БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Сълза втора /в търсене на вярата/

Северина Димитрова Самоковлийска (annabell_)

Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи  Цикъл: Ръкопис за сълзите на шута

   Галадън често минаваше по тези места, но за първи път забелязваше пътечката. Тя се изкачваше по билото на планината, виеше се между туфите бял равнец и див пелин и свършваше до порутена къщичка. Денят отдавна преваляше и Галадън реши, че колибата предлага подслон, нещо, на което отдавна не се бе радвал.

  В дясно от къщата, насред буренака, имаше три купчини пръст. Над всяка бе забит кръст от съчки.

    - Има ли някой? - извика той и почука. Вратата се отвори със скърцане.

  Стаята бе малка, мебелите – груби. Около масата имаше една скована набързо пейка от нерендосани дъски и два-три пъна.Огнището бе студено, пръстеният под – изметен и чист.

  На одър в дъното на стаята лежеше момиченце. Галадън я взе за умряла, но щом се приближи чу повърхностното й дишане. Изглежда беше в безсъзнание – косата й бе мокра и разбъркана.

  Докосна челото й и се дръпна – имаше висока температура.

  Галадън се спря за момент. Не обичаше да се занимава с другите – за него всеки си имаше предначертан път и да се месиш в него бе грешка.

  В този момент момиченцето се размърда и започна да говори. Галадън се заслуша и в обърканите й думи различи молитва.

  Момиченцето дойде на себе си на другата сутрин. Галадън бе задрямал на постелята, която си бе стъкмил от клони и наметалото си. Стресна се и видя, че малката е седнала в леглото.

    - Моля те – промълви тя. – Дай ми малко вода!

  Галадън й подаде някаква дървена паница с вода и разръчка позагасналите въглени в огнището.

    - Болна съм. – след малко каза момичето.

    - Виждам. Защо си сама?

    - Мама умря преди… преди известно време.

    - Видях. Кой ти помогна да я погребеш?

    - Никой – спокойно отвърна тя. Помълча малко и добави – И аз ще умра скоро.

  Галадън замръзна, клекнал до огнището.

    - Само че мен няма кой да ме погребе. – гласчето й затрепера. – И няма да ида на небето.

  Той се обърна и я погледна – не плачеше. Хапеше устни, но очите й бяха сухи.

    - Ще има кой да те погребе – каза след кратко колебание. – Ще остана.

    - Не бързаш ли? – попита момиченцето, а в погледа й проблясна надежда.

    - Не. Ще остана.

    - Благодаря. Казвам се Ниса.

    - Галадън.

  Момиченцето събра сили да стане и му показа потока на стотина метра от къщата, от където взимаше вода. Привечер обаче, когато слънцето започна да залязва, момиченцето си легна. Галадън видя колко е пребледняла и попита:

    - Добре ли си?

    - Студено ми е. – тя се сви под парцаливите черги. – Моля те, говори ми.

  Галадън я зави с наметалото си и седна до нея:

    - За какво искаш да ти говоря? Не знам приказки.

    - Нищо. Разкажи ми за себе си.

  Той се замисли. Изтълкувала грешно мълчанието му, Ниса бързо каза:

    - Или недей. Както искаш. Но няма да те издам.

    - Не би могла. Няма да живееш толкова… - усетил какво всъщност казва, Галадън млъкна, после заекна – Из-извинявай.

    - Няма нищо – тихичко промълви момичето. – Знам, че ще умра скоро.

    - Не те ли е страх?

    - Не. Ще бъда отново с мама и Анджи.

    - Коя е Анджи?

    - Сестричката ми. Тя е… беше на пет годинки. – гласът й ставаше все по-тих и думите не й се разбираха.

    - Не говори. Пази си силите. – Галадън я зави по-добре. - Знаеш ли, и аз имах сестра. Убиха я, когато беше на седемнадесет.

  Момиченцето протегна ръка и докосна неговата. Галадън продължи да й говори, докато тя се унесе в повърхностен, неспокоен сън.

  Докато слушаше накъсаното й дишане, Галадън реши да потърси храна. Разрови долапи и дори откри зимника – дупка в земята, с размери метър на метър – но единствената му находка бяха няколко полуизгнили картофа, дребни стипчиви ябълки и брашно.

