БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Укьо

Алекс Даниел Болдин (пинко)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

 

 

 

“Всичко прекрасно на тоя свят идва и
с известна доза мръсотия
.”


    Спомням си как един стар приятел, от време на време, обичаше да казва: “Малките подробности изяждат главата на човек”. Сега, като се замисля, и ми се струва, че май е бил доста прав. Даже бих добавил, че нещата съвсем се усложняват и дори загрубяват, ако на човек му липсва чувството за хумор или пък, не дай боже, си помисли, че всичко може да оправи по свой начин и тертип. “Да, ама не!”, би вметнал един стар наш политик от времето на пролазващата демокрация. Такъв тип тутакси биваше класифициран от страна на трудещите се и не трудещи се народни маси като “изправач на криви краставици”, биваше осмян, окарикатурен и най-накрая “отхвърлен от екипа”. И понеже става дума тъкмо за Укьо, ще поясним, че нещата съвсем не се развиха по всеизвестния и стандартен сценарии, а придобиха свой тънък, своеобразен и колоритен  оттенък.
   С няколко думи Укьо беше едно момче, отгледано и възпитано през петдесетте години на току що отминалия, изпълнен с катаклизми двайсети век. Навиците и мислите му бяха съвсем в духа на тогавашното време, тоест твърди “по сталински”. Недояждането и мизерията в млада възраст пък го бяха превърнали в дребен, сух, изнервен и леко прегърбен индивид. Няколкото прекарани хепатита така бяха подронили здравето му, че човек добиваше впечатлението, че и най-слабият ветрец би го подхванал, издигнал и отвял в небесата, без никакъв проблем. Тези преживяни несгоди така бяха закалили духа му, че го бяха превърнали в граблива хищна птица, която в критичния миг на хващане на жертвата бе готова да даде главата или част от перушината си, но не и плячката.
   Единствената революция, която допусна да се случи с него през онова далечно време, бе носенето на “забранения”, по идеологически съображения, американски панталон - дънките. Първите дънки, които си беше купил, обаче, вероятно са му били твърде широки, тъй като в резултат на тази покупка му бе останал и един смешен и оригинален навик. Когато говореше развълнуван, а през повечето време си беше именно такъв, той свиваше ръце под прав ъгъл, разперваше ги леко встрани и с лакти правеше опит да си повдигне панталоните. Ръцете му бяха дълги, с големи и широки длани и това вероятно доста сполучливо му е помагало в тая операция, но в практикуването на всяко упражнение си има мярка, а мярката вероятно е била загубена доста отдавна и сега е останал само празният и ненужен навик, придаващ своеобразния колорит на личността.
   Как бих могъл да го забравя!? Сякаш и сега го виждам, да стои пред мен, дребен, мургав, леко прегърбен, обут в широки дънки, над които леко се спускат полите на раираното, тясно, синьо сако, побелялата глава, с ниско остригана коса и едни големи, черни, винаги учудено повдигнати нагоре вежди.  Обичаше да влезе през вратата, да направи две-три крачки напред, да застане мирно и, чукайки леко с токове на обувките, и рязко изхвърляйки ръка нагоре, да викне “Хайл!”
   Ще кажете, че Укьо е фен на Хитлеровата идеология! Ни най-малко! През онова време на култа към личността телевизия липсваше и единственото забавление на човек бе да иде на кино. В кината обаче прожектираха нескончаемите поредици от филми за войната, където съветските разузнавачи като по правило майсторски ”изработваха” хитлеровите си противници. Спестените от закуска стотинки Укьо хвърляше за билети за кино и всичко, което видеше там, го попиваше като попивателна, а след това възпроизвеждаше със завидна емоция в подходящата за случая компания. Така че това “Хайл!” си беше нещо като вторият му отличителен навик, еднакво неизкореним като първия.
  Интересно бе, обаче, да се чуят коментарите на хората, които го виждаха за първи път. Първоначалното стъписване отстъпваше място на оригинално сътворените майтапи и клюки по негов адрес. Укьо обаче не се досещаше за тази реакция и откровено пуснатият майтапчийски лаф сериозно го засягаше и обиждаше.
