenessee Williams, Truman Capote, Elizabeth Taylor, Matisse, Stravinski и Brian Jones итн итн, ако това има значение.

Бързо намирам хотел. Стаята е 7 долара (1$ = 10 дирхама) за двама, с тоалетна и мивка отвън, а душът, тоест топлата вода е 5 дирхама екстра. Вечерям харира (евтина гъста кафява чорба с нахут и фиде) и шишчета - две традиционни ястия за Мароко наред с кюфтетата, кускуса или тажина, подобен на нашия гювеч. За гарнитура предлагат горчиви маслини със салса и нещо като туршия. Цялата вечер и на другата сутрин вали, но времето е меко и топло спрямо представите ми за Декември. По обяд хващам автобуса за Рабат по път, заобиколен от обширни плантации с коркови дъбове, чиято кора е обелена до височината на протегната ръка. Едва след месец ще мога да оценя, че всеки автобус, в който не духа и има хора, говорещи по мобифон, е луксозен автобус, а ако почивките са под 20 минути си попаднал и на бърз автобус. И само след 4 часа и 250 км вече съм в Рабат - провинциалната столица на Мароко, както с пренебрежение я наричат жителите на Казабланка. На свечеряване наклонът на улиците ме отвежда до касбата, разположена по отвесните скали над морския бряг. Няколко гида, ламтящи за процент от разходите ми, убеждават, че пътят към терасата на върха, минава през магазина за сувенири. Други казват, че касбата е опасна (dangereux), трети - че пътят не е за туристи, защото там "хората се молят" (на пръсти се броят религиозните сгради в Мароко, чиито врати са отворени за неверниците), но в крайна сметка продължавам без да се вслушвам. 90% от хората, които те заговарят, са дребни мошеници, а другите са просто любопитни или изпечени мошеници.

Всъщност Рабат отдавна е преплел историята си с един втори град. От северната страна на реката Бу Регрег (баща на отражението), която поради пъстрия си химически спектър не отразява вече дори и слънцето, се намира Сале. Навремето името на корсарите от Сале се е споменавало най-вече с псувни и проклятия до пристанищата на Испания, Португалия и Англия. И когато след набезите си в открито море, грабливите и пъргавите им плитководни флотилии се завръщали в реката и отнасяли плячката към сигурните прикрития навътре в устието, кралските преследвачи засядали на първата подводна дюна, след което попадали под оловния ураган, сипещ се от касбата на Рабат и укрепленията на Сале. Бъдещето на оцелелите се изчерпвало с откуп, робство, затвор или смърт, като право на избор е имал единствено Робинзон Крузо... тоест авторът му. Символът на Рабат е кулата на Хасан - недостроено 50 метрово минаре на джамия, между чиито остатъци от колони момичета със спринцовки преследват туристките. Няма страшно, спринцовките са пълни с къна и боядисват ръцете с ориенталски мотиви. До минарето е мавзолеят на Мохамед V, последен султан и първи крал на Мароко след независимоста от Франция 1956, а пред оградата на мавзолея се вее червен байрак със зелена звезда, под който са застинали два строги гарда, под които има два расови, мудни коня, а под тях - две локви и няколко купчинки с мухи. Нагледен отговор на въпроса за устройството на всяка държава?