  Прекара нощта в правене на капани. От време на време даваше на момиченцето вода и изтриваше лицето й с мокър парцал. Едва призори, когато тя утихна, се унесе.

  Събудиха го няколко слънчеви лъча, промъкнали се през разкривените капаци на прозореца. Излезе да заложи капаните, а когато се върна Ниса седеше на леглото.

    - Как си?

    - Искам да изляза – отвърна детето. – Само че май нямам сили.

  Галадън я вдигна и я изнесе на слънце до големия дъб. Беше лека като перце – имаше чувството, че ако стегне прегръдката си, ще я счупи.

  Нямаше никакъв цвят – ако не бяха трескавите й очи, спокойно можеше да я вземе за призрак.

    - Заложих няколко примки - каза той и седна до нея. – Довечера ще хапнеш нещо хубаво. Надявам се.

  Момиченцето не отговори – взираше се в трите гроба.

    - Какво ще правиш после? След като… след като си тръгнеш?

    - Ще продължа по пътя си. Отивах към Алдор.

    - Там ли живееш?

    - Не – Галадън измъкна ножа си и задялка разсеяно някаква пръчка. – Нямам дом. Скитник съм.

    - Мама казваше, че скитниците са лоши. – Ниса го погледна спокойно. – Ти обаче не си лош човек.

    - Лош човек съм. – отвърна Галадън. – Но на теб няма да навредя.

    - С какво се занимаваш?

    - Някога в един друг живот бях дърводелец – вторачи се в ръцете си, сякаш ги виждаше за първи път. – После… една вечер се напих, спречках се с един мъж и… убих го. От тогава скитам.

  Ниса обърна към него пълните си със светлина очи:

    - Това не значи, че си лош.

    - Твоят бог отрича убийството, нали?

    - Бог е и твой. И той прощава. Въпросът е ти сам да си простиш, Галадън. Това е, което не ти дава покой, нали?

    - Не мога да си простя. Той имаше три деца. Две момчета и момиче, които сега са без баща.

    - Животът е такъв – отвърна момичето, а в гласът й нямаше и капка съчувствие. – Най-важното е да го приемаме, ако не можем да го променим.

  Галадън погледна гробовете.

    - Тежко ли ти беше?

    - Не. Знаех, че скоро ще съм при тях.

  Мъжът се изправи рязко.

    - Аз… ще отида да видя дали се е хванало нещо.

   Едва, когато се отдалечи достатъчно, изруга.

  В примките се бе хванал само един заек и Галадън се забави, докато го одере, но когато свърши вече се бе овладял.

  Ниса го чакаше под дървото – беше пребледняла.

    - Добре ли си?

    - М-малко ми е студено – избъбри момичето. Трепереше цялата.

  Галадън захвърли заека на масата, грабна наметалото си и излезе пак. Уви момиченцето и го внесе в колибата.

  На следващия ден Ниса нямаше сили дори да седне в леглото. Хапна съвсем малко, а след пладне прошепна толкова тихо, че Галадън едва я чу:

    - Май е време да почваш да копаеш.

  Той се задави. Погали я по горящото чело и глухо каза:

    - Има време. – седна до нея и сложи главата й на краката си. – Още си тук. И не мисля да те пусна. Не и днес.

  Момиченцето се усмихна и се унесе. Щом започна да бълнува, Галадън я остави и излезе. Небето се бе покрило с тежки облаци. Не можеше просто да седи и да чака. Сграбчи напосоки една цепеница и седна до огнището.

  Ниса изобщо не дойде в съзнание през следващите два дни. Галадън вече беше решил, че всичко е свършило, но рано сутринта на третия ден момиченцето простена:

    - Вода… - беше много отслабнала, но с ясен поглед. Отпи малко и се отпусна обратно на леглото.

  Галадън седна до нея:
          - Как си, Ниса?

    - Видях мама. Скоро ще бъда при тях.

    - Това е за теб – той й показа кръста, който бе направил, с резбовани клонки зеленика по него.

    - Ти си добър човек, Галадън! – прошепна момиченцето.

  Ниса издъхна същата нощ, тихо в съня си.

  Небето бе скрито от тъмни облаци, когато Галадън положи последния камък. Поседя малко, сложи най-отгоре на купчината кръста и се прокашля.

  Заваля – големи едри капки. Когато се обърна и си тръгна, лицето му беше мокро. И това не беше само дъжд.


2004-03-19