   Демократичните “реформи” напоследък в българското общество доведоха и до “демократична” безработица. Нашият герой беше инженер, със сериозна репутация, в един военен завод и сериозен авторитет в неговия колектив. Сериозната му репутация често го извеждаше в задгранични командировки, където твърдия му и непоколебим характер правеше още по-твърд имиджа на соцвоенния завод. Имаше случай, когато само желязната му дисциплина и беззаветна почтеност го спасяваше от арабските лъжливи номера на купувачите на продукцията и физическото малтретиране от страна на мюсюлманските военни хунти. Да седне Укьо и да ти заразправя приключенията си в Сирия или Мароко, ще слушаш, ще цъкаш и ще се чудиш как това дребно човече е оцеляло и още диша, но е така. Той не обичаше да лъже, само се увличаше във фантазии, чиято разлика някои трудно различаваха. Но какво да се прави! Такъв си е Укьо, човек с чиста и безкористна душа с едни красиви мечти, които ако ги чуеш и осмислиш ще осъзнаеш, че трудно биха се осъществили на практика. 
   Някъде в началото на “реформите” Укьо беше изхвърлен от работа. Всичко стана с гръм и трясък, по предварително подготвен сценарии от крадливите елементи на завода. За него това бе повече от стрес. Залиня, посърна, обедня.  Шкембе чорбата, която стана ежедневно му ястие, донесе и първия му хепатит. Четири месеца той със зъби и нокти се бори за живота си и най-накрая оцеля. Оцеля, но верен на своя принцип за ученолюбивост, през време на боледуването бе изчел всичко за тая болест в научно популярната литература и периодика.  Безпаричието и студената зима на деветдесет и шеста му донесоха тежка бронхопневмония. Наложи се да го лекуват в болница. Недобросъвестни медицински сестри му правиха инжекции с нестерилни игли и поради това хепатитът го повтори.
   Укьо, без сам да го желае, бавно и безславно тръгна към умирачката. Мобилизира всичките си жизнени сили, изпрочете цялото философско наследство на Петър Дънов. Накара жена си да му носи от къщи всякакви билкови отвари и знахарски илачи, които вземаше тайно от лекарите и накрая, без и сам да знае как стана това, взе че оцеля за втори път. Оцеля, но намрази вдън душата си думичката “демокрация”. Тя се превърна за него в символ на хаоса, разрушение и човешкото погубване. Намрази и пияниците, защото, докато се лекуваше в болницата, леглото до неговото непрекъснато приемаше и изпращаше индивиди, поразени от алкохола.
   Излезе от болницата слаб на вейка, олюляваш се, леко зашеметен и объркан. Погледна топлото майско слънце, въздъхна дълбоко и се заслуша в жуженето на пчелите. “Какви свети душички!” – каза си и предприемчивият му ум тутакси се насочи към една мисъл, която, без много задръжки, постепенно узря и се превърна в пряка жизнена цел.
   За няколко дни той събра отнякъде няколко стари шкафа. Разкова ги и след това с триона, рендето и чука ги преобрази в три пчелни кошера. Някой му подари малък рояк пчели и една пчелна майка. Речено – сторено. Укьо стана пчелар.  Жена му го наблюдаваше с любопитство и интерес, но от дългото семейно съжителство и опит се досещаше, че той си знае какво да прави и не му пречеше.  Първата пчелна реколта го възроди. Една част от меда вложи обратно за храна на пчелите, а останалата част изяде с върховното удоволствие на изгладнял безработен.
   Минаха три безработни години. Продажбата на мед и събирането и сушенето на билки не му носеха стабилен доход. В един знаменателен момент се появи свободно работно място във филиала на една държавна фирма и Укьо, влагайки безгранична енергия, знания и ерудиция, успя да спечели конкурса за мястото. Това място бе всъщност за началник склад. Инженерната му диплома въобще не си пасваше с новата работа, но нямаше друг начин, трябваше да се работи за насъщния.