Вариантът нощен автобус е задължителен за всеки, искащ да види нещо повече от картичките и проспектите, а най-евтините билети са и най-желязната гаранция за добро шоу. Давам раницата си на момче с дънки и ямурлук, което я хвърля в багажното и отрязва - 10 ДХ. Багажът струва по принцип 5 ДХ, но ако наистина дадете 10 и следите внимателно лицето му, ще забележите само за миг едно непреходно изражение, неповлияно от раса, възраст, пол или положение - ехидната усмивка на човека, който е успял да метне непознатия. Трайни спомени за левче. Автобусът изглежда наред отвътре, но това са само първи впечатления. Седалките са широки, затова пък в движение духа от врати и прозорци. И когато контрольорът тръгна да проверява билетите, само за миг мудността на студената нощ отстъпи сцена на динамиката на въргала. Това е същият този миг, от който извира и кръвта по асфалта след мирните демонстрации. Проблемът беше, че няколко напушени момчета на задните седалки не си платиха. Дойде момчето с ямурлука, намесиха се миротворци, по традиция тях ги биха най-здраво, после всичко секна и най-активните актьори затихнаха. Доста неудобно е да се биеш между седалките на рейс, няма място за ритници, няма и поле за изява, така че автобусът спря, вратите се отвориха на едно широко поле, псувните се подновиха и всичко пак се започна. Този път се включи и шофьорът, а за реквизит ямурлукът намери нещо желязно и откъртено от седалка. И когато дойде мирът и почнаха прегръдките и целувките, а аз бавно се унасях от внезапно настъпилата скука, старчето от задната седалка посегна към шишето с вода, което с мъка успях да си изтръгна обратно. В 12 на автогара Казабланка, престоят беше към час, контрольорът се опита да насъска две ченгета срещу побойниците, но те не му обърнаха внимание, тъй като в съседния автобус други герои разиграваха познатите до болка сценки. Някъде към 4 на Н-ската автогара престоят беше също към час, първо се изпиках и разлаях всички сънени кучета, а след това една забрадена и видимо луда жена си покрещя 10 минути с шофьора и метна 2-3 камъка на изпроводяк, на съмване автобусът спираше през 100 метра - качвахме ранобудни селяни с ямурлуци и тежки чували, после отнесохме огледалцето на един камион, който ни настигна - престоят беше само половин час и така някак в 8 дойде неусетно крайната спирка - автогара Есауира.

Нужни ми бяха два часа на припек и литър ментов чай, за да престана да треперя. Мароканският ритуал за приготвянето на чай е в една лига с китайския - ментата идва напарена в бляскав чайник, който се поднася заедно с малки чаши и килограми захар на бучки. Пускаш една след друга бучките при ментовите листа и преди да прелее, пресипваш чайника в чашите и чашите в чайника, чайника в чашите и чашите в чайника. Така над 5 минути, ако имаш нерви. Иначе захарта посмъртно няма да се разтвори, а ще липсва и пяната, грешка - каймака отгоре. Резултатът е нещо с вкуса и вискозитета на рядък ментов мед. А Есауира е градче на морето, напомнящо Несебър или Созопол с повече от един сувенирен магазин на калпак турист. Не липсват нито художници, нито камили, по плажа ритат мач поне 20 отбора, а опашката от файтони се губи чак на хоризонта. Но тези градчета винаги са интересни по периферията. На север, далеч от медината, започва кварталът СМЪРДЯЩ КАНСКИ, през който с умиление изникват спомените за развалени яйца или войнишки партенки. По улицата съхнат безчет жълти, лилави и черни кожи, опънати на дървени табли, а из дворовете мъже по долно бельо се показват над бедрата от широки избелели вани, пълни с вода, ХИМИКАЛИ и кожи. Други смъкват с рендета боклуците или опъват кожите, а трети просто си бърборят през СМРАДТА. Боклукчийството изглежда благородна професия. Вадя няколко цигари и ги подавам на един от клетниците, но той разтваря риза, за да ги пусна в пазвата му - за привечер, когато след дълга баня, и иншаала малко по-чисти и благоуханни те ще запалят, преди да се сгромолясат хъркащи до дебелите задници на жените си. На юг от медината се намира пристанището. Сандалите ми газят на смрачаване върху настилка от сардели, вътрешности и сардини. Повечето лодки и кораби вече са се прибрали и пълнят улова на деня в каси с лед, натоварени на камиони с бръмчащи двигатели. Милион чайки и албатроси се носят към залеза, а котки с провиснали тумбаци се разхождат лениво и лежат. Керван от колички откарва първокласната стока за рибната борса, а остатъкът се разпределя по пазара и между фабриките за консерви. Борсата е може би най-интересната сграда в Есауира. 6 платформи, всяка подобна на голям боксов ринг, заграден с тръби вместо въжета, образуват търга. На тях подреждат рибите, които ще осъмнат в Париж, Женева или поне Казабланка на купчини, така че купувачът да може добре да се огледа. Двама души се качват на ринга - единият събира наддаванията, а другият пише в мазен тефтер и раздава квитанции, които плащаш преди да получиш стоката. Между ринговете има пътеки с канали, в тях се стичат отпадъците, а отстрани са касите, кантарите и администрацията. Докато продават единия ринг, мият предния и подреждат следващия, работата върви като на конвейр, а по пода също са разхвърляни каси с лед и риби, които с изключение на акулите са ми непознати. През следващите дни се търкалям на плажа и зяпам сърфисти в далечината. Водата е топла по Коледа. Дано и днес да са изловили акулите.

