БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Бордни дневници. Глава 3. Начало на работата. И на други неща

Яна Каменова Петкова (яна)

Раздел: Хумористична проза  Цикъл: Бордни дневници


Кариерата ми започна с наказание, обаче не си спомням защо!! Една част от нас не бяхме подали някакви документи или пък не ни бяха заверили пилотските книжки навреме, което беше работа на всеки друг, но не и на нас и всъщност не можехме да бъдем наказвани за това, но малка групичка от курса се оказахме клечейки пред една барака, в която се помещаваше деловодството, пишейки входни , или изходни, номера върху командировъчни заповеди и ..... плискайки през ½ час кофи с вода пред входа на бараката, за да охлаждаме каките деловодителки. Комедия! Всички останали от випуска се намираха вече на морето и правеха първи стъпки в желаната професия или по плажа. Хубавото беше, че точно тези хора, с които бях станала близка, лискаха послушно кофи пред бараката заедно с мен. Лошото беше, че мен ме “превозиха” по-рано и аз заминах сама(!!). “Превозване” – служи за означаване на изпитните полети с инструктор - 3 на брой - на които се пише оценка и ако всичко е наред, ставаш правоспособна бордна домакиня. Имаш право да домакинстваш на обществени места, така да се каже! Не знам кой точно е въвел думичката “превозване”, но тя е безспорно прекрасен избор, за това, което могат да направят с теб на тези полети. “Превозване “ издава напрежение, скрита опасност, готовност да си винаги нащрек  за да не те “превозят”. В повечето случай обаче всичко минава добре, стига инструкторът/ката да не е станал с гъза на горе – все пак хора сме, може да се случи, я домашни проблеми, я професионални, я ........ ментални. Ако е инструктор, нещата са горе-долу прости и се свеждат до оценяването ти като сексуален обект, както и дали сексуалния/те обект/и, протежирани от него са по-добри от теб или не. Минимална роля могат да играят и другите неща, иначе изключително важни за оценка на годността ти – владеенето на даден език, справяне с теорията и отчасти с практиката (отчасти, защото на никого не пожелавам наистина да трябва да се справя с практиката!). Ако е инструкторка, няма подходящ съвет, задачата просто няма единствено решение! Кротост, скромност, нескрито възхищение в погледа всеки път, когато я погледнеш, много умел грим, който да те прави леко бледничка и винаги малко по-грозничка от нея (понякога това е невъзможно, за съжаление) са само предложения за решения, но без гаранция. Защото в повечето случаи, това за което инструкторките ще ти зловидят, просто не може да се промени – ти си по-млада. Има, разбира се, и такива умни жени, които остаряват с достойнство и искат да помогнат на по-младите. Аз имах късмета да попадна на такива.


Заминах сама за морето, приятелките ми щяха да бъдат превозени по-късно. В дните преди заминаването бях скапана от притеснение и се тресях от нерви; всъщност така се чувствах още дълго време след това, но в началото не беше ясно откъде идва “заплахата”. Откъде да знам, по дяволите, колко точно багаж да си взема? Колко време ще остана там и къде точно е това там? Как и къде ще си намеря екипажа? В хотела естествено, ама аз обичам да си се тревожа. А как ще стигна до хотела? Изобщо трагедия.....

 

След толкова години опит в тази професия знам, че, естествено, всички въпроси имат отговори и то по-прости отколкото предполагаме. Но виж въпросът с багажа и количеството му – не! Коронният номер на шефовете, който обаче ми беше интересен само първите две лета, а после просто всеки си правеше, каквото искаше , беше да ни кажат да “не си взимаме много багаж, там сме за най-много седмица”, която седмица по много странен начин ставаше доста разтеглива и можеше да продължи до месец-два. Що касае стягането на багаж, любимата ми игра е “Стегни си необходимия за 6 месеца багаж за 30 мин, без да  забравиш абсолютно нищо.” Който забрави нещо изгаря. Е, не съвсем – отива да си го купи.  Но дори и в несигурното начало бях на принципа “колкото повече, толкова по-добре” и винаги си мъкнех багажа за цялото лято, вкл. и кафеварката, пък да видим! Процент на взимаемост на правилното решение -  над 50%. Готиното беше, че и след сума ти години, все още имаше рибки, които се хващаха на въдицата и припваха към морето с два чифта гащички, униформичките и един чифт  дънки.

