БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Последният

Димитър Недялков Стефанов (cliff_burton)

Раздел: ФАНТАСТИКА и Фентъзи  Цикъл:

     Стоеше на един хълм и посрещаше изгрева. Наслаждаваше се на слънчевите лъчи, които пробягваха нежно по тялото му. Всъщност правеше това всяка сутрин, откакто се помнеше. А спомените му се губеха далеч - назад във времето. Съзнанието му се зарея в онези отдавна отминали епохи. Тогава всичко беше различно. Все още имаше и други като него. Но сега вече беше останал само той. А преди... Колко беше хубаво тогава. Огледаш се и наоколо много други като теб. Напрегна се за момент, за да си припомни името, което тези странни вечно забързани и неспокойни същества - хората им бяха дали, но не можа да се сети... Миналото се връщаше в съзнанието му. Спомни си дните, когато още беше малък - майка му, надвесена над него, а братята и сестрите му образуваха широк кръг, около нея. Докъдето му стигаше погледът виждаше роднини. Също и онези малки летящи и писукащи създания, които се гонеха около тях и изпълваха етера с радостни звуци. Колко ли отдавна не беше чувал и виждал някое от тях? И това не успя да си припомни... Сети се, че тогава хората бяха много малко. В детските си години си мислеше, че това е само една залъгалка за малките - трябва да слушаш, миличко, иначе ЧОВЕКЪТ ще дойде и ще те вземе. Като стана малко по-голям, видя човек, но колко различен беше той от описанията... Беше добър, радваше им се, прегръщаше ги и остана да спи при тях. Този ден в гората* - сети се, думата беше гора - имаше празник. Старците разказваха легенди за дните, когато техният народ все още можеше да се движи. Беше толкова прекрасно. Тази нощ сънува, че при тях е дошъл един от древните и им разкрива тайни познания. Тогава той реши, че хората са добри...
     Дните минаваха и нищо осбено не се случваше. Той растеше и се радваше на живота. Докато един ден най-лошите кошмари от детските му сънища се сбъднаха. А мислеше, че ги е забравил. Дойдоха много хора със страшни тътнещи машини, от които земята се гърчеше в агония. Започнаха да повалят роднините му. Него, единствено него оставиха жив... ЗАЩО? Защо точно аз трябваше да остана сам? Толкова е ужасно да живееш със спомените за любовта, която си получавал и която знаеш, че никога вече няма да получиш... Защото от думите на хората разбра, че това е последната гора, а той е последното дърво**.
    Потъваше все по-дълбоко в самотата си. Всяка сутрин беше така, явно изгрева му действаше носталгично. Самотен! Колко много мъка има в тази думичка. Вярно - около него всеки ден идваха хора, но това дори задълбочаваше самотата му. Той беше туристическа атракция. На ствола му имаше обяснителна бележка и хората идваха, четяха и се чудеха. Виждаше им се невероятно, че това пред тях не е сътворено от техните ръце. 
     Тази сутрин беше пусто. Имаше само едно дете с родителите си. Детето се приближи към него и запита:
     - Мамо, мамо, ама това наистина ли не са го правили хора?
     - Не, миличко, то си е от природата - усмихна се майката.
     - Мамо, а какво е това природа - продължи да настоява детето.
     - Виждаш ли, моето момиче - включи се и бащата, - преди много години е имало много като това пред теб. Освен това е имало и други същества, различни от хората. Всичко това ние сме наричали природа.
     - Тате, а къде е сега всичко това, за което разказваш?
     - Тези животни и растения (така са се наричали съществата), са отстъпили своето място на човека, който е имал нужда от нови и нови земи...
     Детето слушаше в захлас - това беше много по- интересно от приказките за "Робопеляшка" и "Програмистката и седемте андроида", но бащата вече беше млъкнал. Той прегърна майката и каза на малкото момиченце: -Моето момиче, сега можеш да отидеш да го погледнеш по- отблизо, а ние с майка ти ще те изчакаме. Детето това и чакаше. Тръгна към дървото и започна да го разглежда с интерес. То беше толкова различно от света от пластмаса и метал около него. Дървото изгледа тази сцена с интерес. От дълго време не беше виждал хора, които да се обичат. Това изпълни и него със забравеното чувство. В този миг обичаше всичко - отдавна загиналите му роднини, мъртвата вече природа, дори хората. Изведнъж остра болка го преряза. Особено силно се почувства това в корените. Тялото му се люшна и нещо вътре в него се скъса. Корените не издържаха напрежението и започнаха да се късат един след друг. Той падна много величествено и последната му мисъл беше - нима това е смъртта? Момичето изпищя ужасено:
     - Мамо, татко, той падна!!! Искам да стане! Детето падна разплакано върху ствола на мъртвото вече дърво.
     Последното дърво на планетата...

*гора - граф без нито един цикъл
**дърво - свързана гора

(бел. ред. : Не знаем какво е имал предвид автора с използването на тези явно математически означения в един художествен разказ, но според някои историци това не е художествена измислица, а документален разказ.)
2003-11-08

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)