Нощният автобус този път е топъл и безветрен, а дестинацията се нарича Тафраут - градче, вдигнато в котловина между върховете на Анти-Атласа. В близост са десетки малки селца с китни розови къщи, изглеждащи запустели през деня. Виждаха се само деца, идващи от училище и жени, облечени в черни роби до земята, опитващи да се скрият от погледите на непознатия. В автобуса, предния ден, също пътува изрусена жена, която покри главата в забрадка едва преди да слезе на спирката си. Явно такива бяха порядките. Спирам се пред розова къща-палат с висока ограда и здрава порта, от която се показва пазач. Проведохме следния разговор:
- Ассаламу аллейкум! (една от 20те заучени фрази на арабски)
- Алейкум селям! Ти мюсюлманин ли си? (подразбирам някак си смисъла)
- Лаа, куфар. (Знам две думи за неверник, едната е "куфар", а другата "насран". Днес ще съм "куфар")
- Само мюсюлманите използват поздрава салам алейкум.
- Е да, ама но парле франсе.(малко френски за разнообразие?) На кой е тая къща? (със знаци)
- На кмета на Казабланка. (чух думите "майор" и "Дар ал Баида" тоест бяла къща на арабски) А къде си тръгнал?
- Отивам до Тазка. Иншаалла. (почвам да ставам нагъл)
- Бе нали не беше мюсюлманин, недей така.
- Добре, довиждане тогава. Массалам!
Пазачът само се усмихна и махна за из път. Пейзажът около Тафраут за мен си остава най-красивото кътче от всичко видяно в Мароко. Каменни масиви в охра се издигат над море от кактуси, а помежду им са разхвърляни махали в розово, запустели глинени крепости и минарета в зелено, около които полуслепи бабички в черно събират съчки или буболечки, а гущерите и змиите, лъщят като сребърни под слънцето и бягат надалеч, ако усетят стъпките ти. Но и за този рай се бе намерил поредният луд художник, който вместо примерно да маркира пътя бе излял 20 тона синя боя върху купчина камъни. По безкрайните долини, пастири и кучета подкарват стадата, а въздухът сигурно е още по-ароматен, когато цъфнат бадемите. Ако не сте виждали коза да пасе из клоните на (бодливото) арганиево дърво, сигурно няма да знаете, че плодът му дава и ценното арганиево олио, многократно по-скъпо от обикновеното. Трудно се берат плодовете на едно бодливо дърво, но колко му е да ги извадиш от козе лайно, отделно че така олиото получава и допълнителен аромат. И за капак на всичко, под високия връх на Джебел ел Кест в долината Аммелн има и огромна каменна лъвска глава, който сякаш бди над изгубения рай и го закриля от художници-бояджии. Друго хитро нещо в Тафраут се чуваше през силните тон-колони на медресето. Учителят изглежда бе оставил малките си разбойници да пеят от 2ра до 20та сура на корана по говорителите, за да им пише червени и черни точки от километри разстояние.

След няколко дни продължавам отново към Западна Сахара. Дали това е име на държава, последната колония в Африка или просто най-западната част на пустинята, зависи само от гледната точка на събеседника. А пътят на юг минава през Тизнит, Гуелмин и Тан-Тан, все градчета с бойно минало, минавали през хиляди ръце и незапомнящи се с нищо. Всъщност Тизнит прави впечатление с новата си модерна автогара или по-скоро с факта, че тя не се ползва изобщо. Гише за билети, по традиция, е паянтовата маса под фенера на двора, багажното е навсякъде около масата, където спокойно хвърляш раницата, докато чакаш автобуса си, седнал на някоя от сините тръби, служещи за пейки. На малката маса е седнал целият персонал на автогарата, който шумно бъбри, пие чай и понякога къса по билет от кочана. Може би само 10% хаос са пагубни за подреденото общество, но по същия начин и 10% ред са премного в държавата, съществуваща напук на хаоса. Автобусът към Смара пристига, шефът на автогарата ми прави знак отдалеч и аз се качвам. До мен след час седна старче, инженер от ВВС в пенсия, занимаващо се, както споделя, с поправки на зъболекарските столове "Сименс" по безбройните военни гарнизони на юг. Старчето ме заговори на добър английски, усвоен вероятно по специализациите над поредния модел на Lockheed и аз бързо го причислих към ония 10%, в които не фигурират дребните мошеници. Особено след като подхващаме и за политиката на района - тема липсваща от коментарите на невъоръжените местни. А старчето сочи през прозореца и гордо заявява:
- "Няма Полисарио! Да сте видели някъде тука Полисарио?"