   Всичко прекрасно на тоя свят идва и с известна доза мръсотия. Така стана и в тоя случай. Началник на Укьо се оказа един похотлив и тлъст всезнайко, който едва бе взел диплома за основно образование. Всезнайкото обаче бе лидер на властващата тогава синя, “демократична” партия и това стана острия трън, който ежедневно бе забит в чувствителната му пета.
   Екипът на Началника беше един великолепно селекциониран отбор от гуляйджии и пияници, комбиниран с даровити тесни специалисти по гешефта и кражбите.  Банкетите и пиянските сбирки във филиала се вихреха до безкрай. Стотици литри държавен бензин се преливаха от фирмените возила в частните. Материалите за строежите на фирмата по неведоми пътища сменяха собственика си. Укьо гледаше саир, стискаше юмруци, скърцаше със зъби, но мълчеше. В името на хляба и живота!
   Наближиха избори. Прекрасната, “демократична” партия загуби безславно силните си позиции. Всезнайкото все още се перчеше с власт, но бе някак посърнал. Веднъж го повикаха в централата на фирмата и за негово най-голямо изумление му връчиха заповед за уволнение. Целият негов, отлично сформиран екип започна да го тресе птичия грип.
   Все едно че планина падна от плещите на инженера-началник склад. Май небето стана по-синьо и въздухът по-свеж. Отдъхна си. Имало значи справедливост на тоя свят. Само, че идвало с родилни мъки, каза си той наум и заживя с нови мечти и копнежи. Не очакваше. Хич не очакваше онова, което се случи.
 Беше петък. По принцип – черен и лош ден! В такъв ден никога не му е вървяло!  Телефонът от областния град звънна и секретарката от централата на фирмата му съобщи, че трябва да се яви незабавно при президента. - Едва ли ще е за добро, каза си той и колената му леко, ама съвсем леко, взеха да треперят.      “Хайде, впрочем!”, нервно издекламира той с надебелял от притеснение глас. Да става каквото ще! За добро или за лошо, все му предстои да го изживее. Тя, съдбата, си знае работата. Акъл ли да и даваме?
   Облече си новото тясно, раирано сако. Тури в двата му джоба по една носна кърпа, за да си бърше потта. Лято беше! И се яви пред висшата инстанция. Влезе плахо. Не посмя даже да седне при поканата, а така си остана прав.  Пристъпваше от крак на крак. От притеснение хапеше с разклатения си кучешки зъб долната устна, точно на онова мястото, където в събота го бе ужилила една разсърдена пчела.
   Събитията се развиваха в неочаквана и шокираща светлина. Той всъщност бе готов за поредното уволнение. Опитваше се да вдишва бавно и дълбоко, по съвета на учителя Дънов. Така мобилизираше самообладанието си за изслушване на “неочакваната” или по скоро “очакваната” новина, за поредното си уволнение.
   - Значи! Във вашия филиал нещата се развиват много лошо за фирмата. – Започна бавно и натъртено началството. - Много пиянство, много кражби, много лоши финансови резултати.
 Укьо трябваше да кимне утвърдително с глава.
   - Да, така е! – Плахо простена той. Но какво имаше общо това с неговата мижава особа.
   - Тук детайлно обсъдихме фактите и стигнахме до едно решение – Продължи натъртено началството. – Решихме да ти предложим управлението на филиала. Какво е мнението ти?
   Беше един твърде директен и шокиращ въпрос към напатилия се човек, който в последните си години, бе изживял с всичките му детайли, кошмара на задавящата мизерия.
   При този искрен и директен въпрос Укьо наистина внезапно се изпоти. Потърси носната кърпа в десния джоба на сакото. Тя се бе уплела в някакви хартии и не успя да я извади. Така че, за да извърши свещенодействието на бърсането на  внезапно обляното от пот чело, се наложи да потърси резервната в левия.
   - Ама аз! Такова..! Мислех си…
   - Зная, зная! Ти си работлив, честен и почтен наш служител. Затова се спряхме на теб. Е, какво? Приемаш ли?
