БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Мразя къси изречения

Велко Ванев Иванов (ериан)

Раздел: Хумористична проза  Цикъл:

Късите изречения са отвратителни. Накъсват мисълта. Те затова ги наричат `къси`. Човек докато почувства какво му се казва и стига до точката. Но докато спре и вече е на средата на следващото. Някак си действа объркващо.. Спрял ли си, не си ли спрял? Не обичам несигурността. Несигурността е много мъгляво състояние. Кара ме да се чудя. Дали съм спрял? Не спрях ли точно преди да напиша това изречение? Щом съм го написал, значи не съм. А трябваше. Не обичам късите изречения. Накъсват мисълта. А дългите изречения изискват майсторлък в писането. Човек трябва да умее да ги пише, така че мисълта да е последователна, ясна и достъпна и да успява да каже много повече неща между две точки, без да кара този, който чете, да се поти от напрежение и също така, изключително важно е, да не прекалява с набутването на много неща на едно място - трябва да има някакво тематично разделение. Ако всичко се направи добре, читателят изобщо няма и да различи къде започват и къде свършват изреченията, защото те ще са така структурирани, че няма да го оставят да забелязва това, а ще му предават само чистата мисъл и то лесна и приятна за поемане. Последното включва в себе си и някакво ограничение за количеството информация, която в определен момент започва да става малко в повече от необходимото и лекичко и донякъде притеснително може би натоварваща евентуално, особено ако авторът не е до край и съвсем сигурен какво иска да каже, освен ако не е такова желанието му (изразяващо се по такъв можещ да се окаже и дразнещ за някои, но не непременно лош начин) - да каже повече неща, въпреки че някои от тях може и да бъдат в повече, тъй като той може да мисли и действа (и съответно - пише) на принципа че е по-добре да има и да не потрябва, отколкото да трябва, а да няма, но да се върнем на незатормозяващите и добре структурирани изречения - те могат да бъдат и доста сложни, без да са неприятни. Каквито са кратките. Не обичам кратки изречения. Накъсват мисълта. На късчета. В интерес на истината изобщо не се притеснявам да ги ползвам в нещата, които пиша, но го правя рядко - аз съм по дългите, добре структурирани (казано с тиха надежда) изречения. Много по-добре изразяват чувствата. С късите се изразяват силни емоции и конкретни реакции и въобще не ги отхвърлям като средство, само дето ги мразя. Защото са къси. Късат. Ми нервите. Иначе, понякога, в определени случаи, когато не се заяждам, а просто творя, си ги изплозвам. Но рядко. Защото ги мразя. Понеже са къси. Но пък ако се комбинират с дългите става и вълка цял и агнето сито - или затишие пред буря по друг начин казано, пред страстно, изпълнено със звуци съешание на тела, пред два квадратни метра покрити с козина и доволно спящ хищник. А аз обичам бурите. Обичам да чета нещо, което да предизвика буря от емоции, да ме хване за гушата, да ме тръска до посиняване, да завърши така, че да се чудя дали е почнало преди час, или преди седмица, защото унесен в четене не съм забелязал как тече времето и да остави трайна следа от наслоени чувства. Ей такива чудеса се опитвам и да пиша. Друг е въпросът, че напоследък нищо не съм писал. Може би затова пак е започнало лекичко да избива по шевовете - чуди се къде да се дене, щото мястото не му стига. Заключение: Защо пък трябва непременно нещата да бъдат завършени?
2004-01-10