БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

ПЪТУВАНЕ ВЪВ ВРЕМЕТО

Невена Владимирова Паскалева (вени)

Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи  Цикъл:

ПЪТУВАНЕ  ВЪВ ВРЕМЕТО

 

В един сив есенен ден Велемира вървеше по булеварда, на път за къщи, след поредния ден, прекаран в университета, загледана в кълбетата жълти, изсъхнали листа, които студеният вятър въртеше меланхолично пред краката й. Около врата й беше увит червен вълнен шал, бузите й бяха зачервени от студа, големите й черни очи бяха изгубили обичайния си блясък, бяха помътнели и уморени. Гъстата й, къдрава черна коса, се разпиляваше над якето. Беше й един от ония “недобри”дни, които бяха обикновено прелюдия към дълга и трайна депресия. Такива дни започваха с усещането, че е затворена в клетка, която я задушава и съсипва, но от която няма изход. Това усещане се засилваше, докато денят течеше, докато постепенно започваше да й се струва, че ще започне да крещи като луда или сърцето й ще се пръсне. Ужасната омраза към всичко, което я заобикаляше – хора, дървета, сгради, целия свят. Всъщност омраза бе силно казано. Тя се чувстваше по-скоро като животно в клетка, което жадува за свобода, но не може да мрази тъмничарите си, тъй като е прекарало целия си живот зад металните решетки; още от малко то е било затворено там, и не помни, и не познава друг живот и знае, че друг живот няма да му бъде позволен. Чувството, което то изпитва, е по-скоро отчайваща обреченост. То само вижда този друг свят зад металните решетки, вижда красотата му, но не може да се присъедини към него. За Велемира клетката бе светът, в който бе родена и който я заобикаляше и, макар че не можеше да мрази мъчителите – Бог, съдбата или някой друг – които я бяха осъдили на живот в този свят – чувството на обреченост понякога бе толкова силно, че се доближаваше почти до ненавистта. Цялото й същество роптаеше: Защо тук? Защо тук? Имало е хиляди други места и времена, където е можело да се родя. От пет милиона години човешка история, защо аз трябваше да се родя точно в това време! В това скапано, омразно, гадно време! Още не съм дори на двайсет и се чувствам вече напълно смачкана и безполезна. А толкова неща бих могла да направя, толкова много да дам от себе си! Но тук не мога дори да дишам. Тук всичко те убива, още преди да си навлязъл в живота – въздухът, слънцето, хората около теб, всичко е отровно, смазва те и те пречупва и това, което ти остава до края на живота ти е да пълзиш и да се влачиш безсилно; забравил всичко, забравил, че си човек, дори, че си живо същество. Просто си вегетираш някъде, докато дойде смъртта и те отнесе. Накрая дори няма да усетиш тази смърт. А само преди век и половина – тук, в България, е имало повече живот, повече от духа на човека, отколкото във всички следващи сто и двайсет години заедно. Господи, всичко бих дала да се бях родила там. . . всичките си удобства на този живот . . . абсолютно всичко. . . какъв е смисълът да си заобиколен от комфорт, когато се задушаваш . . .

Тя вървеше, унесена в тези тягостни мисли, подобни на които се бяха въртяли в главата й в много други моменти на депресия; а край нея фучаха колите с монотонния писък на стържещите по асфалта гуми, ръмженето на двигателите и тук-таме, изсвирването на някой клаксон. Подминаваха я хора, забързани, без да я поглеждат. Велемира вървеше по навик; и дните, и маршрутите, които изминаваше всеки ден, бяха толкова еднакви, че се сливаха в едно; и тя трудно можеше да каже дали днес е било вчера или ще бъде утре, или вдругиден. Единственото реално нещо, което отчиташе, бяха представите  й; картините на далечното минало пред очите й, за което мечтаеше. А тези картини бяха така живи и така ярки, така жадувани и и изпълнени с целия смисъл, който търсеше и който й убягваше тук . . .  

Тя сви по страничната улица, на дъното на която се намираше кооперацията, в която живееше с родителите си. Бе с маратонки, и стъпваше тихо, но зад нея се чуваше ясен шум от тракащи по плочките токчета. Той се усилваше, докато тя вървеше унесено напред и накрая дойде току до гърба й, но Велемира не се обръщаше, нито пък се отдръпна, за да даде път на неизвестната притежателка на токчетата, която очевидно изпитваше затруднения да се отмести в лявата или в дясната част на тротоара. Изведнъж усети една ръка да ляга на рамото й.

Велемира стреснато подскочи и се обърна, очаквайки да види някоя позната, но пред нея стоеше жена, която виждаше за първи път в живота си. И все пак, ръката на жената не се отместваше от рамото й.

Велемира полека се отдръпна и жената остави ръката си да се свлече от рамото й. Жената я гледаше и се усмихваше любезно.

-         Без да искам чух мислите ви – каза жената.

Велемира не отговори нищо. Тя изобщо не чу произнесените думи. Просто стоеше и я гледаше, без да може да помръдне. Бе така омаяна, че стоеше със зяпнала уста, без да откъсва поглед от жената, защото това бе най-фантастичното човешко същество, което бяха виждали очите й.

Жената сякаш бе направена от безброй цветове, които се променяха при всяка игра на светлината. Дългото палто от съшити кожички приличаше на килим от есенни листа, които ту проблясваха в охра, ту в сиво, ту в тъмно кафяво, ту в кърваво червено, ту в жълто зелено. Сякаш бе вдигнала от земята въртопите от листа, които подмяташе вятърът и ги бе наметнала на гърба си. В първия момент дългата й до кръста коса се стори на Велемира сламено руса, но после тя забеляза, че цветовете й непрестанно се променят, със всяко помръдване на косъмчетата, така плавно и незабележимо, както се променяха цветовете на природата, русото преливаше в рижо, рижото в тъмен махагон, махагонът в кестен, кестенът в тъмнокафяво, тъмнокафявото в гарваново черно. Но косата й никога не бе цялата в един цвят, тя бе изпъстрена в постоянно променящи се кичури над основната краска, сътворени от най-големия майстор фризъор на земята. А под тази игра от цветове проблясваха две сини очи, бистри като ледени планински езера. И кожата й бе и медено-златиста и сребърно-бяла и с цвета на кафе с мляко. По дългото до земята палто на краката си жената носеше високи кафяви ботуши, изваяни сякаш от пръстта на самата земя.

Не може да бъде, каза си Велемира. Това бе единствената мисъл, която проблесна във вцепененото й съзнание. И през ум не й мина да помръдне, да побегне. Чувстваше се като омагьосана.

-         Минавах случайно – каза жената. Гласът й бе женствен, много приятен и внушаващ доверие – нямах намерение да се спирам при никого, но твоите мисли звучаха така тъжни – изведнъж тя цялата посивя, сякаш леден вятър бе духнал отгоре й. Палото й стана сиво, косата черна, лицето сребристо-сиво. Протегна ръка, сложи я върху рамото на момичето и отново грейна цялата в жълто, зелено и червено. Велемира усети как цялата трепери, но не се отдръпна. Пръстите на жената бяха леки и нежни. – Мога да ти помогна да отидеш там, където искаш.

-         Къде? – проговори най-сетне Велемира, със слаб, но отбранителен глас. – Къде да отида?

-         При българите в края на деветнайсти век. Нали там искаш да живееш?

Чувството на неверие и объркване у Велемира изчезна, за да се замени с такова неизмеримо вълнение, каквото би могъл да изпитва само човек, открил тайната на съществуването на този свят. Вълнение и . . . дълбок ужас.

-         Това не е възможно – прошепна тя.

-         Аз съм Природата – каза жената – и всичко, минало през гръдта ми, остава вечно запазено в мен. Мога да прекосявам пътеките на миналото отново и отново – само онова, което още не се е случило, е загадка за мен. Мога да те заведа там, но трябва да знаеш, че сторя ли го, ще е завинаги. Тогава това минало ще се превърне в твое настояще, а твоето време – това, в което си сега тук – ще стане бъдеще. А бъдещето, както вече казах, е затворено за мен и затова няма да мога да те върна обратно.  

Светът се въртеше около Велемира – съзвездия, галактики, вселени. Всичко беше истина. Чудесата бяха възможни. И тя го бе знаела – бе знаела през цялото време, че подобен ден ще дойде в живота й.

-         Завинаги? . . – прошепна тя едва чуто. Задушаваше се, сърцето й изнемогваше от силните удари. А жената светеше пред нея – сега цялата от злато като някаква странна и страшна кралица.

-         Да – каза тя благо, – няма да можеш да се върнеш.

-         Къде точно ще отида?

-         Ще разбереш, като отидеш.

-         Сега ли? . .  Веднага ли? . . Ще стане?

-         В мига, в който го пожелаеш.

Жената я гледаше с бистрите си сини очи и мълчеше.

-         Господи! – промълви Велемира, притисна сърцето си с ръка. После погледна жената в очите – Добре. Заведи ме тогава. Сега! Съгласна съм! Съгласна съм!

. . .

   Странен тежък мирис изпълваше ноздрите й още преди да е отворила очи и, когато се огледа около себе си, вече знаеше какво ще види. Миризмата й го бе подсказала. Това бе дом. А миризмата, която усещаше, бе неговата собствена миризма, непозната, но така плътна наситена, внушаваща едновременно уют и тревога, че би могла да бъде само миризма на къща.

Миришеше на печен хляб, вино и рози. Съвсем близо до нея се усещаше особен много плътен мирис на нещо тежко, прашно и старо. Тя разбра какво е. Идваше от чергата, с която беше покрита.

Велемира се оглеждаше, като мърдаше само очите си и клепачите й бяха полупритворени. Лежеше на легло – много кораво и неудобно, въпреки че усещаше, че под нея е подложено нещо като дюшек. Беше завита до гърдите с чергата, която й тежеше и пречеше на дишането й. Ръцете й лежаха отстрани край тялото, отпуснати върху чергата. С изненада тя видя, че над китките й се диплят дълги бели ръкави от лен, извезани в краищата с червени бродерии.  

  Очите й огледаха стаята, като само ирисите й помръдваха. Голяма стая, цялата в дърво, отсреща огнище, с опушени железни съдове над него, загарящи въглени и стърчащ ръжен от тях. До огнището – голяма дървена маса и няколко стола. На стената вляво имаше врата, която беше затворена. Вдясно имаше прозорец със старо опушено стъкло и нескопосано издялана рамка. Вълнените завеси бяха дръпнати наполовина, но зад стъклото не се виждаше нищо, само мътна сива светлина, която говореше, че навън се здрачава. Стените бяха голи, единствената им украса беше едно кръгло плетено милъо, провесено на стената,

до която бе нейното легло. На пода, между масата и вратата, вляво беше просната шарена черга.

На масата до огнището седяха двама мъже.

