БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

С ДЕЦА НА ЖЕРАВНА

Изабела Неделчева Шопова (bella)

Раздел: Пътеписи  Цикъл:

 

Почивните дни, прекарани между  четири стени в компанията на  най-любимото  ти същество са си изпитание за всеки  родител и без утежняващи  обстоятелства  като лошо време, лоша настинка и временно  отсъствие на  съпружеската половинка.
Така  че след безкрайното чистене, пране,  миене на  чинии и прочие вълнуващи  съботни активности, гарнирани с непресекващото  мрънкане  на малкото вампирче, че му  е скучно и подлудяващото му, просещо  съчувствие  подсмърчане, направо ми  се иска да умра - бързо и безвъзвратно.  Вместо това  звъни телефонът. Грабвам  слушалката като спасителна сламка  и уцелвам джакпота -  приятели ни канят  на екскурзия до Жеравна (и те си имат  в къщи две малки сладки  любими същества  и се чудят как да ги разведряват през  уикенда, та да не се  изтрепят взаимно).  Оставям ги да ме убедят без много да  се противя и търпеливо  изчаквам предсмъртните  хрипове и крясъци на чудовищата от  компютърната игра да  стихнат за момент  между две нива, за да използвам паузата  и да съобщя на малкия  кръволок за предстоящото  пътешествие. Както бих могла да предположа,  дъщеря ми  не е особено въодушевена  от перспективата да нощува в къща без  телевизор и даже  (каква еретична идея)  без компютър!, да се разхожда в някакво  село и да се  размотава в гората. Давам  й малко време да размисли докато доизтрепе  безмилостно  чудовищата и се заемам  да събера багажа - по един пуловер и  два чифта чорапи,  мушвам за всеки случай  и една зелена американска банкнота  в портфейла си и в  следващата кратка  пауза между нивата слагам край на кървавата  компютърна  вакханалия.
Потегляме  с две коли от Варна - три семейства с  общо четири деца  и с надежди (предварително  сме наясно, че ще са неоправдани - като  отидеш с деца  на баня все ще ти изядат сапуна) за приятно прекарване  на двата почивни  дни. По пътя установявам,  че съм забравила да взема антибиотика  на хлапето и във  фотоапарата ми няма  лента, но си казвам, че мога да мога  да купя всичко  необходимо в Жеравна  и продължаваме безгрижно. Срамежливото  есенно слънце се  крие между облаците,  вятърът се засилва и температурата  спада с всяка изминала  минута. В колата  парното поддържа висок градус на настроението  ни, а децата  рисуват оранжевите дървета,  каменните лъвове и прабългарски войни,  застанали на  стража в подстъпите на  планината. Завоите са безброй, повечето  с обратен наклон  и окичени с пътни  знаци, предупреждаващи за опасност  от падащи камъни, което пък  отприщва  дискусия на тема: Какво се прави в такъв  случай - преминаваш бавно като  се оглеждаш  внимателно или профучаваш по най-бързия  начин. Всъщност истинската  опасност,  за която знаците не предупреждават,  се оказват магарешките каручки с  подтичващи  до майките си малки магаренца, конски  впрягове, мотори с кош (децата  са възхитени  - къде ли да са виждали такова нещо?!)  и достолепно движещи се  руски автомобили,  родени в епохата на социализма, натоварени  с щайги, царевица и  многолюдни ромски  фамилии. Всички те се появяват внезапно  на завоите,  причинявайки бурно отделяне  на адреналин в кръвта ни и превръщайки  се в  своеобразна атракция заедно с  няколкото кучета със самоубийствени  наклонности,  разхождащи се безцелно  по пътното платно. Пътуването до Жеравна  си е емоция само  по себе си.
Пристигаме  на селския площад в късния следобед,  за да установим,  че обхватът на мобилните  телефони е почти никакъв, а общият брой  на аптеките,  чейнж-бюрата и магазините  за фото ленти е някъде около нула. Дотук  беше  цивилизацията. Какво пък, с удоволствие  се освобождавам от перманентния  телефонен  терор и философски приемам, че чистият  планински въздух е по-лечебен  от отровата  на антибиотиците. Температурата на  въздуха ни приканва да облечем  една  върху друга всичките си дрехи и така  екипирани, наподобяващи тромави  самоходни  зелки, тръгваме да търсим хотел. Пеш  - с колите, според местен жител,  съветващ  ни през отворената врата на кръчмичката  ще ни е  по-трудно.