   Потта бе обърсана за втори път. Горчивата глътка бе преглътната и душата на Укьо запърха като канарче над ароматно, червено цвете.
   - Да си кажа право, не очаквах…
   - Да! Да! Наистина отговорна длъжност. Но мислим, че ще се справиш. Четохме ти трудовата биография. Минал си през много огън и перипетии.  Бил си добър ръководител. Ако ли пък те е страх, кажи си, ще потърсим друг човек.
   Самото напомняне за страха преобърна нещо в него, стегна го, мобилизира го, вдигна самочувствието му на човек с достойнство и здрава закалка.
   - Добре, приемам! – каза сякаш не на себе си и сънят продължи да се случва като в приказка на Андерсен.
   - Радвам се за теб и вярвам, че ще се справиш. Патил човек си. А сега иди до главния инженер, за да уточните задачите и подробностите по новата ти длъжност.
   - Благодаря за доверието! Ще се старая! – само това можа да изрече Укьо в тоя сюблимен момент и прекрачи, съвсем изпотен, обратно прага на големия просторен кабинет.
   Новината за назначаването на Укьо за шеф на филиала се разнесе със скоростта на тропичен тайфун. Никой не очакваше такъв ход на събитията. Някой вече бе телефонирал услужливо във филиала и птичият грип започна втората си още по-силна фаза, фазата на догатки и криене на документи и факти. Твърде слабо познаваха този дребен човечец, но и това, което знаеха за него не говореше за хубаво, безоблачно и щастливо бъдеще. Въпрос на нюх и престъпен усет.
   Така се започна. Укьо влезе тържествено в новия си кабинет, при всеобщ смут и объркване. Първият му ленински декрет бе за телефонните разговори. Излязоха наяве страхотни сметки за частни разговори. Виновните бяха привикани и им бяха връчени фишове за удръжки към заплатата.  Какво ли ще последва? Най-лошото бе, че никой не знаеше какви мисли витаеха в остриганата му глава.
   Вторият ход бе една поръчана от него вътрешна финансова ревизия, при която излязоха наяве стотиците литри краден бензин. Старият шеф непрекъснато сновеше из филиала на фирмата. Просто нямаше кой да го спре. Авторитетът му беше все още силен, макар  по принцип да беше авторитет на току що излюпен клиент на трудовата борса. Един след друг се появиха раздадените на роднини компютри, принтери и другия скъп инвентар.
   Третият ход на Укьо бе да покани от централата на фирмата специалисти, които да създадат ред и повишат техническото ниво на местните автоматизирани съоръжения. Закипя работа и нормален бизнес-живот в иначе до вчера заспалия филиал.
   Минаха няколко месеца с новия началник.  А той, като всеки работохолик, продължаваше спазването на наложената с годините система, пет часа сън и деветнайсет часа работа. Саботьорите, а такива бяха старателно отгледани и подготвени от стария началник, бавно, но сигурно започваха да се окопитват. В даден момент, колкото и да беше унесен в работа, Укьо осъзна, че му се играе сложната игра “Немци в тил”. Пускаха се какви ли не слухове по негов адрес, петнящи авторитета му и раняващи така чувствителната и изнервена душа.
   - Има още много да драпят с нокти, мамицата им... – заканваше им се наум той и плетеше хитри ходове за разконспириране  и разобличаване на реалните си или мними врагове. Животът продължаваше в борба и в налагане на личния му ръководен подход, философия и мироглед. Филиалът заживя като люшкащ се платноходен кораб по разбунените бурни води на Берингово море. Една свирка на капитана и кормилото се завърташе в желаната посока с неизбежното скърцане и пращене. Специалистите от централата автоматизираха съоръженията по последната дума на европейските и световни технологии.
   Западналият, до преди една година филиал, бавно и мъчително се съвзе и някои отговорни лица от централата дори започнаха да го сочат за пример. Трудовата дисциплина стана основен закон в него. Впиянчените служители смениха тактиката, тоест смениха терена за запоите. Острият кучешки нюх на Укьо обаче не можа да бъде подведен. По незнайните пътечки на провидението той набързо откриваше тайните местенца за сбирките и, тъй като всички събития се случваха в рамките на работното време, и поради това незаконно, трима от най-дейните активисти на чашката изхвърчаха от работа по един лек и безметежен начин.