Велемира се загледа в тях. В съзнанието й започнаха да се материализират и звуците от новата й среда. Всъщност бе много тихо – отвън не долиташе почти никакъв шум, освен кукуригането на някакъв петел и смътното плискане на вода някъде зад нея. А в стаята единствените шумове бяха дишането на мъжете и дъвченето им, защото те ядяха. Грубите им черни пръсти късаха парчета хляб от една голяма кръгла пита, очевидно прясно изпечена, която стоеше върху бяла покривка в средата на масата. Върху кръгла дървена чиния стояха няколко буци сирене, а пред всеки от мъжете имаше дървена купичка, пълна с вино.

Единият беше млад, почти момче, другият доста по-възрастен, около петдесет годишен. И двамата носеха бели ленени ризи. Ризата на възрастния мъж беше разгърдена; той беше леко пълен и много як, под отворената риза се виждаше мургава, почти смугла кожа, изобилстваща с тъмни косми. Ръкавите му бяха навити и кръглите мускули се издуваха под нея. Беше с кафяви потури, високи гети и цървули; гологлав, с къдрава черна коса, гъсти черни мустаци, които правеха смуглото му лице черно и застрашително като на арапин. Наболата му брада хвърляше синкава сянка върху широката и мускулеста долна част на челюстта му, която се движеше бързо и съсредоточено, докато той дъвчеше. Мъжът бе вглъбен в яденето, късаше хляба и го поглъщаше, заедно със сиренето с някакво мрачно упорство, все едно се бе басирал с другия, че може да яде без прекъсване до свършека на света. Точно през четири хапки грамадната му дясна ръка се пресягаше за купата с вино, повдигаше я към мустаците му; той отпиваше и я оставяше обратно на масата. Велемира усети, че я обзема някакво ужасно безпокойство от тия негови машинални движения и извърна поглед към другия човек на масата.

А той се хранеше по съвсем различен начин. Ядеше много по-малко, ръцете му, които изглеждаха доста по-деликатни  - макар че бяха също толкова черни – от тези на другаря му, се движеха предпазливо и внимателно, сякаш притежателят им се боеше да не счупи или повреди нещо. Младият човек не гледаше изобщо към храната, а към лицето на другаря си и ядеше разсеяно, сякаш само за да не обиди другия, който го е поканил на трапезата си. Личеше си, че е чужд на тази къща; стоеше в скована поза, с изправен гръб, ядеше на малки хапки и лактите му бяха плътно събрани към тялото. Облеклото му също завидно се различаваше от това на другаря му. Ризите им бяха еднакви, но тази на младежа бе закопчана до горе и той носеше нови зелени бричове, а на стола зад него бе провесена зелена куртка с лъскави копчета. Лицето му бе мургаво, но не колкото на другия; по-слабо и изпито, с хлътнали бузи, големи очи и високо чело. Имаше светлокафява коса, която падаше на къдри над челото му, и светлокафяви мустаци.

Най-сетне младият спря да яде – или по-скоро да се преструва, че яде – и каза с нисък, приятен глас:

-         Ще пуша.

-         Отвори прозореца и пуши там – отвърна възрастният, без да спира да дъвче, но след като младият стана и се видя, че е висок, и строен и взе тънка луличка от масата и се приближи до прозореца, възрастният остави комата хляб, който бе започнал. Младият разпали лулата си с едно въгленче от огнището и се обърна навън в отворения прозорец. Известно време възрастният се задоволи да го наблюдава мрачно, отпивайки от виното си, после обаче поде:

-         Как ти беше името, хлапе?

Младият се извърна към него от прозореца.

-         Ангел Делчев.

Езикът, който говореха, беше несъмнено български, защото Велемира го разбираше и в същото време й се струваше, че слуша чужд език. Приличаше на някаква странна смеска от македонски и южен диалект, изпъстрена със странни архаични думи, непривични ударения и омекотени звукове. Тя бе очарована.

-         Ти дойде при мен в същия ден, в който дойде и тя – възрастният кимна с глава към леглото и Велемира замръзна, като разбра, че става дума за нея.- точно в същия ден.

Велемира веднага затвори очи, но продължаваше да чува отчетливо думите им в тишината. Заедно с лекия прохладен въздух от отворения прозорец бе долетяло и свиренето на щурците, тихият лай на куче.

Младият мълчеше. Възрастният пак каза:

-         Тя не е моя дъщеря. Иначе щеше да спи оттатък с другите три. Дойде днес сутринта. По тъмно беше, излязох да доя кравата и тя беше пред прага ми. Само по една риза. Цялата в кръв. Бълнуваше. Дошла е чак от Стара Загора. Не разбрах от кое село е. Родителите й били убити. Тичала е дни и нощи през полетата. Не знам как е дошла жива до тук.

-         Познаваш ли я? – попита тихо младият, но гласът му не трепна.

-         Познавах баща й. Трябва да й е говорил за мен, та се е сетила тук да дойде.

-         Сега добре ли е?

-         Сега е добре. – пауза – докога – само Бог знае.

-         Всички знаехме, че това ще се случи -. каза Ангел Делчев тихо, – знаем, че ще се случва отново и отново. Но това е единственият начин! Виж с колко кръв се обляха Сърбия и Хърватия! Бог ни е създал силни, за да устоим сега на изпитанията, защото само с нашата кръв можем да купим свободата на идващите след нас! Ние сме поколението, избрано от Бога! Нима не виждаш? И нима поне малко гордост не изпълва сърцето ти?

-         Ще ти кажа нещо, хлапе – рече мрачно мъжът, – думата ми тежи в това село. И ще се постарая да натежи повече от твоята и на другарите ти.

-         Заради такива като теб сме на тоя хал още! – възкликна Ангел Делчев необуздано - Ще сте доволни още петстотин години да тънем в мизерия, докато светът върви напред!

-         Шшшт- изсъска мъжът, – не забравяй, че си ми гост и че в стаята има едно момиче, което най-малко има нужда от крясъци! Ще ти кажа – промълви възрастният, – че точно заради такива като мен има изобщо българи още. Искам сега внимателно да ме изслушаш, защото затова те поканих в къщата си. Сметнах, че ще е по-добре да чуеш какво имам да ти кажа и да речеш същото после на другарите си и да ви се опече малко акълът, дето още витае из облаците. Кой пее за революции и свобода? Пеят разни поети и богаташчета, дето си гледат рахата от чужбина и се разтушават с великите идеи. Пееш ти, дето нямаш три деца в другата стая, които си отгледал от ей такова парче месо и жена, която да мие съдовете отзад в градината. А какво имаш ти, че си така сладкодумен в твойте речи и така уверен в бъдните дни? Ей тая пушка там?
Велемира не успя да се удържи да открехне очи и да погледне накъдето гледаше мъжът. Облегната на стената до огнището, стоеше дълга пушка с лъскава желязна цев и голям приклад. Дулото й сочеше нагоре, към тавана. Велемира потръпна. Това бе нещо, което бе виждала някога в един музей. . .

- Десет от вас имат пушки като тая, дето за нищо не стават – каза мъжът, – и яздите някакви кранти, дето като ги гледам и моята ще ги катурне. Виждали ли сте конете и пушките на турските войници? Ами тия, дето ще ви последват? С какво ще се бият? С вили? С камъни? Като ви гледам как сте се накиприли и жално ми става. Слушай какво ще ти кажа, хлапе. Чети колкото искаш и слушай приказки за оная България, дето е била едно време. Чети за Симеон - великия цар на българи и ромеи. Тая България вече я няма. Свърши се с нея. Нея няма да я има никога. Но аз обичам българите, обичам моя език и държа на моя Бог. Никой не ми се намесва в правото да съм си българин, да говоря моя език и да се моля в моята църква. Това е, на което държа. А ти искаш да загубим всичко. Мислиш ли, че ще остане народ, дето да е свободен след тая ваша война, дето сте я замислили? Няма да остане едно дете да разказва за великите ви подвизи. Ни едно. Оттук нататък, хлапе, надеждите ни се крепят само в Русия и в никой друг. Не зависи вече нищо от нас в тоя свят. С Велика България се свърши. Сега сме на милостта на големите. А ти, ако си истински патриот и обичаш народа си, по-добре помисли как да го опазим да просъществува, докато тази милост дойде. Ако Бог е казал, ще дочакаме свободата.

Младият, който се бе умълчал и очевидно постреснал от думите на възрастния, при последната му реплика отново избухна и гневът и ненавистта се върнаха на лицето му, което доби ален цвят под мургавината.

-         Продължавай да се молиш на Бога и да се упововаваш на милостта на другите държави! А с живота, който водим сега, все едно не сме народ, а сме мъртви! По-добре да измрем всички, отколкото да продължим да мъждукаме като кандило над умрял! Исусе, имах съседи турци с по-широка душа!

-         Живееш в миналото, хлапе – промърмори възрастният, – живееш в миналото.

-         По-добре да бях живял там! – възкликна младият с горест. – В миналото поне е имало доблест и мъжественост! А сега? Нищо не е останало, дори сянка не е останало от това, което сме били! Може би си прав, може би сме луди, но не са ли били и онези българи, българите на този Симеон, също толкова луди? Нима ни кориш за същия порив, който някога ни е правил най-великото царство на Балканите?

Велемира неволно помръдна и младият веднага млъкна, а погледите и на двамата се насочиха към нея. Тя се почувства ужасно, очакваше всеки миг да се нахвърлят върху нея с думите: Каква си ти? Що за същество си ти? Защо шпионираш в нашия свят? Кой те е пратил тук? Какво търсиш тук? Само че не се случи нищо подобно. Възрастният стана от стола и се приближи към нея с бавни, широки крачки. Младият само гледаше, но не помръдна. Възрастният се наведе и сложи на челото си ръката си. Тя усети грубите му пръсти с нащърбена кожа и я обви облак от миризми на мъжка пот, вино и слабия мирис на тор и коне. Едва се сдържа да не присвие нос.

-         Откога си будна, Христино?

Велемира го гледаше, без да проговаря, без дори да диша.

-         Спомняш ли си какво се случи? – попита тихо мъжът.

Тя съумя да поклати отрицателно глава.

Мъжът въздъхна, после я погали непохватно по главата.

-         Поспи сега. Вече си добре. Утре ще си поговорим.

Но Велемира не можеше да спи. Тя съобрази, че след като мъжът я смята за споменатата Христина, то няма непосредствена опасност да бъде разкрита коя е в действителност. Това й даде куража да проговори.

-         Може ли . . . – започна тя, много внимателно, пазейки се да не разберат по говора й че всъщност не е тази, за която я мислят, но за нейна изненада думите й излязоха точно с произношението на възрастния мъж. Идеално измислено, рече си тя, не само че имам самоличност в тоя свят, ами и говоря перфектно езика им! – може ли да изляза навън за малко . . . имам нужда да . . . – тя затърси подходящите думи, чудейки се как да се изрази, че да я разберат. Но мъжът се досети веднага и подложи ръка под гърба й. С негова помощ / въпреки че не се чувстваше ни най-малко отпаднала / тя се надигна от леглото и се изправи на крака, като едва не се спъна при първата крачка в дългите поли на роклята си. Роклята беше цялата бяла и падаше надолу, раздипляйки се на едри плисета. Деколтето й беше квадратно, извезано в същата червена украса като ръкавите и откриваше шията й. Косата й падаше свободно под раменете. Беше си нейната – гъста, черна и къдрава. Тя я приглади назад.

