БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА


БЯГАЩИЯТ ЧОВЕК

Невена Владимирова Паскалева (вени)

Раздел: РАЗКАЗИ  Цикъл:

БЯГАЩИЯТ ЧОВЕК

 

Всичко, което знам за себе си е това, че бягам постоянно.

Не зная кой съм, нито какво съм. Нямам име. Никой никога не се е обръщал към мен по никакъв начин. Грешка – наричали са ме Бягащия човек. Аз съм Бягащия човек.

Но това име не значи особено много за мен.

Дори не помня да съм бил някога дете – да съм бил нещо различно от това, което съм. Макар че помня откъде започнах да тичам. Или поне, където се осъзнах, че тичам. Беше далеч на север, в ледената пустиня зад народа на атроките. Първият ми спомен от съществуването ми, е как бягах по земя от лед, и ледът хрущеше под краката ми, а вятърът виеше в лицето ми и сипеше сняг по дрехата ми. Но това не беше като раждане. Беше по-скоро като събуждане от сън. Знаех, че не тогава съм започнал да тичам. Просто бях спал – и не помнех нищо от преди съня си. Вероятно преди този сън също съм тичал. Мисля, че тичам от началото на съществуването на вселената.

Или поне, на тази земя.

Оттогава, съм изминал много път. Прекосил съм целия свят – неколкократно. Преминал съм през всички северни, южни, западни и източни земи. Видял съм всички съществуващи народи. Повечето от тях не знаят за съществуването на техните далечни събратя. Но аз не мога да спра, и да им разкажа. Мога само да тичам, и да гледам.

Понякога, тичайки, се оглеждам в бистрите води на някоя река, и виждам, че съм хубав млад мъж, силен, рус и синеок, изглеждащ съвършено нормален в кожената си дреха, с прихваната с кожени върви коса назад. Но аз знам, че не съм човек.

Аз не спя, не се храня, не пия вода, не изпитвам нормалните за хората нужди. Не познавам умората. Тичам непрестанно години наред, без да спирам дори за минутка, и въздухът изпълва дробовете ми със спокойна ритмичност, която не се нарушава никога. Неуязвим съм за нараняване. Хора са ме преследвали, обсипвали със стрели, които се плъзгат по кожата ми, без да оставят следа; хвърляли са копия по мен, които отскачат настрани. Замеряли са ме с камъни, чиито удари усещам като леко потупване. Опитвали са се да ме настигнат – рядко успяват.

Всъщност, понякога това се случва. Хората са изпълнени с любопитство към мен и много от тях тичат след мен, решени да ме настигнат, да се движат редом с мен, да ме видят накъде ще отида, каква е целта ми. Те не са враждебно настроени. Спомням си удивените им лица, когато за първи път започнаха да разбират, че съм по-различен. Спомням си ги край пътищата, на полетата, пред къщите – това беше преди много, много години – махаха ми, викаха ме при тях, крещяха към мен хиляди въпроси. Какво можех да им отговоря? Исках да им кажа, че ако можех да спра дори за половин час, щях да бъда най-щастливия човек на земята. Щях да седна при тях, да им разказвам за всичко, на което съм бил свидетел по време на моя дълъг път, да ги прегръщам, да се смея с тях, може би да изпия чаша вино, да споделя трапезата им, да се влюбя. Щях да направя всичко само това за половин час. Но не можех да спра и за толкова време. Така че, какво можех да им кажа?

Преди четири години, едно момче тръгна след мене. Беше от страната Брегония, прочута със силните си атлети и спортните игри, които организираше всяка година и на които се събираха спортисти от цялата централна земя. Момчето беше невероятно издръжливо. В началото дори помислих, че е някой като мен, че съдбата ми е пратила другар. После, докато тичахме, то ми разказа историята си. Дарен съм с умението да разбирам езиците на всички народи – още едно нещо, за което обяснение нямам. Момчето ми разказа, че нямало майка и баща. Било дете на цялото село. Вече две години учавствало в спортните игри. И двата пъти спечелило първо място на късите и дълги надбягвания. Каза, че се казвал Пит. Откакто се помнел, искал да тича. Времето, каза, тече много бързо, а ние, хората се движим невероятно бавно. Трябват ни дни, за да отидем от един град до друг, месеци, за да отидем до друга страна. Всичко, което светът ни предлага, и всичко, което можем да свършим, докато сме на този свят, се изплъзва през пръстите ни, защото времето не ни стига. Само ако можехме да се движим по-бързо – по-бързо от конете, по-бързо дори от вятъра – колко много неща бихме могли да направим през живота си! Колко много познания бихме придобили! Колко съвършени бихме станали! Откакто се помня, сподели Пит, се уча да тичам така, че да не се изморявам, и да мога да прекосявам големи разстояния по-бързо от всеки друг. И цял живот мечтая да срещна някой като теб – съвършеният бегач. Човек, който може да тича, без да се изморява. Човекът, който няма нужда от храна, вода и сън. Какво постижение за човечеството би било, ако всички бяха като теб!