 

Пристигнах в някакъв хотел на морето, където с ужас трябваше да разбера, че останалите от моя випуск бяха настанени в друг хотел, който междувременно е пълен и аз бях настанена в такъв, пълен със “стари”!!! Автентичното четиво, от което се вижда, кой кого ще тормози и не само това, се нарича наряд. Казарма!! Та там аз прочетох името си и поредният проблем възникна – да се представя ли на старшия си или по-добре не? Бяха ни казали да го правим, но вече бях чула за случаи, в които тази инициатива съвсем не беше посрещана с възторг  от обезпокоените в съня или секса (съвсем не с правилния партньор) старши и някак си не исках да предизвиквам съдбата си. Беше ми достатъчно, че при влизането ми във фоайето на хотела, се беше възцарила гробна тишина и няколко дузини очи веднага бяха установили външния ми вид, килограмите, ръста, бижутата, качеството на куфара ми и сякаш можех да чуя мисловните им напъни за преценка чий човек съм аз и представлявам ли някаква заплаха за някого от тях. Беше ужасно и след такова топло посрещане, не исках нищо друго освен да се скрия в леглото си и да рева на воля, което и направих. Реването, главно без повод, беше любимото ми занимание през цялата следваща седмица. Не се представих на старшия си. Реших, че съдбата има лично отношение към мен – мъжка старша! Що за мъж, моля ви се, работи такава работа след 30-та си година? Такива въпроси се въртяха тогава из скования ми от ужас мозък.

Старшият ми беше един кротък, тих и безличен мъж, който така да се каже си “кюташе”, т.е. гледаше неговите далавери да вървят и да прави пари, и нямаше време да се занимава с тормоз на младоци, което за мен беше, разбира се, идеално. Можеше да е много по-зле и естествено, можеше и да е по-добре. Бях разпределена в един безцветен, безинтересен екипаж, с хора, които не се смееха изобщо и които много-много не ме забелязваха. С изключение на №
4 в екипажа, която беше за втора година на работа (не съвсем зелена, но и “стара” не е) и която също май не беше особено гъста с останалите от екипажа. В този екипаж никой нищо не ми показа, но и никой не ме тормозеше излишно, пък и аз съм си пчела-работничка и се справях горе-долу добре за първа година. Пък и, честно казано, в кухнята на един самолет винаги ще се намери какво да се прави, при добро желание, разбира се. Собствената си кухня не съм търкала толкова ожесточено, колкото самолетната.

Освен това “микрофона си беше мой” – бях единствената с немски език в екипажа и можех да си тренирам “езика”; директните разправии с безумните германци от една страна така ми калиха нервите, че поне малко да намалее страха ми от старите стюардеси, но от друга страна, това каляване се осъществяваше чрез изпилване, т.е. някъде към края на юли вече имах нужда от лечение. Усещах как и аз ставам човекомразка или по-скоро пътникомразка като другите. Не напразно пътниците биват наричани гальовно врагът, черепите, сганта и какво ли още не. Това, с което не правех компромис обаче и смятам, че никой в подобна професия не може да си го позволи, беше усмивката и любезността ми. Когато реших, че вече ми е много трудно да се усмихвам и изобщо да понасям ежедневието там, просто напуснах.

 

Продължавах да си цивря в стаята всяка вечер, четях, пушех като луда докато ми се додрайфаше и почти не ядях, защото за целта трябваше да напусна стаята си. Седмица по-късно пристигнаха двете ми приятелки и нещата отчасти се нормализираха. Те попаднаха в горе-долу готини екипажи. Всяка вечер отивахме с такси в другия хотел, където бяха останалите ни приятели и вечеряхме там, чакайки просто някой да се върне от работа или да слезе на вечеря. Събирахме се на големи групи по масите и очевидно се веселяхме, за яд на старите и за интерес на пилотите, които вече бройкаха коя може да бъде “обслужена” и коя не.

Аз се хванах много бързо и лесно в поставената клопка.  И то от най-големия коцкар!! Ама нямаше кой да ме предупреди! Нещата се развиха със светкавична бързина и преди да е изминала и седмица аз бях “свалена”, оправена и забравена. Това е едно от събитията, за които нямам почти никакви спомени, дори и дали беше добре или зле не си спомням. “Изтласкване на събитията” или както там го наричат психолозите. Преди изобщо да се усетя и той вече не си спомняше коя съм. Определено нов подход за мен. Но не и за пилотите. Те много добре знаят кога и при кого имат шанс и също така много добре знаят, че ако не направят удар измежду най-новото попълнение, т.е. още през първото за стюардесите лято, шансовете им спадат с цели 80%. Което е адски просто, но и гениално – през първото си лято в тази професия, в повечето случаи далеч от дома си, откъснати от приятелите си, тормозени от старите, новобранките са идеалната плячка. Но само през първото лято; още на следващата година те ще са се нагледали на достатъчно чудесии, много, много ще са се отракали и ако имат акъл в главата си, ще стоят надалеч от пилотите. Затова надпреварата през първото лято е олимпийска – важното е участието!! Не може всички да победят.