-         Ела, ще те заведа – рече мъжът.

Минаха покрай масата. Велемира погледна пътьом към младия човек, все още облегнат на прозореца с лулата в ръка, която обаче беше угаснала. Той гледаше към нея, но когато видя, че тя го гледа, обърна глава настрани.

Излязоха от къщата през малко тъмно предверие и се озоваха на кална пътечка в малко дворче, тънещо в сумрак, напоено със свежата миризма на пролетна трева, благоуханията на розите и теменужките и огласяно от свиренето на щурците. Велемира видя цветя, треви, лехи с краставици, домати, патладжани. Видя две високи дървета, натежали от ранните ябълки. Видя ниската дървена ограда на двора, отвъд която бе разстлан прашен коларски път. На пътя имаше две разпрегнати каруци. А отсреща – очертанията на други къщи.

Всичко тънеше в унасяща тишина, бе спокойно и мечтателно като в нейното село – така, както го виждаше като бе по-малка и ходеше всяко лято на гости на баба си. Но онова село бе извън времето и пространството, извън реалния живот. А това тук бе реалният живот.

Тя вдигна поглед нагоре, очаквайки да види по-различно небе, може би зелено с три луни, но сгъстяващата се сивота над нея с блещукащите сребърни мъниста и белия студен полумесец й бяха съвършено познати. Небе след залез в една априлска вечер. И все пак това бе друго небе. Струваше й се, че ако то знаеше за бъдещия свят, над който щеше да се разстила след сто и двайсет години, щеше да се изсмее с все сила и да я погледне презрително.

 Свиха по пътечката, настрани зад къщата. Плискането на вода се чуваше все по-близо. Зад няколко лехи с тиквички, Велемира видя ниска барака. Мъжът посочи с ръка.

-         Там е. Има газена лампа до вратата, светни си. Ще те изчакам тук.

Велемира се запрепъва по пътечката и накрая вдигна полите си с ръка, за да върви по-лесно. Не се оглеждаше настрани, бе впила очи право напред, сякаш вървеше по тънко въже и всеки поглед встрани можеше да причини падането й. Накрая стигна до вратата на бараката и видя, че вратата се държи хлабаво с въженце за един закован отстрани в дъските пирон.

Тя отви въженцето и отвори вратата. Не се наведе да вземе лампата до краката й, защото така или иначе нямаше да може да я запали, а направо влезе в тъмното помещение. Прекрачи много внимателно, без да е сигурна на какво може да се натъкне. Но тоалетната се оказа обикновена селска тоалетна с дупка в средата на пода. На едно рафтче на стената даже съзря някаква купчина хартии, / явно стари вестници или парчета кесии от купени от пазара продукти / които очевидно заместваха тоалетната хартия.

Миризмата, която изпълваше малкото помещение, не беше никак приятна, но Велемира не обърна внимание. Тя застана до вратата и скръсти ръце, защото й беше студено.

По-добре да бях живял там! В миналото поне е имало доблест и мъжественост! А сега? Нищо не е останало, дори сянка не е останало от това, което сме били!

Нещо не беше наред, нещо не беше както трябва. Този млад мъж в къщата . . . та той все едно бе нейно копие, все едно слушаше себе си, виждаше собственото си лице и собствените си жестове, докато осъждаше собственото си време и неговото падение и обреченост. Колко пъти бе виждала в огледалото тези искри, които бяха горели в очите му. Една единствена разлика имаше между тях и тя бе че този млад мъж говореше за стремежите и за болката си от това, че са несподелени, с някого другиго и се мъчеше да го убеди в правотата им – да, тук все още се говореше за това. И това бе надеждата, това бе хубавото нещо, което я бе подтикнало да поиска да се върне в това минало. Че се говореше за това. А в нейното време, хората вече бяха обречени на мълчание.

Само че Велемира осъзна, че макар да се говореше за това, нещата свършваха дотук. Говореше се, но реалността вече бе друга. С ужас, Велемира бе усетила, че още тук, една частица от нейното собствено време вече е настъпила.

Какво става? Боже, какво става, какво не е наред!

-         Природа! – прошепна тя почти беззвучно. – Природа, ела да ми помогнеш!

И Природата се появи почти веднага, същата странна многоцветна жена от улицата в София, която сега блестеше в абаносово черно и слонова кост, изправена до тъмната влажна стена до нея.

- Избра чудесно място да ме повикаш – изрече жената с приятния си звучен глас, в който определено си личеше неудоволствие.

Велемира усети, че сърцето й се къса от щастие. Бе сигурна, че безумният й повик ще е напразен.

-         Ти дойде! Благодаря ти! Благодаря!

-          Е, момиче, какво се случи? Отегчи ли се вече от твоето минало? Или се уплаши? Не ти ли беше ясно, че това ще се случи, когато ти предложих да те върна тук? Казах ти, че не мога да те върна обратно. Ще трябва да останеш тук.

-         Да, зная! . . И не искам това от теб. Не искам да ме връщаш обратно. Но не можеш ли . . . да ме върнеш още назад?

Настъпи тишина. Абаносово-бялата дреха на жената искреше в мрака. Косите й се сливаха с тъмнината. Сините й очи бяха станали сиви като остриета на метал. Но въпреки това бяха добри.

-         Още назад? Бих могла. Но защо ти би искала това? Не видя ли, че миналото не е според очакванията ти? Всяко време има своите проблеми.

-         Искам да разбера нещо. Искам да разбера защо . . . аз . . . трябва да си отговоря на един въпрос . . . който се появи сега. Да, това е много важно.

Настъпи дълга тишина. После, за голяма изненада на Велемира, жената се усмихна.

-         Зная, момиче. Зная въпроса ти. И въпреки че бих могла да ти дам отговора му още сега и нещата да се приключат, ще те оставя сама да го откриеш. Е, добре! Кажи ми къде искаш да отидеш?

-         При Симеон, великият цар на българите.

-         Затвори очи.

. . .

Този път, миризмата бе друга.

Тя изпълни ноздрите й по-бързо и рязко от предния път, с настойчива безпощадност, замайвайки главата й и преобръщайки стомаха й още преди да е осъзнала къде се намира. Беше един отвратителен бълвоч от миризма на гнило, на повръщано, изпражнения и урина, на плесен и мухал, наслоявани с десетилетия. Тя се осъзна се, кашляйки. Въздухът беше тежък и рядък, едва се дишаше. Беше потънала в пълен мрак. Пред нея, до самата й ръка, нещо светеше, но отстрани се стелеше тъмнина. Велемира видя, че държи парче дърво, което гореше горния край със слаб пламък. Пръстите й потрепераха и влажната й от пот длан за малко да го изпусне, после тя го сграбчи по-силно. Видя, че цялото й тяло е обвито в някакво синьо наметало, закопчано със сребърни игли, и дългите му ръкави, които се допираха до китките й, бяха от коприна, но по-мека и нежна, отколкото Велемира някога беше докосвала. Посегна нагоре и пипна черната си коса, която излизаше от качулката на главата й. Беше нейната.

После тя се огледа зад борината и различи в полумрака очертанията на помещението, в което се намираше.

Беше малко, с нисък таван, от който се процеждаше и капеше вода с глух звук. Двете му стени – тази отляво, и тази отдясно на нея – бяха направени от гъсто разположени един до друг железни пръти, обвити в плесен и ръжда, зад които се виждаха други подобни помещения. Отсрещната стена беше каменна, но така плътно покрита с плесен, че отделните блокове едва се различаваха.

Велемира не можа да види нищо друго, защото погледът й замръзна върху каменната стена.

Там стоеше прикован човек.

Тя не бе виждала, нито бе мислила, че някога ще види, толкова ужасяваща фигура на човешкото страдание. Човекът беше покрит с дрипи, през които прозираше мършавото му голо тяло и изпъкналите ребра, покрити с тъмни, зигообразни белези. Ръцете му бяха вдигнати от двете страни на тялото му и заковани с вериги за стената, така че приличаше на разпънат на кръст. Дълга сплъстена руса коса падаше пред лицето му. Лицето му бе толкова слабо, че сякаш кожата бе опъната направо върху черепа му, но дори и през този ужасяващ покров си личеше, че това е хубав череп: брадичката му бе волева, скулите високи, челото високо.  Но лицето му беше мръсно и обезобразено; само две тъмни очи блестяха в полумрака, широко отворени и впити право в нея.

Велемира държеше борината, а пръстите й така трепереха, че й се струваше, че всеки миг ще я изпусне на земята и тогава ще остане в абсолютна тъмнина на това кошмарно място, сама с тази ужасяваща фигура на стената. Тя чуваше как отвсякъде капе вода, капеше над нея с остър, противен звук и тя усещаше удрянето на капките върху качулката си; същия звук се чуваше зад нея и от съседните помещения. Чуваше хрипливото, мъчително дишане на човека от стената. Някъде отдалече й се стори, че чува викове, които смразиха кръвта й и тя неволно изохка и с този първи звук, излетял от устата й, като че ли най-сетне придаде реалност на цялата обстановка.

-         Княгиньо – изрече човекът от стената с нисък, дрезгав глас, след което веднага го задави кашлица и той кашля дълго време, преди да продължи – за мен е чест.

Гласът бе младежки и Велемира с ужас осъзна, че човекът пред нея е млад, навярно не по-възрастен от онова момче, което би видяла в къщата на българина от деветнайсти век. Защо ме прати тук, запита се тя отчаяно, о, Природа, какво искаш да ми кажеш?

Гласът на младежа трепереше от очевидно вълнение, което не можеше да скрие, въпреки долавящите се в тона му подигравателни нотки. Езикът, който говореше нямаше нищо общо с българския, който знаеше тя, но Велемира го разбираше – всяка дума.

Тя стоеше и го гледаше и накрая се обърна назад, за да види откъде е дошла. Зад нея имаше открехната желязна решетъчна врата. На ключалката й от външната страна висяха железни ключове. Зад вратата се разстилаше тъмен коридор.

Отново се обърна към човека на стената. Той я гледаше мълчаливо.

Велемира дишаше тежко. Тя си пое дълбоко въздух, отвори уста да каже нещо, но не знаеше какво и я затвори. Тогава младежът проговори отново.

-         Къде остана смелостта на онова момиче, което някога ме срещна в “Двамата братя”?

И тогава верните думи дойдоха на устата й – без самата тя да знае как, но ги изрече без колебание, знаеше, че са правилните:

- Мисля, че фактът, че дойдох тук при тебе сама сега говори достатъчно за смелостта ми.

Гласът й трепереше, губеше се, задушаваше се в ужаса й. Тя смътно осъзна, че отново говори без грешка странния български език.

-         Е ,– промълви той вече без подигравка, тихо и примирено, – май не приличам много на онзи, когото помниш, нали? – устните му трепереха.

-         Аз . . . аз не знаех – прошепна тя.