Кълдъръмените  улички криволичат и се разклоняват  като паяжина на  побъркан паяк, а номерацията  на къщите е единна за цялото градче,  така че от  едната страна на улицата  са номерата 224 и 225, а от другата - 66 и  67, което  определено не ни помага в  ориентацията, но цифрите са донякъде  успокояващи -  като жители на голям  град едва ли ще се изгубим в селище  с има-няма 300 къщи.  Високите каменни  дувари ни пазят от режещите милувки  на вятъра и здравецът,  сгушен под зидовете  разнася ухание като в църковен двор.  Тишината би била плътна  и величествена,  ако не я раздираха гласчетата на нашите  малки изследователи,  препускащи някъде  напред из уличната плетеница. Кратката  им експедиция до  близкото площадче  е повече от успешна - натъкваме се на  хотел. Къщата е стара,  на видима възраст  поне триста години, на два етажа и с  малък , обрасъл с бръшлян  и засенчен  от асма двор. Табелката на прозореца  твърди, че цената на една  нощувка е  пет лева. Качваме се почти благоговейно  по древните скърцащите стълби  до стаите,  миришещи на старо дърво, с потъмнели  пищни дърворезби по таваните и  пъстри  котленски черги, настлани върху голите  дъски. След кратко съвещание  решаваме,  че въпреки изкушението да се потопим  в автентичната възрожденска  атмосфера,  присъствието на децата не ни позволява  да правим компромиси с  хигиенните  си изисквания - на целия етаж има само  една баня и тоалетна - общи за  всички  гости на хотела, така че напускаме с  нежелание уютното дворче и  продължаваме  лутаницата из тихото градче.
Много  от къщите са заключени с  тежки катинари,  а капаците на прозорците са плътно  затворени, някъде дори  заковани. Там  където къщите са обитаеми , прозорците  са с бели перденца,  украсени с ръчно  плетени дантели и често по оградите  греят прострени малки  килимчета с  котленски шарки - явно изработката  на тъкани сувенири дава  препитание  на много жеравненски жени. Ярките цветове  развеселяват окото в иначе  сивия мрачен  следобед. Не срещаме коли и почти не  се виждат хора. Коварно  засуканите  улички пустеят и ни водят в лъкатушен  кръг пак към малкото мегданче,  откъдето  започнахме разходката си. Опитваме  гроздето на една лоза, провесила  чепки  току над главите ни, докато децата погват  накукушинен пуяк с викове "Паун!  Паун!"  В селските дворове щъкат малки пухкави  пиленца и ние се скупчваме край  оградите  да им се порадваме и гордо разясняваме  на градските си деца кое е гъска  и  кое пуйка.
Пред Смесения магазин на  площадчето възрастна жена тъче черга  на  ръчен стан. Започнала я е скоро  и шарките още не са ясни, но цветовете  сгряват  погледа. Питаме я за частни  квартири и тя без много приказки ни  води у тях.  Висока дървена порта с  крива дървена пейка отпред и цъфнало  мушкато, надничащо  над дувара. Дворът  е просторен и застлан с равни каменни  плочи, а край зидовете  са подпрени  диканя, рисувани колела от каруца, голям  воденичен камък, писани  грънци - атмосферата  е малко като в етнографски музей. Над  високия каменен дувар  се виждат покривите  на съседните къщи - турски керемиди,  покрити с мъх и лишеи,  каменни комини  и нещо мъгливо и сивкаво, което трябва  да е небето. Къщата е  стара, дървена,  но с наскоро подновени санитарни помещения,  така че  удовлетворява напълно противоречивите  ни желания хем да се потопим в  автентичната  обстановка, хем да не ни липсват цивилизационните  придобивки. След  обстоен оглед на  всички стаи, ниши и долапи хлапетата  докладват, че не са  открили телевизор,  но затова пък в една от баните има бойлер  с дърва - още малко  екзотика. Наемаме  цялата къща заедно с двора за 32 лева  и петдесет стотинки и  докато децата  атакуват повторно стаите на лов за  странни старинни предмети с  неясно  предназначение като чекръци, крини,  вретена, трикрати столчета, гъдулки  и  гайди ние разпитваме хазяина за  добро заведение, където можем да вечеряме.  Според него има само едно място, където  си заслужава да се отиде, при това е  съвсем близо - през две-три пресечки.  Зарязваме колите, тъй като всички сме  твърдо решени да употребим големи  количества алкохол за възстановяване  на  нормалната си телесна температура.  От планината се е спуснала плътна влажна  мъглива пелена и в падащия мрак улиците  са мистериозно загадъчни, стъпките  ни  отекват глухо, даже хлапетата утихват  и се притискат зиморничаво едно в друго.  Гладът е изострил сетивата ни и въпреки  заблуждаващия ефект на мрака, мъглата  и  еднообразните каменни дувари намираме  безпогрешно мястото по разнасящото  се  надалеч вкусно ухание на печено  месо.
