БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА


Да откриеш себе си

Васил Христов Петков (vasilpetkov)

Раздел: Литературни очерци, ЕСЕТА, ИМПРЕСИИ  Цикъл:

ДА ОТКРИЕШ СЕБЕ СИ
/Есе за конкурс в Радио “Хр. Ботев”/

Възможно ли е ?! Все още не съм сигурен. Ще ми подскаже ли the happy prince, който надали е толкова щастлив.
Затова си задавам въпроси. Къде съм? Какво правя? Какво е Светът? На третия, по-труден въпрос философите отговарят – Светът е. А аз трябва да се задоволя с това.
В един филм някой беше казал, че нашата планета се населява от няколко групи “интелектуални” същества – “човеци”, “човечета”, “получовеци” и “ква-ква”. Последните две категории за съжаление били най-многобройни.
Но за да откриеш себе си и то като човек е необходимо не да наблюдаваш вяло живота, а да улавяш отговорите на многобройните въпроси, което се осъществява непрестанно изкачвайки, било връх, стълба или най-малко въображението си.
И така, открил Света, току що отворил очи за светлината и непознатото, надал първи стон, започваш самоизграждането си, като след време поемаш по дългия път на самоопознаването. И някъде по този път малко по малко, години наред търсиш да откриеш себе си, понякога като златна частица в изоставена жила или като обикновено стъкълце – на нечий ревер или в историята, в повехналата и невротична красота на деня или в “подредения” хаос на света.
Но опознаването и съответно овладяването на самия себе си обхваща твърде много неща. То представлява едно изследване и анализ, тъй като съществуват безкрайно много гледни точки, които биха могли да определят нужната достоверност.
В човешкото мислене по-скоро драматично-психологически, отколкото философски са проявленията на самоопознаването. То включва самонаблюдение, самоконтрол, самоанализ, понякога мълчалив спор и борба със себе си, дори равносметка със себе си, всички форми на общуването с другите при разнопосочни влияния. Реакцията на отделния човек във всяка от изброените ситуации - правото му да избере как да формулира, съхрани и прояви натрупания опит, е същността на себеизграждането, без да бъде засегната свободата на разбирането.
Но понякога тази еманация завършва със затваряне в собственото празно пространство, връщането на духа в материята, за която е определен и с удивлението от извършеното. Вероятно без уникалност завинаги. Но едно такова завръщане е вид помирение на човешкия дух със самия себе си.
След толкова размисли, някъде дълбоко в мен отново засяда натрапчивия въпрос от “Чумата” на Камю: думи, които ме измъчват и досега - ”…в нормално време лесно приемаме да бъдем посредствени…” Защо? Защото и днес не сме напълно наясно със себе си. В XXIят дребнодуховен и егоистичен, информационно-технологичен век.
Защото ако човек знаеше и съответно разбираше всичко, то не би било необходимо да опознава себе си, да изгражда характера си и да изследва поведението си спрямо други хора. Зависим или свободен, Сизиф или Дон Кихот, изграждащ себе си или не, човек трябва повече или по-малко да се познава, да има представа за това какво значение притежава пребиваването му в сетивния свят в конкретния момент.
Но истинско и пълно себеразкриване „Аз”-а достига едва когато се проследи в общността: принуден да търси и открива моралните ценности, да сравнява постиженията си с нечии други и да бъде максималист в стремежа си за достигане идеала на първообраза. А как се постига това? Аристотел вероятно ще отговори – с помощтта на разума, най-важният отличителен белег на човека. Ала за целта е необходимо да можем да усещаме.
В процеса на живота това е една необходима игра, която като всяка друга се налага с неизбежните си предизвикателства, достигащи понякога до провокация; с мистичността и трепета пред неизвестното, с трудностите на всяко препятствие, с проблема на истинността на ставащото. Колкото по-сложна е тя, толкова по-стойностен е и крайния резултат, а именно - да откриеш себе си!


2004-01-09