-         Слушай, мила, съжалявам. – той пак се разкашля и тя гледаше с ужас как се гърчи тялото му от невъзможността да изхвърли насъбраната отрова в дробовете му. Накрая се овладя и промълви прегракнало. – Върви си. Защо дойде? Тръгвай си, преди да си си докарала неприятности. Нямаш повече работа с мен.

-         Не – промълви тя, – трябва да зная . . .

-         Какво да знаеш? Как баща ти, Симеон, ме захвърли тук, защото не исках хората да гладуват? Защото не исках да гледам как деца, които не са хапнали и къшей хляб от дни пълзят по улиците и ти се молят за една трохичка? Как пеленачетата умират, защото майките им нямат кърма от недохранване? Как хора със занаят и с име, които са се гордеели със себе си и с работата си, се превръщат в просяци? Моят собствен баща – моят собствен баща окачи въжето на шията си – защото не му беше позволено да живее! Защото – той се пресече и погледна надолу и Велемира видя, че стиска зъби и диша дълбоко и трескаво. После той пак вдигна очи и тя видя, че блясъкът в тях се е удвоил. – Къде е той сега? – попита младежът ядно. – Къде е? Не му ли стигнаха Одрин и Тива, и цялата Сърбия? Още ли е в Пловдив или вече е потеглил за Константинопол?

Велемира не знаеше какво да каже. Твоят баща, Симеон. Не можеше да бъде.

Отново тя погледна към скъпата коприна, обвила ръцете й, погледна към краката й, обути в малки сребърни пантофки, светещи сред мръсния, покрит с изгнила слама, каменен под.

Не можеше да бъде.

Тя прехапа устни, после отново погледна към човека на стената, чудейки се какво да каже. Докато тя мълчеше, той не откъсваше трескавите си очи от нея.

-         Да не мислиш, че Константинопол ще му стигне? – проговори отново младежът, а горчивината в гласа му беше ужасяваща. - Той не иска да бъде цар на ромеите. Иска да бъде цар на целия свят. И той, и Лакапин, и Карл – всичките са луди, всичи се мислят за цезари. Да не мислиш, че с Константинопол ще се свърши? Мисли си, че ще възкреси Римската империя, а не вижда, че . . . че . . . това, което е тук, няма нищо общо с нея. На това ли го учи новият му Бог? Аз бих последвал един Юлий цезар, мила, ако живеех във времето на римляните. . .бих го последвал и бих дори умрял за него – силна кашлица отново разтърси младежа и той дълго се бори с нея преди да продължи, – но не бих последвал никога баща ти.

Велемира стоеше мълчаливо и гледаше човека пред нея, който отново й говореше за миналото, отново осъждаше времето, в което живееше и предпочиташе отминалите дни пред сегашните. Тя бе дошла тук да разбере, . . . а загадката ставаше само още по-дълбока.

-         Нима тук няма доблест и смелост? – прошепна тя.– Нима няма нищо, за което си струва да живееш?

Той я гледа дълго време с блесналите си очи.

-         Да – каза тихо, – има. Съществува гордостта от народа и земята ти, доблестта да я защитаваш и да умреш за нея. Но не съществува доблестта да умираш заради земя, която не е твоя. Вече не всичко се решава единствено с меч. Ти си дъщеря на възпитаник в христовата вяра. Кажи ми би ли одобрил Исус това, което се случва? Римляните са имали своя Марс. За тях всичко е било позволено, всичко е било възможно. Те имат Богове-покровители и на най-низките им страсти? Ние нямаме такива богове, мила. Нашият Бог е само един, с една единствена повеля – да се обичаме и да пазим душите си.  – гласът му прегракна съвсем и той вече едва говореше, – колко пъти само съм си пожелавал да не се бях родил тук, . . . да не гледам как, заедно с молитвите за възвишеност, се носят и варварски ревове и се размахват кървави конски опашки . . .да се бях родил в Рим . . . поне да не познавах истината, която ни носи толкова мъки . . .

-         Но ние все пак си имаме нашия Бог – прошепна Велемира

-         По дяволите този Бог! Да се бях родил езичник! Всичко е било толкова ясно, и толкова просто . . . всяко едно действие на хората е било оправдано. Дори  най-тежките им пороци са били част от подредбата на света! Нима всички страдания на хората не започнаха след идването на този Бог?

Този път Велемира не каза нищо, защото усети, че по бузите й потичат сълзи. Стори й се, че не издържа, не може да го гледа повече. Тогава изведнъж той сякаш се сепна, защото и погледът, и тонът му се промениха и в двете се появи нежност, която я разтърси и ужаси, и тя едва се овладя да не избухне в ридания.

-         Прости ми – шепнеше той, – прости ми, не очаквах да дойдеш тук. Мислех, че ми е все едно, а съм насъбрал толкова гняв, . . . ти не си виновна за нищо. Нима Исус се смили над мен и ми даде да видя лицето ти отново, само за да го хуля пред тебе? Прости ми, скъпа . . . – той изглеждаше обзет от пълно отчаяние.
Велемира пристъпи към него. Тя смътно се питаше дали тази симеонова дъщеря, която явно е обичала този човек тук, сега е нейде напред във времето в нейното собствено тяло; и дали тези жени, в чиито тела я пращаше Природата, не са нейните минали прераждания? Защо иначе сърцето й туптеше така, сякаш самата тя бе тази истинска дъщеря на Симеон и й се струваше, че помни мигове на страст и забрава в прегърдките на този мъж? А тя дори не знаеше името му.

-         Не се доближавай! – възкликна той внезапно и тя видя как лицето му се обтяга от напрежение. Тя спря веднага. Стоеше на около две крачки от него. – Върви си. Не трябваше да идваш. Не искам да ме запомниш така. Върви си и остани с хубавите мигове, които сме имали. Моля те.

-         Не съм дошла тук, за да си тръгна просто ей-така – промълви тя и се приближи до него, въпреки умолителния му поглед. Като държеше борината настрани, протегна ръка и докосна лицето му. Усети изпъкналите кости под сухата, покрита с язви и корички кожа. Наболата му брада стържеше. Той гледаше настрани, но очите му заблестяха от изпълнилите ги сълзи. Тя отметна косата му настрани и, без да обръща внимание на вонята на кал и нечистотии от тялото му, прилепи буза до неговата. Остана така за минута, вслушана в хрипливото му, тежко дишане и биенето на собственото си сърце. Сълзите му намокриха бузите й.

Когато се отдръпна, той беше затворил очи. Тя го погали по бузата. Колко странно, помисли, вече не се страхувам, вече бих могла да направя всичко. Той отвори очи и я погледна. Усмихна й се едва-едва.

-         Върви – прошепна.

Тя кимна. Направи крачка назад, като го гледаше право в очите, после се обърна и с борината в ръка си проправи път извън клетката в тъмния коридор.

   Там се поспря и се обърна в двете посоки, чудейки се замаяно накъде ли е изходът и тогава видя в десния край мъждукаща светлинка. Запъти се натам. Вървеше предпазливо и пантофките й шумоляха едва-едва по каменния под. Гледаше само напред, към светлинката и накрая стигна до една голяма желязна врата, а пред нея – едър разчорлен и немарлив мъж, увит във вълнено наметало. Горе, на стената до него, висеше лампа, която издаваше мъждукащата, жълта светлина.

-         Приключихте ли? – запита той глухо и се надигна от стената, където се беше облегнал. На колана му издрънкаха ключове.

-         Да – отвърна тя тихо.

Той взе борината от ръката й и я поведе през желязната врата в друг коридор, а оттам до тесни дървени стълбища, които водеха някъде нагоре и там я остави сама. Тя продължи по стълбите. Стори й се, че се изкачва цяла вечност. Стълбите се виеха остро покрай голяма каменна колона и дъските скърцаха под краката й. Най-сетне те я изведоха до нова желязна врата, обкована с мед, и още едва я бе докоснала, когато тя се отвори от външната страна и пред нея изникнаха двама мъже в светещи ризници, увиснали на бедрата им мечове и дълги виолетови наметала извезани със сребърни нишки.

-         Да Ви придружа ли до изхода? – запита единият.

-         Да, моля – промълви тя, останала без дъх, едва усещайки се какво казва. Гледаше коридора, открил се пред очите й. А това бе огромен коридор, светъл, с високи мраморни стени, украсени с дърво и мед и вплетени златни орнаменти. Таванът, на който висяха безброй златни полилеи, се подпираше на грамадни колони, облепени с керамични плочки с инкрустирани върху тях странни знаци, рисунки и фигури. Тя тръгна след войника и двамата се разминаваха с големи двукрили врати по стените, покрити с кадифе и злато. Влизаха в завои, минаваха под арки и сводове. Спускаха се по мраморни стълбища, постлани с червени и виолетови килими. Най-сетне, след като прекосиха една голяма зала, където войници стояха на пост, изпънати като струни в безукорните си униформи, войникът я отведе до външните порти. Още при приближаването им, двамата стражи, които стояха на огромната двукрила врата, се поклониха и я отвориха, всеки издърпвайки с не малко усилие по едно крило.  Навън, дневното слънце я заслепи и тя примижа. Пред входа на палата се издигаха огромни мраморни колони, образувайки свод, а оттатък бе улицата със светещия калдаръм, и наредени пред нея златни каляски с впрегнати по четири или по два коня. Пред погледа й зад улицата се издигаше църква и тя блеснала цяла от злато под силните лъчи на слънцето. Шумовете я заляха – тропане на конски копита, някъде говор, накъде цвилене на кон, някъде неразбрани крясъци и подвиквания, някъде слаб смях.

Преслав – това бе той, прочутият симеонов град, великата столица на България.

 Тя вдъхна дълбоко топлия и свеж въздух и, когато вдигна глава да обгърне с поглед града и небето над него, видя, че сградите излъчват ослепителен блясък, а небето беше светло, почти прозрачно синьо, с лек златист оттенък, сякаш в него се отразяваха златните куполи на сградите в града. Нито едно облаче не накърняваше чистотата му.

Качиха я в една карета и кочияшът шибна конете. Докато се друсаше върху кадифената седалка, Велемира гледаше през прозорчето. Градът бе с много сгради, все грамадни и с не много широките улици помежду им, всичко изглеждаше сбутано и претрупано. Но пък блестеше ослепително. В живота си Велемира не беше виждала такава чистота и блясък. Всички дворци и църкви светеха от златото и среброто, с които бяха покрити, а всички къщи бяха украсени с дървени и медни инкрустации и камъкът, с който бяха изградени светеше като полиран. Искаше й се да дръпне пердето на прозорчето, да престане да гледа, защото си спомняше тъмницата, в която бе била преди малко, мръсотията и ужаса там, но не можеше. Не можеше да отлепи очи от пътя.

Нима може да не наречеш човек, сътворил такъв град в земята си, велик?

Да, тук има гордост от народа и земята ти, доблестта да я защитаваш и да умреш за нея . . .