Разказах на Пит за всички места, на които бях бил, всички народи, които бях видял, и всички изводи, до които бях достигнал. Той попиваше всяка моя дума, сякаш му разкривах загадките на вселената. Разказах му за себе си – за това, че не зная кой съм, и защо съм такъв. Разказах му как тичам откакто се помня, и не мога да спра, дори и да искам. За първи път говорех с някого за себе си. Той тичаше с мен достатъчно дълго време, за да разбера радостта от това да имаш до себе си жива душа, която да те изслуша и разбере, но не достатъчно дълго, за да стане мой приятел. Когато усетих, че започва да се изморява, ме обзе паника – исках да го взема в ръцете си, да го вържа за себе си, да направя каквото и да е, да го задържа. Не направих нищо. Той започна да изостава. Преди да спре, ми извика: “Ще се видим отново, когато стана по-добър!” и тези думи са последните, които помня от него. И сега, въпреки че са минали години, продължавам да се озъртам из пътищата, да зърна някъде лицето му. Но него го няма, и знам, че няма да се появи.

Какво съм аз? Някакво странно, уродливо подобие на човек, някаква шега на природата? Или странна машина, дошла от друго време, от друго място, от други светове?

Открих едно нещо – мога да плача.

Напоследък, докато бягам, лицето ми постоянно е мокро от сълзи. Текат по бузите ми така, както въздухът изпълва дробовете ми. Вече не виждам добре местата, покрай които минавам. Очите ми са денонощно замъглени. Струва ми се, че оттук нататък няма да науча нищо ново, което да разкажа на хората.

Но мога да разкажа за Риана.

Тя се появи преди година, в една друга страна от централната земя – страна, съседка на Брегония, разделена от последната само с едно море, което наричат Аленото море, защото залезите над него винаги са алени като току-що проляна кръв. Това е една от малкото наистина чудни страни, през които съм минал. Името й е Агория, и е заградена от всички страни, подобно на някаква чудна крепостна стена, изобретена от природата, от високи, могъщи планини. Чуден е бил тоя народ, да открие това непристъпно убежище навремето и да се засели в него, защитен по естествен начин от всякакви врагове. Агория е изолирана страна, но богата и уредена, защото планините й се огъват от злато, и малкото търговци, които изнасят това злато навън, се връщат с придобивки от целия свят. В Агория видях постиженията на почти целия свят, сбрани в едно – тъкани, подправки и кожи от Гориевските кралства, от Крил, Ливия и Езерия; архитектурни стилове, съчетани от всички земи, които, допълнени с естественото изящество и възвишеност на агорийското изкуство, създаваха сгради и пътища, край които повече от всичко на света съм искал да мога да се спра, за да им се любувам без почивка часове наред. Хората са горди, с извисени, почти съвършени умове, студени, но не и безразлични; високомерни, но не и безчувствени. Никой не поиска да тръгне с мен, докато тичах през тяхната земя, през безбройните хълмове и планини, и редките, разположени тук-там равнини, но нито един не хукна след мен да ме замеря с камъни, или да ме обсипва със стрели, нито пък ме гледаха подигравателно или ме сочеха с пръст. В очите им, които се взираха в мен, докато минавах покрай тях, изтръгвайки съзнанието им от работата, която вършеха, виждах някакво хладно разбиране – не съчувствие, а разбиране. Бяха единствения народ, който ме накара да си помисля, че може би, моето бягане не е безцелно, че аз съм част от общата схема на вселената, и че съм тук поради някаква причина, че пътят ми има някакъв незнаен за мен край.

Точно в тази страна срещнах Риана.

Тя лежеше напреки на пътя, по който тичах, едно полу-голо момиче с разпиляна на пътя коса, червена като горящ огън, чиито пламъци светят на слънцето, с гръд бяла като сняг, още по-бяла при контраста с червеното от изтичащата й кръв. Не можех да се спра, за да й помогна, но можех да се наведа, и да я взема на ръце, и го сторих. Не можех да не го направя. Импулсът, пронизал ме в онзи момент, беше прекалено силен, за да му се противопоставя. Прегърнах я и притиснах раната й с ръце. Кръвта спря. Тя лежеше в прегръдките ми със затворени очи, но виждах бялата й, почти прозрачна кожа на лицето, нежното тънко носле, пълните червени устни, така подпухнали и наляти с кръв, сякаш щяха да се пропукат всеки момент и кръвта да се стече по брадичката й. Виждах нежната извивка на бялата й шия, синята тънка вена, която туптеше под кожата. Минаваха часове, после дни и нощи, в които единственото, което виждах, бе това лице. Светът престана да съществува за мен. Дори забравих, че бягам. Представях си, че сме двамата заедно, някъде далеч, изолирани от времето и пространството, и съществуваме само един за друг.

