БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Бордни дневници. Глава 5. Край

Яна Каменова Петкова (яна)

Раздел: Хумористична проза  Цикъл: Бордни дневници

През тогавашния период не си давах много точна сметка за правилността на връзките или партньорите ми. Смътно подозирах, че има нещо грешно в цялата работа – аз ли, мъжете ли, в които се влюбвах – обаче кой ти има време да го анализира. А аз обичам да анализирам и винаги, когато имах време се впусках в безкрайни размишления, той защо така и аз защо така. Винаги съм твърдяла за себе си, че аз, бедната душа, се влюбвам безутешно и дълбоко, а те, лошите, потъпкват чувствата ми. Вярно. Донякъде е така. Обикновено е така.

В онзи период обаче усилено изучавах основните положения на една определена житейската философия, формулирана през 70-те години на миналия век от Ерика Джонг в “Страх от летене” и по-точно “безцип-ебането”(по-подробна справка – в книгата и изобщо в цялото й творчество) - мъжът не иска нищо и жената не дава нищо. Няма недоволни и наранени. Проблемът с мен беше, че аз започвах играта по правилата на въпросната житейска философия и после развалях всичко като се влюбвах в дадения мъж, от което той обикновено биваше изненадан (но не особено приятно), раздразнен, понякога поласкан (рядко), отегчен и т.н. А аз – неизбежно наранена. Постоянно си ходех “наранена”, но единствено и само аз си бях виновна за възникването на различните недоразумения, защото ако си търсиш партньори за краткотраен,  понякога дори неконвенционален секс и докато те се трудят да оправдаят очакванията ти по въпроса, ги погледнеш изведнъж с просветлен поглед, намерила най-накрая любовта на живота си........................ малко сконфузващо, особено за мъж.

 

Особено, когато е женен.

 

През последния месец на това шеметно лято отново ме върнаха във В., където заварих двете си добри приятелки, затъжили се за мен и за удоволствията, които само ни чакаха да си подадем носовете извън хотела. Работата беше доста малко – един на всеки три дена, а и вече й бяхме свикнали и не се изморявахме. Всяка имаше самостоятелна стая в хотела. Изобщо бяхме готови за феноменалното начало на последния месец, който, всички бяхме единодушни, искахме да помним дълго време. Дори и времето като че ли беше на наша страна – прекрасен и топъл септември, който позволяваше ежедневно многочасово въргаляне на плажа. В стаите ни спяха в повечето случаи непознати за мен личности от мъжки пол – приятели на приятелите дошли за малко на море, с които се бяхме разбрали, че безропотно ще напускат стаята щом им бъде даден знак, независимо от времето на денонощието. Една вечер умореният приятел на приятеля, настанен в стаята ми, ме попита със сънен, омаломощен глас защо си правя труда да мъкна разни мъжища с мен, като той можел да свърши също толкова добра работа и да продължавал после спокойно да си спи. Боже, какви нрави!

 

 

Та, за женения ....... Имам чувството, че е излишно да споменавам, че отново аз  направих първата крачка. Лъвска крачка – напред или надолу, зависи от гледната точка. Напред - защото беше адски готин (изобщо не мой тип – аз обичам “грозници”), влюбих се неудържимо (както обикновено), и превъзмогнах себе си да заговоря такъв прекрасен екземпляр; надолу – просто защото не заслужаваше нито мен, нито театъра, който организирах само и само да ме забележи, нито жестокото унижение, на което се подлагах със същата цел. (Това, последното, си го мислех много по-късно.) Нещата се получиха, след известен размисъл от негова страна дали да изневери на жена си. Доста кратък размисъл, между впрочем. Ако аз бях нечия съпруга бих се надявала на малко по-мъчителни и траещи повече от няколко часа угризения на съвестта. След няколко прекрасни седмици, пълни също така с очебийни разминавания – аз търсейки истинската любов, а той – само секс, секс и секс – връзката приключи дори и без да ми бъдат подарени няколкото часа размисъл, които я предхождаха. Пределно ясно ми беше, че няма да се женим и да живеем заедно до края на щастливите си дни, но дори преди да съм започнала да се замислям по въпроса за не особено светлото ни бъдеще, него вече го нямаше. Разбирам да му се бях обяснявала в любов или да го бях карала той да прави нещо подобно, но при една връзка, състояща се главно от непрекъснати купони, значителни количества алкохол и секс в такъв вариант, който жена му явно е отхвърляла в съпружеското легло, не разбирах защо не може да каже “Довиждане!”. Казано по телефона, дори написано, очевидно казването лице в лице е щяло да бъде непосилна задача. Да не говорим, че най-малкото беше невъзпитано. Знам, звучи смешно – невъзпитано! Но тогава точно така се чувствах – обидена, че не беше събрал малкото си смелост и възпитание да дойде и да каже “До тук!” и че през тези няколко седмици не си беше дал труда да ме опознае поне мъничко за да знае, че аз подобни сцени не правя. Никога. Той беше прекалено зает да опознава други части от мен и съвсем не душата ми. Не че имах право да го обвинявам в каквото и да било – ако някой дойде и ти се предложи на тепсия, надали ще си мислиш, че нещата са сериозни и се касае за четене на любовна лирика и опознаване дълбините на душата.

 

Въпреки този лек душевен “дискомфорт” дните се нижеха един след друг в блажено почти отпускарско безгрижие, когато един ден просто всичко свърши....

 

Някъде към средата на септември, съдбата реши, че ми стига толкова веселба и натика дебелия си пръст в очите ми. В началото написах, че “съдбата трясна дамгата си върху неориентираната ми душа” и то не само защото сексът с пилоти би могъл трайно да повреди психиката на едно момиче, а и защото се изправих пред първата загуба на близък човек в живота си. Най-циничното беше, че ми бяха дадени точно два дена отпуска за да отида на погребението и да се върна, да преживея случилото се дотолкова, че да се привеждам в приличен за работа вид, както и да се въздържам от плач пред пътниците (“много добре те разбираме, голяма загуба, ама вземи се стегни, цели два дена минаха”). Изобщо не можех да разбера какво се случва около мен, кога, как и най-вече защо трябва да ставам от леглото, да се обличам и да върша каквото и да било.

Чувствах се като в театър на абсурда – все едно подлата съдба ме беше хванала за ръка и ми беше казала “О-о-о, я ела да видиш какво стана тука!” и след това бързо-бързо ме беше пратила да си играя отново.
Както и направих.


Наистина незабравимо лято.





2003-11-24