Да, помисли си Велемира, да, ето това бе искал да види младежът от онази селска къща в поробената България . . .тази слава, това чувство на гордост, непобедимост. За тази своя родина говореше и младият човек от тъмницата. Родина, която те кара да се просълзяваш от мисълта, че си роден на място, което стаява дъха на чуждите народи с величието си. Но не се ли затъмняваше този блясък вече от съмнението, в което тънеше българският народ от деветнайсти век и за което говореше и младият човек, с когото току-що се беше срещнала? Съмнението, че човек може изобщо някога да се съедини със земята си или с каквото и да било на този свят? Нима Христовата вяра е виновна за това? Възможно ли бе тя да е дала основите на това наше отчуждение от съществуващия свят и да ни е отдръпнала от истинската ни същност и от щастието?

-         Много умислена изглеждаш, момиче – чу тя познатия мелодичен глас до себе си и се обърна, сепната: жената стоеше до нея в каретата, навела усмихнатото си лице към нея, а кожата й беше млечно бяла, а падащата над лицето коса с цвета на пресен мед. Очите й бяха нежно сини и игриви. Роклята й се диплеше, искрящо бяла по пода на каретата.

Велемира бързо дойде на себе си.

-         Кой беше този човек в онова подземие? Защо е затворен там?

-         Нима мислиш, че мога да заплитам и разплитам хорските дела? Аз следвам единствено пътя на времето и развитието. А ти? Научи ли това, за което те доведох?

-         Не можах да открия отговора на въпроса си тук – промълви Велемира, – струва ми се, че той отиде още по-далеч в миналото. Трябва да ме върнеш още назад.

-         Къде? – жената се усмихна.

-         В Рим. При Юлий цезар.

-         Там ли искаш да отидеш сега?

Велемира кимна.

- Да. Там.

Усмивката на жената се разшири, но този път се стори на Велемира, че е малко тъжна.

. . .

 

Този път тя се събуди в меко легло, под балдахинени завивки и се чувстваше така отпочинала, сякаш действително бе спала цяла нощ.

Огледа се с размътени очи. Стаята бе топла и полутъмна. Миришеше силно на някакви непознати цветя, които видя окачени по тъмните стени. Леглото, на което лежеше, бе ниско, направо върху земята, и зад него тя видя мозаечен под, изобразяващ някакви странни фигури.

Надигна се, отмятайки завивката и видя, че е напълно гола. Цялата изтръпна от ужас и бързо се огледа – ама че работа! Видя на пода чехли и масичка, отрупана с плодове. Отсреща имаше ниско канапе и на него видя положени някакви дрехи.

Увита със завивката, притича до канапето и доста се измъчи, докато си натъкми странната дреха, която бе от синя коприна, със сребърен колан и дантелени украси по краищата, но всъщност предстваляваше продълговато парче плат, което, както установи тя, нямаше друг начин да се облече, освен да се преметне през едното рамо и да се пристегне с колана. Роклята беше много лека и целите й рамене и ръце бяха голи, а като вървеше, видя, че се откриват и целите й крака, от бедрата до глезените. Тя уви дрехата по-плътно около себе си и затегна здраво колана. После нахлузи чехлите и предпазливо излезе от стаята.

Озова се в огромно, просторно помещение, където първо я заслепи силната слънчева светлина, после шумовете – чуруликане на птици, викове и говор и смях на хора от някъде далеч, тропот на коне. В стаята нямаше много мебели, нито украси, освен малко цветя, както в стаята й, по белите варосани стени, и фигурите от мозайка по пода. Посред стаята имаше дълга маса, едно дълго канапе до нея и две кресла. Масата бе отрупана с плодове и подноси с хляб, сирене, мед и други продукти, които не можеше да разпознае, а отстрани стояха прави две жени с бели дрехи, чиито лица бяха съвсем безизразни, а очите им впити в креслата и масата. Тя се загледа вцепенена в тях, докато не чу един мъжки глас:

-         Налей ми още малко сок, Теодора.

Едната жена се наведе веднага към масата и вдигна една кана. Очите на Велемира се преместиха по посока на движението им, а после към канапето, където седеше една мъжка фигура. Мъжът беше облечен в подобна на нейната, синя дреха. Беше гладко избръснат и косата му беше съвсем къса. Имаше сурови, решителни черти на лицето и силна, волева челюст. Върху голите му, гладки и загорели ръце се издуваха мускули. Седеше, облегнат на канапето, вгледан напред, но в мига, в който тя го погледна, извърна очи към нея.   

Той се усмихна, но властният му вид не се смекчи.

-         Ти си станала? – каза той - Ще закусиш ли с мен? Преди малко дойде пратеник. Трябва да съм на източния разклон до три часа.

-         Това е малко време. – отвърна Велемира плахо. Знаеше, че трябва да отговаря така, че да не предизвика никакво съмнение у мъжа относно самоличността й.

-         Стига, за да закуся, да се помоля и да си направя баня – всичко, което е необходимо.

Велемира се приближи, колебливо до масата, и седна до него. Канапето беше меко и тялото й цяло потъна в него. Зад тях имаше голяма веранда, чиито врати бяха широко отворени и оттам идваха светлината и шумовете.

Той протегна ръка и погали врата й. После отметна косата й назад и задържа ръката си на шията й. Тя го гледаше мълчаливо, без да помръдва, мъчейки се да приеме факта, че в този свят, е омъжена и този мъж очевидно е нейният съпруг. Искаше й се да извърне очи от него, да стане и да избяга, но си наложи да го гледа, и да стои напълно неподвижно. От него се носеше приятно ухание – на някакъв екзотичен парфюм. Очите му бяха светло кафяви и светеха сред мургавото лице. Тя забеляза колко чиста е кожата на лицето му. Ръцете и ноктите му, също бяха идеално чисти. Чистотата на цялото това място бе поразителна. По масата не можеше да се види прашинка. Подът блестеше. Във въздуха се носеха различни приятни ухания, най-познати от които й бяха уханията на бананите и портокалите от масата.

Почувства смущение пред неотклонния му, замислен поглед и наведе очи.

-         Няма да те видя дълго – каза той. Тя го погледна. Усмивката отново беше на лицето му, но сега тъжна и замислена.

-         Но ти трябва да отидеш – промълви тя, след кратко колебание, в което прецени кой е най-подходящият отговор.

-         Има моменти, в които ми се иска да не трябваше да те оставям.

-         Всичко ще е наред – тя се усмихна, – ще бъда с теб.

Той се засмя.

-         Трудно бих си те предствил в тия диви германски земи.

Тя преглътна.

-         За колко време, казваш, ще сте там?

-         Ако до месец не стигнем до Галия, по-добре изобщо да не тръгваме. – Сега се беше облегнал назад и гледаше към отсрещната стена. При последните си думи въздъхна. – дано Юпитер ни даде сили и късмет.

-         Ще се моля през цялото време – промълви тя.

Той я прегърна през раменете.

-         Хайде, хапни нещо. Виж се колко си отслабнала.

След като се нахраниха – плодовете бяха много вкусни и, въпреки страха и смущението си, Велемира успя да хапне – двете жени раздигнаха масата. Велемира наблюдаваше мъжа, докато той прекосяваше стаята и влизаше в една отворена врата, зад която тя виждаше дълъг коридор. Там някъде трябва да бе олтарът, където отиваше да се помоли на Юпитер за успех в бъдещото начинание. Върна се след около четиридесет минути и каза на една от жените да нареди да му  приготвят банята. Наведе се към нея и я целуна нежно.

-         Днес трябва да съм сам, мила, иначе с удоволствие бих споделил една последна баня с теб.

Велемира се усмихна нервно, отпращайки една бърза благодарствена молитва към Юпитер, че днес тая радост е забранена на мъжа й, после той я остави. Тя нямаше какво да прави, докато него го нямаше и затова излезе на верандата. Виждаше се, че това е вторият етаж на къщата и от верандатата се откриваше гледка на множество къщи и сгради, разположени една до друга, като сградите ставаха все по-високи, колкото по- се отдалечаваха към центъра на града. Високите сгради бяха на по четири-пет етажа и й приличаха доста на съвременни кооперации. Покривите им бяха плоски, както и на повечето от къщите, които виждаше наоколо. Всички сгради, поне доколкото виждаше, бяха от тухли, варосани отвън, украсени с дърво. Улиците между тях бяха много по-широки, отколкото в Преслав, почти като съвременни улици, но тя не видя да са павирани. Градът бе застроен много симетрично и правилно – къщите и другите сгради бяха наредени в концентрични кръгове около нещо като площад, но беше много далеч, за да го види добре. По улиците тя видя хора, които вървяха пеша, също и на коне. Сградите се сливаха с хоризонта отсреща – градът бе по-голям, отколкото можеше да обгърне окото й.

Въпреки всички шумове, които се носеха откъм близката улица, наоколо й се стори невероятно тихо.

Трябваше й доста време да осъзнае, че това, което вижда пред очите си е онзи велик Рим, за когото толкова беше слушала и чела. Рим, който бе основал цивилизацията.

Невъзможно, помисли тя.

Вдигна очи и погледна небето – светло синьо, с малки бели облачета, плуващи по него, със златисто, приятно топло слънце, разстилащо лъчите си по синевината. Не се различаваше почти с нищо от небето в Преслав. Отново едно вечно лято в един вечен град.

Не можеше да бъде.

Стори й се, че е останала с часове на верандата. Сепна се като видя мъжа, който се бе появил на верандата до нея. Върху черната му коса още блестяха капчици вода, но бе с плетена ризница, върху която бе наметнал къс червен плащ. Носеше железни наръкавници и на кръста му висеше меч. Краката му бяха голи, обути само в сандали. Протегна ръце и тя се остави той да я прегърне.

-         Пожелай ми успех – прошепна той задъхано. Ризницата му беше корава и студена. Велемира затвори очи.

-         Успех – промълви.

Той я притисна силно до себе си и я целуна по челото.

-         Няма нужда да идваш до долу. Конят ми е оседлан и ще тръгвам, без да се бавя. Трябва да събера хората си, колкото се може по-бързо.

-         Сбогом – каза тя.

-         И не глези много Лукреций.

Тя се усмихна, без да разбира какво има предвид той с това.

Мъжът също й се усмихна.

-         Обичам те – каза й – сбогом.

-         Сбогом.

Мъжът излезе, а после тя го видя от верандата на пътя, да й махва от коня преди да препусне надолу по улицата и да изчезне от погледа й. Значи той отива на война, каза си тя, чудя се, би ли се задоволила истинската му жена, тази, в чието тяло тя се беше вселила, с подобно сбогуване?

И, все пак, той не бе намерил реакциите й за странни – значи подобна сдържаност и студенина е нормална.

Тя влезе в голямата стая. Там едната от жените чистеше.

-         Искам да отида в града. На пазар – добави несигурно.

-         Да кажа ли да приготвят каретата, господарке? – попита жената с лек поклон.