Заведението се помещава в голяма  двуетажна дървена къща, не по-млада  от останалите сгради в градчето, по  таваните  има изящни потъмнели от времето,  но все така поразително красиви дърворезби,  а в  едно от помещенията стените са  изрисувани до тавана с цветя и пейзажи.  Дървените  нарове са застлани с тъкани  черги, губери и множество възглавнички,  откритото  огнище разнася топлина  и вкусни аромати из целия ресторант,  а менюто е пълно с  обещания за вкусни  домашни гозби, които причиняват обилно  слюноотделяне и  засилват глада и жаждата  ни. Малобройният персонал успява да  поддържа  забележително добро ниво  на обслужване и една приятелска, почти  домашна уютна  атмосфера, в която часовете  се изнизват незабелязано.
Едва след  полунощ и  след много бутилки тъмно,  червено вино се прибираме в наетата  къща (разпознаваме  я по изкорубената  пейка пред портата) и се мушваме под  тежките вълнени завивки в  древните  скърцащи легла.
Утрото е ясно, шумно  от кукуригането на петлите и  чуруликането  на врабчетата, но приятно трезво, без  намек за махмурлук- това е  то,чистият  планински въздух! Няма и помен от вчерашната  мъгла и студ. Слънцето  великодушно  огрява каменните покриви и кълдъръмени  улички и ни приканва да  продължим  разузнаването им. Безцелната разходка  ни довежда до къщите на Сава  Филаретов  и на Руси Чорбаджи, превърнати в музеи  със съхранени автентични  възрожденски  интериори, високи каменни дувари и  пъстри цветни градинки, богати  отвътре  , но семпли отвън - такова е било времето,  турските власти не са позволявали  показна  разточителност. Слънчевото неделно  утро е довело много туристи в  градчето  и следвайки ги се озоваваме първо в  просторния двор на старото селско  училище,  строено с парите и труда на местното  население - двуетажната сграда  сега  е художествена галерия, и после в двора  на църквата "Св. Никола" строена в  началото  на 19-ти век, пак по обичайния за възрожденския  период начин - с  дарения и доброволен  труд, където освен да запали свещ, посетителят  може да  разгледа уникалната колекция  от икони и каменни кръстове на около  300 години.  След църковната тишина и  сумрак слънцето и светската гълчава  по улиците ни  изглеждат празнични.  Изкушаваме се да утолим жаждата си  на високата каменната  чешма пред църквата,  но планинската бистра вода е ледено  студена и бързо ни  отпраща към кафенето,  където освен безалкохолни напитки  се предлага истинско  турско кафе на  пясък.
Още от ученическите си години  имаме смътен спомен, че  тук някъде  трябва да е и къщата на Йордан Йовков.  По указанията на други шляещи  се туристи  я намираме най-после в по-отдалечения  край на селцето. Превърната е в  музей  и в двора има паметник на писателя,  но нищо повече не успяваме да видим,  защото по стара българска традиция  музеят не работи в неделя - какъв по-подходящ  почивен ден от неделята? Не стига,  че цяла седмица музеят е отворен и никой  не  идва, ами искат да работи и в неделя!  Туристи! Не може да им се угоди! Налага  се  да разкажем надве-натри на децата  кой е Йордан Йовков и полека-лека краката  сами  ни извеждат пак пред ресторанта  от предната вечер. Опитваме всички  вкусотии за  които не ни стигнаха силите  на вечеря и сити и малко екзалтирани  (вероятно от  чистия въздух) с нежелание  се приготвяме да се върнем към забързания  си , прашен  и еднообразен живот на  градски хора. Разделяме се с хазяите  с тържествени  обещания да се върнем  пак. Налага се да припомним на хлапетата,  че у дома ги  чакат любимите им компютърни  игри и анимационни герои, за да преодолеем  бурната  им съпротива на всяка идея  за раздяла с романтично-приключенската  атмосфера на  кълдъръмените улички  и да ги разпределим по колите заедно  с купищата им  новопридобити скъпоценности  - камъчета, шишарки, клечки, пожълтели  листа ,  кокоши пера и прочие неустоими  красоти.
Каменните воини и лъвове  край пътя ни  изпращат все така невъзмутими  и строги, многобройните завои и стръмнини  пак  усукват пътното платно и го превръщат  в изпитание за уменията на шофьорите,  а  децата довършват рисунките си. Този  път извадихме късмет - бяхме на баня  и никой  не изяде сапуна.
Вече у дома  с облекчение откривам, че антибиотикът  повече не  ни е нужен. Планината е излекувала  не само настинката, но и вързаните ни  на  възел на нерви и помътнели от тревоги  души. Не можахме да направим снимки,  но  вместо тях прибираме в албума рисунката  с оранжевите дървета, каменния лъв,  червеното мушкато и срамежливото  есенно слънце с чувството, че сме  открили  съкровище.

P.S. Действието се развива през есента на 2002 година, така че всички споменати цени вероятно вече не са актуални.

 


2004-01-11

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)