   Законите са за това, за да се спазват, нали? Или поне така пише в трудовото и в наказателното право. “Щом пише, трябва да бъде така!”, издекламирваше Укьо пред набързо сформираното събрание на филиала. Демонстративният урок с уволнението беше ефектен и респектиращ.
   Обаче!.. В новия ръководител остана утайката на една горчилка от неудовлетворение и умора. Бавно и трудно той започваше да осъзнава, че се е изправил пред една висока и стръмна стена на съпротива, за преминаването на която едва ли щяха да му стигнат силите. Липсваха му младите години, младата енергия, младите пориви. Беше уморен. Оставаха му три години до пенсия и тежкият товар, с който се бе нагърбил, бавно и постепенно стопяваха оскъдните му сили. Умората започна да се чете на лицето му. Петте часа за сън се превърнаха в нула. Едно съвсем обезпокояващо и фатално число!
   Както казва народът, “Едно зло не идва само”. Безсънието подрони здравето му. Зъбите му започнаха да се развалят и окапват. И в тоя момент Укьо направи първата си съществена грешка. Реши да отиде на зъболекар.
   Попадна на един стар и реномиран специалист. В малкото градче неговият имидж бе висок  и непоклатим. Поради това и цените за услугите бяха високи и непоклатими, сиреч два пъти по-високи от тези на другите.  Новата заплата на Укьо бе добра, но не и безгранична. В това се убеди само след два месеца, когато в резултат на скоростния, самоотвержен и бригадирски метод на стоматолога двете му челюсти отказаха да се съберат. Беше платил повече от шестстотин лева и  при най-голямото желание да викне “Хайл!” се получаваше една отчайваща и обезкуражаваща пародия на иначе твърдия поздрав.
   Напсува на бърза ръка специалиста, дори му трепна със съд и оня ще не ще трябваше да му върне половината от парите. Другата половина отиде незнайно къде. Остана обаче фактът за съсипаните, изпилени до венците зъби и невъзможността да хапне любимите си кебапчета и викне любимата си дума.
   Стоматологът беше сменен начаса със стоматоложка, която, за повишен хонорар, се зае да поправя грешките на колегата си. Що упойки бяха, що изпиляване, що вадене на качествени до преди няколко месеца зъби беше, загуби му се края.
   Стана така, че Укьо за първи път го хвана страх. Страхът беше в опита му да се усмихне на човека, с когото разговаряше. Туряше ръка пред лицето си, уж опитваше да скрие някаква недобре оформена мисъл и фъфлеше ли фъфлеше.  Мъка… Ама мъка на каквото му се казва обхвана иначе куражлията инженер.
   Беше началото на китна пролет. Всяко начало на месеца шефовете на филиали идваха, за да се отчитат във централата на фирмата. Специалистите по автоматизация се бяха събрали на малко тържество. Бяха им купили нов компютър. Като всяка скъпа и чуждестранна вещ, така и тая трябваше да бъде полята за здраве и дълговечност.
   Именно в тоя интересен момент, техният стар приятел Укьо, избирайки скъпоценната пауза между две съвещания, неочаквано реши да ги посети, за да изкаже уважението и сподели душевните си мъки. Никой не очакваше това събитие. В един приповдигнат от веселие миг, вратата на лабораторията се отвори и в рамката и се появи техният стар познайник. Той направи две тържествени крачки напред, застана мирно, изпъчи се, вдигна отсечено ръка напред и нависоко към тавана и извика тържествено “Файл!”. 
   Това взриви атмосферата. Избухна невъобразим смях. Някой от множеството стана и го прегърна развълнувано. А той, смутен, несъзнаващ напълно причината за смеха им, постави по навик ръка пред устата си и издекламира по своя необичаен и твърде интересен начин.
   -  Мамфка им докторфска!…Фамилията им фсте рафзгоня!


2004-02-20

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)