Робинята бе сдържана, безизразна, безпристрастна. Говореше с неутрален, равен глас, а чертите на лицето й не изразяваха нищо. На Велемира й се стори, че започва да усеща лицето на този град. То бе една маска от безизразност, каменна воля и целеустременост. И господарите, и робите бяха такива. Чертите му бяха като издялани от велик склуптор и в тях нямаше нито една кривина, те бяха съвършено правилни. Всяка една черта, изляна точно както трябваше да бъде и на точното си място – една великолепна съразмерност, която би била красива, ако не беше толкова страшна, заради тази своя необикновена острота и правилност. И къщите бяха такива – докато пътуваше в каретата, тя те се редяха пред очите й, една след друга еднакви четвъртити сгради, в еднакви цветове, блокове с апартаменти, от които се носеха гневни викове и където бе доста по-мръсно от останалата част на града, така че тя лесно можа да разпознае бедняшките жилища. Накрая се озова на големия кръгъл площад, заобиколен от храмове, красиви и високи, но мрачни със своите изчистени линии и бездушност. Там имаше голям пазар, където видя да се продава абсолютно всичко – от животни и най-различни видове храна, до платове, дрънкулки, украси за къщата, съдове и прибори и всичко останало, за което човек може да се сети. Там имаше ужасно много хора, които се блъскаха, викаха, разправяха и тя различи най-различни раси – имаше жълти китайци, бели и руси северни хора, негри и тъмнокожи и много евреи. Но най-голямото мнозинство бяха римляните. Имаше знатни римляни, които позна по украсените със сребро и злато дрехи, имаше обикновени търговци и занятчии, съвсем бедни хора, които разпознаваше по невзрачните, често окъсани дрехи, имаше и много роби, които помагаха на господарите си да изнесат закупената стока, извън пазара. Тя видя войници в ризници, с оръжия и неприятни, хладни погледи, които обикаляха пазара. Това бе оживление, развлечение и тя видя, че всички тук му се наслаждават, но въпреки че стоя много време в каретата и го наблюдава, не усети подтик да се присъедини към него. Чувстваше се някак жалка и не на място, сред това множество. Някаква странна атмосфера на властност и гордост се излъчваше от тази тълпа, от тези полуголи хора, от най-дрипавия бедняк до най-знатния големец, от робите, от прислужниците, от войниците, която я караше да се чувства смазана, отхвърлена; защото всички те вървяха рязко, говореха високо, главите им бяха вдигнати, лицата безразлични и безчувствени, дори когато се смееха, жестовете резки и заповедни. В този великолепен, съвършено конструиран град, който при все това, за нейните очи изглеждаше малък, дори смешен, като го сравнеше с градовете от съвремието й, и тези хора, които се блъскаха на този жалък пазар – цареше атмосфера на такова величие, каквото не помнеше да е виждала в никоя страна от съвременния й свят, въпреки че бе ходила в много богати и много големи страни. Това странно величие сякаш бе вкоренено в самата земя, по която вървяха хората, сякаш бе пропито във всяка частица от въздуха, който дишаха и изглеждаше така естественно и неизменно – в техните очи -  както светенето на  слънцето на небето, като смяната на деня и нощта. Величие, дадено, оправдано и закриляно от боговете. Това величие, което бе искал Симеон, което бяха искали Карл Велики и много други преди него и след него, но не бяха успели да го постигнат. Който никога, никога вече нямаше да постигне. И онзи нещастен мъж в тъмницята – и той бе бил готов, ако можеше да се върне назад, да даде живота си в името на това величие. Защото тук, то бе самата същност на живота.

Защо бе така? Кое бе направило да стане така?

Велемира си помисли, че отговорът едва ли бе в силата на армията на Рим. Отговорът бе в нещо друго, което тя смътно чувстваше, докато стоеше на този пазар. То бе абсолютната правилност, абсолютният ред и абсолютната сигурност, която те обземаше, докато стоиш и наблюдаваш  тези десетки и десетки тълпящи се в центъра на града хора. Сигурност и увереност, че ще можеш да живееш живота си, така както си  го представяш и както го желаеш. Сигурност, че интересите ти ще бъдат защитени и неприкосновени. Преклонение и подчинение, дошло не от страх, а от вяра в закона и наредбата. Със странното спокойствие, което я бе обзело, Велемира почувства че би могла да остане тук. Като че ли вече отговорът на въпроса й бе открит – повече от това хората не биха могли да искат. Такова равновесие, такава правилност – това бе идеалният живот. Тя не слезе да разгледа пазара, а отиде направо обратно вкъщи, за да си почине, защото се чувстваше напълно изтощена от изпълнилите я емоции.

   Дълго време стоя, излегната на канапето, потънала в мисли, за това което бе видяла и разбрала; но най-сетне се огледа, усещайки, че са минали часове и навън притъмнява. Една от жените стоеше права до масата, тя не бе помръднала изобщо, докато Велемира лежеше и размишляваше. Сега Велемира се надигна и каза:

-         Какво да правя? Можеш ли да ми покажеш нещо интересно?

Робинята веднага отвърна:

-         Скучно ли ви е? Искате ли да се разходите в градината? Да повикам ли Мариния да направи новата ви прическа и да ви гримира? Не искате ли да подготвите тоалета си за приема довечера?

-         Нека се разходим в градината – каза Велемира.

Разходката й отне час; дълго време тя се наслаждаваше на цветя и храсти, които никога не бе виждала; на най-редки видове растения, на лехите, подредени със замайваща симетричност, на дърветата, тънки и извиващи се високо над главите й. Когато се прибра, се чувстваше уморена и разнежена.

-         Има ли нещо да почета? – попита тя робинята.

Жената я погледна неразбиращо и в очите й се появи безпомощност и тревога.

-         Извинете, господарке?

-         Нещо, да почета. Някаква книга? Няма ли?

-         Тук няма книги, господарке. Аз не знам . . .

-         А къде мога да намеря?

-         Аз не зная.

-         Не знаеш? Как така? – Велемира не успя да скрие раздразнението и изненадата си - А къде четат тук хората? – тя се почувства доста разочарована, понеже вече си бе представяла как ще се излегне в голямата вана с един старовремски ръкопис и ще прочете някоя история, която е вълнувала хората преди повече от две хиляди години. Тъй като видя странния поглед, с който я гледаше робинята, тя млъкна, объркана, и като помисли малко, нещо друго й дойде наум.

-         Повикайте Лукреций.

-         Веднага, господарке – жената се поклони и излезе.

Лукреций не беше неин син, както предполагаше, а младеж на около петнайсет-шестнайсет години, личен прислужник на мъжа й, който явно, бе любимец на тази римлянка, в чието тяло беше. Лукреций беше слаб и женствен младеж, рус, с много бяла кожа и изглеждаше чуждестранен, затова първият въпрос, който му зададе, беше:

-         Откъде идваш, Лукреций?

Той стоеше почтително пред нея, облечен в бялата си роба, със сплетени пред тялото ръце.

-         Не знаете ли отговора на този въпрос, господарке? – в момчешкия му глас, обаче, не се долавяше изненада. Явно бе свикнал с капризите й и глупавите й въпроси.

-          Не се учудвай на нищо, което те питам – каза тя, – искам да си поговорим. Разговорът ни може да ти се стори по-различен от обикновено, но ще се закълнеш ли да ми казваш точно, каквото мислиш? Не се страхувай, че може да пострадаш от думите си. Ела, седни тук. Аз просто искам да науча някои неща.

Момчето седна на края на дивана, с изправен гръб и ръце, сплетени в скута. Големите му очи я гледаха с някаква дълбочина и проницателност, която доста го отличаваше от всички хора, които бе видяла досега и която я накара да се почувства някак неловко, смешно и глупаво, както малко дете се чувства пред възрастен човек

-         Е, откъде си? – попита тя.

-         От Атина, господарке.

-         Откога си тук? Не, не ме гледай така, кажи ми. Струва ми се, че съм забравила всичко за теб.

-         От една година. Преди това съм учил в Александрия. Учих реторика, музика, и поезия.

Велемира го гледа дълго време. Това момче беше като цвете, попаднало сред пустиня от камъни и скали. То не подхождаше на тази стая, както топлите цветове на минзухара не подхождат на студената скала. И изведнъж тя усети мрака и невъзможната студенина под привидното великолепие, което я обгръщаше. Градът – сградите – улиците – хората – всъщност всичко това бе само маска, съвършено изработен покров, под който нямаше лице, под който съществуваше само една празна кухина. Тук нямаше живот нито топлина. А това момче имаше лице . . . и то бе живо, и реално . . . и точно това го отличаваше от всички други.

-         Имаш ли близки там? В Александрия . . . или Гърция.

-         Майка ми умря, господарке. Имах чичо в Александрия, но не зная нищо за него.

-         Можеш ли да четеш?

-         Гръцки и латински, господарке.

-         Струва ми се, че са малко хората като теб тук – промълви Велемира.

-         Не зная, господарке – той я изгледа с дълбоките си очи, – на никой не му трябва роб певец или разказвач на приказки. Никой досега не се е интересувал от знанията, които имам.

-         И сегашният ти господар ли?

-         Аз приготвям дрехите и банята му и чистя стаите му. Това е всичко. Друго не иска от мен. Само понякога му разказвам за родните си места. И на вас също. Разказвал съм ви няколко пъти.

-         Чудя се – каза Велемира, – къде бих могла да намеря някоя книга? Бих искала да почета нещо.

Момчето я гледа дълго време, без да проговори. В очите му се четеше голямо удивление.

-         Имах една книга – промълви то, – носех я навсякъде със себе си. История на света и народите от Аристотел. Но тук ми я взеха. Казаха, че няма да имам време да чета книги.

-         Взели са ти я? – повтори като ехо Велемира.

Момчето я гледаше дръзко.

- Рим няма време да чете книги – каза то. – Рим има време само да се бие. Живеете в мрак, без да разбирате това, защото не познавате светлината. Дори и да чуете една хубава песен, няма да я разберете, защото песента е свобода, а вие тук всички сте роби . . . дори и вие, богатите, сте роби . . . роби на този град. Смятате, че сте велики, но нямате представа какво значи величие.

Тя го гледаше занемяла. Стори й се, че той трепери и погледът му се навлажнява от сълзи.

-         Изпей ми някаква песен – промълви тя,– разкажи ми някаква история.

И после го слушаше, докато той разказваше, с тих глас, но със жар и плам, които я накараха да се почувства различно, възродена и я изпълниха с някакъв неясен, но неутолим копнеж, извикаха пред очите й поля, напоени от зелено спокойствие, малки бели къщи, с проснати пред портите им въжета с изпрани дрехи, белеещи се на слънцето. Тя видя героите, за които разказваше той, тези високи, руси и силни мъже, които живееха сред своите планински земи, и над тях бе вечния сняг, а в краката им се плискаха вълните на морето, и те си разказваха хиляди истории, и пееха, ли пееха . . .

Знаех си, че нещо липсва, помисли тя, докато момчето все още разказваше, нещо липсваше тук, през цялото време, нещо, което правеше съвършенството на това място непълно, и сега зная какво е то. Последното парченце от мозайката. Зная къде е отговорът на въпроса ми. Трябва да отида там. Това ще бъде моята последна спирка. Там ще намеря вечното щастие. Заведи ме, Природа! Заведи ме там!