Фронтът Полисарио от 1973 е съкращение на - "Frente popular para la liberacion de Saguia el Hamra y Rio de Oro". Сагиа ел Хамра (червената река) минава през Лааюн - столицата на Западна Сахара и е нарицателно за северните й части, а Рио де Оро е колониалното име на южните територии. През 1975 Франко вече е на път към създателя на генералисимуси, а испанските интереси в района се топят под лъчите на тропика. Исторически претенции към новосъздадения вакум предявяват и Алжир и Мавритания, но само Мароко успява да мобилизира 350 000 доброволци в мирния "Зелен Марш" от 6 Ноември - дата, която и до днес е национален празник. Широкото братско крило на монархията се разперва над кореняците номади - сахрауите, впоследствие фронтът Полисарио сменя стария враг с няколко нови, а и до днес ООН се занимава с въпроса дали 1) Западна Сахара да се раздели между Мароко, Алжир и Мавритания или 2) Да се проведе референдум по списъците от преди зеления марш или 3) Да се даде автономност в рамките на кралството или 4) ООН да се изтегли, а времето и пушките да вземат по-мъдро решение. Богатството на пустинята за Мароко и Мавритания се измерва в квадратни километри, тонове фосфати, тонове риба и иншаала малко уран плюс петрол. В допълнение за Алжир са примамливи и стотиците километри крайбрежие от Атлантика. Това е една от причините, главната част от лагерите на Полисарио, били те военни или за бежанци, да са отвъд границата в близост до алжирския град Тиндуф. След като минавам първата задължителна проверка за чужденци по пътя към Смара става ясно, че след примирието от 1991 в Западна Сахара наред с военните над мира бдят и бюрократите. Офисът им е копие на автогарата в Тизнит, но тук под лампа наред с данните от паспорта, записват на хвърчащ лист имената на майка ми и професията на дядо – хора, които едва ли дори и морално са подкрепяли каузата на сахрауите. Вторият пост е палатка, в която минавам през същата процедура, разиграна на бавен ход от двама скучаещи военни. А третият checkpoint е каменна караулка и данните, като по чудо, се записват на формуляр. Прозорците практично са покрити с дребна мрежа против комари, но затова пък врата изобщо липсва, така че таванът е почернял от насекоми. Върху циклостил, на стената виси снимката на издирван терорист (боец за правдини), гледащ зловещо през кълба от мухи. Четвъртият checkpoint е на полицията, пускаща без преглед единствено джиповете на MINURSO. Питам пенсионера от ВВС:
- Съжалявам, че бавя автобуса, но каква е целта на проверките - сигурност за чужденците или сигурност за кралството?
- Вашата сигурност най-напред... автобусът е длъжен да чака ... а както виждате няма и никакви Полисарио!
И най-накрая, излизайки от автогарата почти в центъра на малкия пустинен град-гарнизон Смара, забелязвам и гъстата мъгла, стелеща се на талази по главната улица. Видимостта от 2 метра не бе вследствие на обгазяване или военна операция, а резултат от обилния пушек, преливащ на кълбета през многобройните скари по тротоарите на булевард "Hassan II", върху които пържоли, кюфтета и шишове цвърчаха и разнасяха дъха на кимион, джоджен и чубрица. С интерес и слюнки разбрах, че скарите предлагат само огън и въглища за мръвките, които си донесеш от месаря, така че и аз прибавих половинка кайма към пейзажа, а в димната завеса, където може би се криеха Полисарио, намерих само топъл хляб, маслини, домати и лук.


2004-04-04

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)