Треската й мина, от безсъзнание, тя премина в дълбок оздравяващ сън. Насън, ме прегръщаше, притискаше се до мен, гушеше главата си в рамото ми. Когато се събуди, се усмихна, и първите й думи, изречени с ангелския й глас, бяха: “Кой си ти?”, а след това, сякаш отговорът ми в действителност нямаше значение, започна да ми пее тихо някаква песен. Беше като песните на славеите, които чувах, когато бягах през дивите зеленини на горите. “Който й да си”, шепнеше тя, “Не ме пускай! Не ме пускай никога на света!”

И аз не я пусках, а тя ми пееше, усмихваше се, притискаше се към мен, говореше ми нежни думи, спеше в ръцете ми. За кратко време се превърна в неделима част от мен. Забравих, че е имало време, когато не съм я носил, когато ръцете ми са били празни. Отново, повярвах, че съдбата ми праща другар – че с ръцете си, съм дарил безсмъртие на това момиче и то ще бъде с мене завинаги. Че заедно, ще бягаме до края на света. Може би дори, ще създадем нова раса от хора – онази раса, за което момчето от Брегония мечтаеше. Може би това бе причината за моето съществуване.

Но аз не бях успял да й даря безсмъртие. Не бях успял да я превърна в подобно на себе си същество. Риана бе човек. Не можех да я нося вечно. Скоро осъзнах, че съм я излекувал от раната й, а тя умира от глад и жажда. Линееше в прегръдките ми все повече, от минута на минута. Не спираше да се усмихва и да ми пее, но лицето й бе станало толкова прозрачно, че ми се струваше, че скоро ще изчезне, подобно на сянка на фантом в някоя черна нощ. Щеше да умре пред очите ми. Ако исках да я задържа, щях да я убия.

И все пак аз я държах – до последния възможен момент. Докато не видях, че усмивката й се пропуква, че съзнанието й отново се замъглява. Казах й: “Ще трябва да те оставя, Риана. Ще трябва да се разделим.” А тя ми шепнеше: “Не ме оставяй! Остани с мен! Ще живеем там – на брега на морето – в малка къщичка, докато остареем! Ще имаме много деца и внуци! И всяка вечер ще гледаме аления залез!”

 Тя плачеше и не искаше да я оставям, и тогава аз се разплаках за първи път – заедно с нея. Сълзите бяха като парчета стъкло, врязващи се в очите ми. Дотогава не знаех какво е болка. Сега ме боли непрестанно. Очите ми са в огън, който не мога да угася.

Оставих я пред двора на една селска къща, и продължих напред без да се обръщам, но я чувах как вика след мен, как плаче и ме умолява да се върна . . .

Оттогава плача и тичам безумно бързо. След като я оставих, хукнах с все сили напред, и оттогава тичам с такава скорост, че дори и да не бяха сълзите, пак не бих могъл да видя нищо край себе си. И това е нещо ново. Преди не можех да ускорявам темпото. Това е чудо, за което съм благодарен. Колкото по-бързо тичам, толкова по-лесно ще надбягам времето. И спомените. Вече не искам да виждам нищо ново, не искам да уча нищо. Искам само да настигна годините, да ги накарам да отлетят покрай мене като полъх на вятъра, и съвсем скоро, да съм забравил всичко. Абсолютно всичко, което някога съм видял и научил.

Има и друго. Вече вярвам, че щом съм се научил да тичам по-бързо, ще успея да се науча да бягам и по-бавно. Някой ден, дори ще успея и да спра. И щом спра, ще отида на брега на морето, ще си построя малка дървена къща, и ще гледам алените залези на слънцето всяка вечер. Ще гледам морето до безкрайност, само него, и нищо друго – вълните му, които се разбиват с грохот в крайбрежните скали, нежната му синя повърхност, фигурите, които луната чертае нощем по водите му, блясъците, които искрят от отражението на слънцето през деня. Няма да помня нищо друго, да познавам нищо друго. Единственото, което ще зная, че съществува, ще бъде морето и моята къщичка на брега.  


2003-12-12