Един нежен женски глас прошепна зад нея:

-         Отдалечи се много от първоначалните си намерения, не смяташ ли, мило момиче?

-         Но ти знаеш, че трябва да ме заведеш там!

-         В Гърция ли? Разбира се, че знам. Знаех, че ще го поискаш. Към тази цел те водеше всичко. Но не зная дали отговорът, който ще откриеш там, ще ти хареса. Защо не си останеш тук, където всичко е толкова просто и ясно?

-         Тръгнах, за да завърша пътя си и няма да се откажа сега!

-         Значи си сигурна?

-         Сигурна съм!

-         Добре тогава. Нека да попътуваме за последен път.

. . .

 

Този път, първият мирис, който тя усети, беше мирисът на море.

И като отвори очи, то се разстилаше пред нея, огромно синьо море, с разбъркани от бриза вълни, които се разбиваха в краката й и хвърляха към лицето й солени пръски; а въздухът бе напоен с мириса му. Мирис на сол и водорасли и далечен, неуловим копнеж. Мирис на безсмъртие.

Ръцете й бяха голи, скръстени пред гърдите й. Носеше странна дреха от бял лен, нещо като рокля, но съвсем безформена, с дупки за ръцете и главата. Нямаше ръкави. Стъпалата й бяха боси и пясъкът ту ги зариваше, ту се отдръпваше от тях с отлива на поредната вълна. Усети че водата е топла и мека и гали приятно кожата й.

Погледна нагоре. Над нея небето беше по-високо и по-синьо от всяко небе, което беше виждала, а слънцето беше като разтопен слитък злато. На небето прехвърчаха с крясъци птици. Огледа се. Плажът бе много дълъг и каменист. Далеч на западния му край група мъже с подобно на нейното облекло събираха нещо от брега и го товареха на малка каручка.

-         Събират чакъл – чу зад себе си дълбок мъжки глас. Звучеше току-до рамото й и тя не подскочи, но цялото й тяло изтръпна от този неочакван звук. Обърна се бавно. Зад нея стоеше старец – много стар, с дълга бяла брада и коса, която падаше на къдри по раменете му, покрити със същата дреха като нейната, с почерняло, сбръчкано лице като кората на някое стогодишно дърво, приведен над дълга тояжка. Големи, сбръчкани и възлести ръце почиваха една върху друга върху тояжката. Той се усмихна едва-едва, като видя погледа й, и сините му очи проблеснаха – а може би точно в този миг слънчевите лъчи се бяха заиграли край тях и затова сиянието им бе така силно и наситено.

Велемира стоеше, без да знае какво да каже. Но като че ли, този старец не очакваше някаква определена реплика от нейна страна.

-         Искаше да дойдем да видиш морето – каза той, – е? Видя ли го?

Велемира се отдръпна крачка назад. Старецът я гледаше, без да променя изражението на лицето си.

-         Не съм тази, за която ме мислите – каза тя.

Усмивката му се разшири още малко.

-         Знам.

Тя се вгледа изпитателно в лицето му и преглътна.

-         Знаете? Какво знаете?

-         Зная, че не си момичето, което ме помоли да го доведа до брега преди половин час. Е – коя си ти? И откъде се появи?

-         А вие? – прошепна Велемира. – Вие кой сте?

-         Аз, моето момиче – той се засмя приятелски, – съм, може би, човекът, който ще даде отговорите на въпросите, които те мъчат. Хайде, ела – протегна й лакът и тя се хвана вцепенена за него, нямаше никаква представа какво й предстои, – не е тук мястото за разговори. Сега ще дойдат рибарите и ще ни развалят усамотението.

-         Къде отиваме?

-         У дома. Живея в една къщичка ей-там зад хълмчето. Никак не е далече. Имам син, снаха и четирима внуци. Но те всички са на полето сега, така че ще сме сами у дома.

Велемира се почувства много особено изведнъж. Въпреки че използваше античен гръцки, този старец й говореше с толкова нормален тон, сякаш бе от нейното собствено време, а не живееше в шести век преди новата ера. Почти бе забравила как звучеше този нормален тон. Тя го загледа подозрително. Да не би да беше друг такъв като нея, пътуващ през времето? Природата шеги ли си правеше с нея?

-         Кой сте вие? – попита тя отново, докато вървяха.

-         Наричат ме Леонид Василис. Бях близък приятел със Сократ, преди светлата му душа да се отправи към подземния свят. А ти, моето момиче?

-         Казвам се Велемира – отвърна тя, с чувството, че не говори със собствения си глас.

-         Какъв вид име е това?

-         Българско.

-         Това е народ, чието слънце тепърва ще изгрее – така ли е?

Тя се поусмихна.

-         Ами, да.

-         Виж, Велемира, – каза той и тонът му я накара да погледне напред, – това е моето село. На три хвърлея сме от Атина. Ако искаш, утре мога да те заведа до града.

Тя  гледаше като омагьосана. Зад хълмчето, което току-що бяха прекосили, бе разположено най-прекрасното селце, което бе виждала в живота си.

Беше точно като във видението й, породено от разказите на онова гръцко момче в Рим – малки блестящо бели къщички, подредени една до друга като кукленски къщички, с червени покриви, и развявано от бриза пране в дворовете. Магаренца вървяха покрай къщите, натоварени със снопове сено, наръчи дървета, кошници с риба и други неща, кокошки се разхождаха из пътищата, току прелитайки и крякайки, малки голи деца тичаха край тях и крещяха. Край полето бяха разстлани широките ниви, пожълтяли от втората реколта, изпъстрени с малки фигурки на жетвари. А далеч, далеч на хоризонта, се виждаше бяла крепостна стена, и високи върхове на храмове, както и очертанията на планинска верига.

-         Това е Атина – каза старецът, кимайки към хоризонта.

Велемира отмести очи от хоризонта и отново погледна селцето. Далечният град бе почти невидим, но селцето бе истинско, реално, от плът и кръв. Струваше й се, че сякаш Господ бе взел една четка и в прилив на невероятно вдъхновение бе мацнал върху платното на света и бе сътворил това селце. Цветовете му бяха така ярки, така наситени и топли, така ясно открояващи се един от друг, че не бе възможно това да е само резултат от светенето на слънцето – трябва да имаше хвърлена и божествена светлина. И макар че в него нямаше ред, никъде не се виждаше стриктната ръка на закона – нито в начина, по който бяха разположени къщичките – най-вече безразборно, кацнали ту тук, ту там в долината като пеперуди – нито в движенията на хората и животните, в играта на децата или в работата на жетварите на полето – все пак се съзираше някаква логика и съразмерност, такава, каквато се открива в наглед безмислените асоциации на образи в едно велико произведение на изкуството, и която допринася за така чудната му красота и дълбочина. Това, което Велемира виждаше, бе вдъхновение – невероятно, безумно вдъхновение.

-         Кой е построил това село?- чу се тя да мълви.

-         Баща ми е издигнал своята къща със собствените си ръце – отвърна старецът, – но си помагаме взаимно, когато има нужда. Хайде, ела. Сигурно си жадна и гладна.

Слязоха към селото. Децата тичаха към нея и се взираха в лицето й с големите си любопитни сини очи, а тя се засмя, заразена от веселите им физиономии, очарована от ангелските им лица и русите къдрави коси.  Едно пиле изкряка току-до краката й и подхвръкна уплашено, а тя отскочи настрани през смях.

-         О, Боже! Ама че работа! Така ли свободно се разхождат всички животни?

Старецът се засмя.

-         Ти си истинско градско момиче!

Къщичката му беше точно на големия прашен път, който ограждаше селото. Имаше малко дворче засято със зеленчуци и плодове и малка астма. Велемира видя и едно малко портокалово дръвче. На пътя пред къщата, едно девет –десет годишно хлапе, голо, почерняло от слънцето, само с една превързка на бедрата, тичаше като лудо от единия край на пътя до другия. Краката му летяха като светкавица и докато старецът изкачи стълбичките пред дворната врата и я отвори, вече бе направило две дължини.

-         Защо тича така? – попита тя стареца, а той отвърна без да се обръща.

-         Това е Перико. Готви се за атлет. Родителите му нямат пари да го пратят в училището и тренира сам по цял ден.

Момчето изхвърча отново покрай нея и за секунда тя чу ускореното му дишане.

-         А ще му разрешат ли да се състезава? – попита тя.

-         Не и ако не положи крайните изпити – рече старецът, – а за тях пак трябват пари. Няколко момчета от селото обаче ще учавстват следващата година в Игрите. Тогава Игрите ще са в Атина. Ех, дано доживея. От години не са били тук.

-         Какво предствавляват тези игри? – попита Велемира, докато следваше стареца по пътеката между лехите в дворчето.

-         Има всичко – каза старецът, – скачане, бягане надалеч и наблизко, гимнастика, овчарски скок, борби. Идват участници чак от Македония и Епир. Раздават се големи награди – злато и диплома. Освен това, има и състезание на разказвачите, на свирачите, склуптурите и актьорите. Всеки представя най-доброто си произведение. Другото лято ще можеш да ги видиш.

-          Звучи вълнуващо – каза тя. Старецът се спря до дървената врата на къщата и натисна бравата. Вратата се отвори със скърцане.

-         Ела да ми помогнеш да изнесем масичката и два стола навън – рече той, – ще хапнем навън, по-приятно е.

И скоро те бяха навън, седнали на малките дървени трикраки столчета до ниската дървена масичка, на която имаше кана с изцеден сок от грозде и бяла пита хляб. Старецът дъвчеше хляба мълчаливо, а Велемира гледаше пътя и хълмчето пред къщата, отвъд което шумеше морето. Тя затвори очи, оставяйки се успокояващата тишина и пълно спокойствие да я завладеят.

- Никога не съм била на по-хубаво място – промълви тя, – тук е направо . . . вълшебно.

- Да – съгласи се старецът, – сега живеем в мир. Спокойно е. Управниците ни не ни тормозят, погаждаме се със съседите си, макар че не винаги е лесно – е, пък спорта и изкуството гасят всеки раздор, – и не сме богати, но не можем да се оплачем от нищо. Земята ни тук е хубава, плодородна. Не е имало ден да гладуваме. Но това е днес, а утре – старецът се загледа към хълма, – утре, като започнат войните . . .

Студена тръпка премина през тялото на Велемира и я накара да отвори очи. Хълмчето бе пред нея, обрасло със зеленина, и малкият Перико, все така тичащ през пътя.

-         Не е възможно – промълви тя, – не е възможно тук времето да върви напред. Нима това не е вечният Рай? Нима не сме извън времето и пространството?

-         Не – промълви старецът, – за съжаление, не сме. Хората умират и се раждат. Времето си тече. Ти сама си видяла всичко онова, което предстои. Ние не сме извън времето и пространството. Ние сме същият свят, в който си се родила и ти. И всичко, което си преживяла, му предстои.

-         Не е възможно – промълви тя отново, – не може да бъде.

И после, след кратка тишина, Велемира се обади пак:

-         Значи ти знаеш . . .къде съм била? – проговори тя. – Знаеш всичко, нали? Знаеше откъде съм и преди да ме попиташ? Как разбра за мен? Онази жена ли ти каза . . . Природата?

Старецът се усмихна, присвивайки очи срещу нея.

-         Точно тя.

-         Значи си я видял?

-         Виждам я всеки ден. Тя е навсякъде край мен. И ми открива тайните за всичко, което ме заобикаля. Единственото, което ми трябва, са очи, с които да виждам, и сърце, с което да вярвам.

Велемира мълчеше. Най-накрая тя съумя да попита:

-         И Тя ти каза, че съм дошла тук . . . в това време, . . . за да науча отговора на един свой въпрос?

Старецът кимна.

-         А ти можеш ли да ми дадеш отговора?

Той отпи от сока си и се усмихна.

-         Задай въпроса си.

Велемира помълча малко, преди да започне, за да събере мислите си и да избере най-верните думи

-         Във времето, от което идвам – каза тя, – хората отчаяно искат да се върнат назад. Те не виждат нищо пред себе си. Никакво бъдеще. Не зная дали всички се чувстват по този начин, но поне аз бях така и познавах много други като мен. За хората от моето време, миналото е единственото спасение. После аз се върнах един век назад, в поробената България и видях ,че и за онези хора миналото също е по-добро от настоящето. И те искаха да се върнат назад. Последвах пътя им и отидох в девети век – в Симеоновата България, там, където те смятаха, че е съвършеното щастие – около хиляда години по-рано – и установих, че и там, хората пак величаят миналото. Там смятаха, че Рим е идеалът на цивилизацията и аз се върнах в Рим, за да разбера дали е така – и видях, че не е, защото и там отново се намери човек, който да не е доволен и да копнее да върне миналото. Човек, който отново ми каза, че не съм във времето, което трябва, че ако се върна още назад, ще открия нещо много повече от това, което виждам сега пред себе си. И ето че тук най-сетне, сред тази вълшебна природа и това прекрасно село, когато ми се струва, че това момче в Рим е било право и че наистина тук цари пълното щастие, не намирам у теб това щастие. Не намирам в очите ти щастието, което очаквах да намеря, което би трябвало да намеря. Кажи ми, нима трябва да пътувам още назад? Колко далеч още трябва да стигна? Къде трябва да отида? Какво е това нещо, което търсят хората и което уж бяга назад с времето, а колкото и да го преследват, то все им се изплъзва и все не могат да го открият?

-         Искаш да ти кажа какво търсят хората? – промълви старецът. – Какво търсят, като се връщат назад? Да ти кажа ли? – той я погледна с блестящите си светло сини очи, където се гонеха лъчите на слънцето.- Те търсят безсмъртието, разбира се.

Велемира го гледаше без да проговори. Чувстваше как дъхът спира в гърдите й. Загадките на вселената започваха бавно да се разплитат пред нея, с този пръв отговор на стареца – и за миг тя надзърна в ужасната черна бездна, която щеше накрая да се открие пред очите й, но вече нямаше връщане назад.

-         Представи си един човек – каза старецът, а тонът му беше благ и мелодичен, – стар човек, като мене, грохнал, безверен, със смъртта, надвиснала над рамото му. Какво ще поиска той, ако му дадеш право на едно желание? Той ще поиска веднага да се върне в своите четиридесет години – тогава, когато е бил още силен и мъдър, спокоен и доволен от живота, макар и с някоя друга болежка и побелели вече коси. Но не – в следващия миг той ще размисли, това няма да му се види достатъчно. Защото след четиридесетте идват петдесет, а след петдесет, шейсет и така той ще има малко време, в което да се наслаждава отново на живота. Тогава той ще поиска да е на тридесет – мъж в разцвета на силите си, вече утвърждаващ се в обществото, натрупал някакво състояние и знания, още радващ се на всички блага и удоволствия на живота, макар и с неузряла още мъдрост. Но осъзнал изведнъж, че дори тридесет е късна възраст, в следващата минута той ще пожелае да е всъщност на двадесет, тогава, когато умът е неукрепнал, но започва реализирането на мечтите, тогава, когато целият свят е в краката ти, а всяка бариера пред твоите сили и твоята енергия е сламена пръчка. Тогава, когато светът е твой и се нагажда според целите ти. Но не е ли и двадесет години късна възраст? Защото по пътя на следването на тези мечти, когато си сляп и глух за всичко останало, дори за собствения си живот, не идва ли по този път вече ужасното разочарование от сблъскването с действителността? С това, което е, вместо това, което трябва да бъде? И не започва ли още оттук остаряването? Тогава този старец би си пожелал да не е на двайсет, а на шестнайсет – или петнайсет години – би пожелал да се върне в своето юношество, в най-ранната си младост, когато няма бъдеще, а само настояще, когато не съществуват цели, а само този живот, който е пред тебе; самият живот и всеки един негов миг. Тогава, когато се отварят очите и душата на човек за света – и той започва да се пита: Кой съм аз? Къде се намирам? – но това не му носи тревога, а съвършена радост, радостта от търсене на познанието и от факта, че е човек и че с този свой най-съвършен ум на вселената може да си задава тези въпроси. Тогава, когато той за първи път открива тялото си, радостта от движението, спорта, любовните ласки, радостта да бъдеш красив и желан. Няма по-хубав момент от живота на човек от неговото юношество. Ти си тук сега – старецът се вгледа във Велемира, която го слушаше с взрян в него застинал поглед – ти си в юношеството на човечеството. Сега то се пробужда и както тук, ние, философите, си задаваме въпроси за света, оттатък земята, в Китай, същите въпроси си задава Конфуций, в Индия Сидхартха Пунтама търси решението на всички земни загадки в една усамотена хижа в планината, а Исай размишлява от Юдея. Ти дойде във времето на чистата радост, на истинската свобода на духа и безграничното наслаждение от простия факт, че живееш, че дишаш, че си тук. Но нима мислиш – старецът се наведе леко напред към Велемира – нима мислиш, че този стар човек, който може да се връща назад във времето, би спрял дотук? Че би спрял до юношеството?

Той помълча малко, а после продължи с по-мрачен тон.

-         Не, Велимира, той не би спрял тук. Защото дори от този Рай, както го нарече ти, аз виждам заплахата от Бъдещето. Юношата не може да почувства старостта, но вече знае, че тя ще дойде. И времето си тече и тази негова съвършена младост отлита – тик, так – и тази негова безгранична радост също отлита, с всяка измината секунда. Петнайсет години са все още много близо, много близо до неизбежната разруха. Но кое тогава остава? Детството? Да, старецът би поискал детството си обратно, би пожелал да се върне там, където светът е бил за очите му една шарения от фантазии, от неразбрани образи, от демони и добри духове, и когато всяко храстче е било живо и цялата природа му е говорела. Аз бих поискал сега – ако подобно нещо беше възможно – да се върна обратно в това детство на човечеството,  в самата му зора, в онези пещери и дупки, в които са живели хората и в умовете си са били като на четири годишни малчугани. Не – не бих поискал детството, не! Бих поискал самото начало, самото раждане, първия вик, първото дихание, мига, в който хората са започнали да съществуват. Бих поискал това, ако беше възможно и – старецът поклати глава – ако знаех, че в това има някакъв смисъл. Но няма смисъл, моето момиче. Защото колкото и назад да се връщаш, по-назад от раждането не можеш да се върнеш, а с раждането вече започваш да старееш и си обречен да умреш. Не можеш да спреш часовника – а хората искат това. Не можеш да спреш времето – а хората искат да го го заловят, да го вържат, да го затворят някъде, в някаква дълбока тъмница и да не му позволят да излезе повече. Но те не могат да сторят това. Кръговратът на времето е вечен. И колкото и пъти да се връщаш назад до раждането, все ще порастваш, остаряваш и умираш. Единственото спасение е въобще да не започваш да съществуваш. Най-добре е не да си пожелаваш да се връщаш в младостта и детсвото си, а да си пожелаеш никога да не се бе раждал, нито някога да бъдеш роден, за да не изпиташ никога болката от тленността. Дори да се върнеш още назад, Велемира, няма да откриеш отговор на въпроса си – къде е пълното щастие – защото отговор няма. Не и в пределите на нашето съществуване.

Настъпи дълго мълчание, в което двамата се взираха в хълма и слушаха шума на разбиващите се в брега морски вълни. Накрая Велемира попита с тих, слаб глас:

-         Значи . . . човечеството умира? И времето, откъдето идвам аз . . . това е . . . неговата старост?

Старецът кимна.

-         Уви.

-         Значи затова през цялото това време . . .бях така отчаяна и чувствах такава умора и безнадеждност . . .

-         Това е, защото в твоето време вече няма бъдеще – каза старецът, – вие вече не можете да гледате напред. Докато във вашата поробена България бъдеще все още съществуваше. Бъдещето бе още по-ясно очертано, още по-широко в Симеоновата България, а в Рим, бе неизбродно като океана. Картината на това бъдеще става все по-широка и с все повече бели петна и възможности за оцветяване, колкото по-назад във времето се връщаш. Тук, тази картина още дори не е започната. А в твоето време, тя вече е отдавна завършена.

-         И няма изход? – промълви Велемира. – Няма начин да спрем това? Никакъв начин?

-         Както ти казах, кръговратът на времето е вечен. Където има раждане, има и смърт. Не можеш да промениш нищо.

-         Какво ще правя – прошепна тя безсилно.

-         На теб ти е даден рядък дар – ти успя да се върнеш назад в тази ранна младост, която обикновено е загубена завинаги за паметта на стария човек. Но ти я възкреси и сега можеш да й се насладиш. И понеже ще я живееш повторно, тя ще ти се стори безкрайна – един истински Рай, както каза – старецът се усмихна топло и много дружелюбно, – занапред можеш да живееш тук, при мен. Ще те осиновя за мое дете. На мен не ми остават много години живот, но селото ще те обича и почита като своя.

-         Хайде – подкани я той, обгръщайки рамото й с ръка, – пийни си малко гроздов сок.

Същия следобед Велемира отиде да изпере малко дрехи в една близка рекичка и, след като приключи с работата си, приседна до едно дърво и се облегна на кората му. От мястото, на което седеше, виждаше водата и ясното очертание на профила си в гладката, прозрачна повърхност. Беше сякаш се гледаше в най-съвършеното огледало на света. Тя дълго се взира в младия си, изящен профил, високото чело, гладката кожа и нежната шия, в миловидната чупка на устните си. Една съвсем лека бръчица проряза челото й, когато се напрегна, за да се види по-добре във водата и разкриви отражението й. Велемира отпусна лице и видя как бръчицата изчезва. Но Велемира знаеше, че е там – беше се скрила под гънките на кожата й, и щеше да се появява всеки път, щом я замъчеше нерешен проблем, щом я обземеха скръб или тревога. И с всеки изминал ден от бъдещия й живот, щеше да става все по-дълбока.


2004-02-25

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)