Моето първо лято беше доста бурно откъм душевни преживявания. И си остава моето първо лято като стюардеса. През което почти никога не спях, защото след работа трябва да отидеш на плаж, след плажа – да хапнеш, после на дискотека и да бъдеш така благоразумна да минеш през хотела преди да отидеш на работа. Която, ако става въпрос за първа смяна, започва около 3ч. сутринта. И така, до когато издържиш. Аз издържах 3 месеца, през два от които обаче, нямаше много работа и имахме поне по 3 почивни дни на седмица. Имаше хора, които караха така от години, но не бяха особено приятна гледка за окото. След всяко напиване се укорявах и си казвах: “браво, продължавай в този дух безволев чувал такъв и ще станеш като еди-коя си!” Изобщо незнайни интелектуални висини биваха покорявани всеки ден.
През това първо лято ми се случи за пръв и единствен път да отида неизтрезняла на работа. Състоянието ми на борда беше близо до колапс и тялото ми направи всичко възможно никога да не забравя тази случка, както и никога вече да не си помислям да изпия дори и чаша вино преди работа. Вонях на алкохол, тъй като бяхме престанали да пием само два часа преди полета, едвам се държах на крака и носех слънчеви очила в 3 през нощта. Полетът беше от най-дългите; можеше спокойно да е до Берлин, в който случай можех да умра на спокойствие в хотелската си стая само след 3 часа. Но не, естествено бяхме за Манчестър, което означаваше, че трябва да се държа на крака минимум 6 часа!! Трябваше, освен това, да избягвам да се доближавам до старшия си или до командира; пътниците не бяха проблем, тъй като всички бяха мъртво пияни от около 14  дена. Напивала съм се и преди (за жалост не съм от тези прекрасни същества, които изискано поемат портокаловия си сок през сламка), но комбинацията алкохол и налягане в самолет на 10 000 метра височина наистина не е за препоръчване!  Меко казано.
Страхувах се да седна, защото мигновено щях да заспя, а пък проклетият полет беше толкова рано, че всички заспаха на 40-та минута и толкова дълъг, че на мен ми оставаха цели 2 часа, през които да се самобичувам на воля, давайки си сметка какво точно съм направила. Естествено по някое време съм заспала, за да бъда намерена точно от старшия си,  който ми обясни, че той принципно нямал нищо против да подремвам в този ранен час, стига да не хъркам пред пътниците! Всъщност съм благодарна, че понесох толкова зле алкохола на борда; исках или не, това щеше да ми гарантира явяване на работа в безупречен вид -външен и вътрешен - през следващите години. Което, разбира се, не ми пречеше да загубвам мярката, когато знаех, че на следващия ден не съм на работа.
На края на първия месец ме местиха по разни други екипажи да “запълвам дупки” – когато в екипажите лисваха хора с немски език. Немският език очевидно беше рядкост в авиокомпанията. Логично, като се замисли човек – лесно е да уредиш някое племенниче на работа, казвайки, че то говори английски, защото всеки чува по няколко фрази оттук - оттам, обаче я опитай с немския! Освен “schneller” и “haende hoch!” от руските военни филми и то произнасяни в повечето случаи от руснаци, изборът не беше кой знае колко голям. Сега, благодарение на порно-филмите, българите са обогатили езиковото си богатство от немски думи с още няколко особено впечатлителни фрази от рода на: “Ich komme!”, “Ich spritze!” и тем подобни. Но иначе това не е език, с който човек може да се шегува. Да не говорим, че и шегите на немски не звучат особено весело.


И тъй като хората с немски бяха рядкост в авиокомпанията, обикалянето по екипажи не ми беше спестено. Добре. Докато не ме прехвърлиха при Б. Т. Едва тогава разбрах какво слънце беше първият ми старши. Както вече споменах, намирането на подход към старшите е фина часовникарска работа, включваща правилно поведение и работливост, но има случаи, в които нищо не помага и когато единственият проблем е възрастта. Има старши, които просто не искат да разберат, че остаряват и няма значение дали новобранката е грозна, с три очи или един крак – тя просто е млада и само това има значение! Очевидно е, че този проблем не може да бъде решен с работливост и правилно поведение. Не може никак да бъде решен, освен с настаняването на старшата в клиника. Но тъй като това, естествено, не става – да му мислят младите.

Б. ме възневидя от пръв поглед. Аз също. Не себе си – нея. Флуиди, какво да правиш. Често поведението ми се тълкува погрешно - обикновено когато изглеждам много страшна и сърдита, съм на ръба на нервна криза.  Сигурно това е накарало Б. да поиска да ми съкрати живота. Още с качването в екипажната кола за летището разбрах, че няма да я бъде. Не получих дори и кимване в отговор на моето “Добър ден!”. Ако началниците ви бъркат доброто възпитание със звездната мания, това в никакъв случай не е добър знак за по-нататъшната ви работа. Б. беше всъщност една много смешна и жалка женица, но облечена с власт, можеше да бъде повече от неприятна.

Слаба (защото ако не е слаба, изобщо не можеше да тича на финалната права за спечелване на част от квотата пилотско внимание и сперма, отпускани на стюардесите всяко лято), с доста смешен “говолен” дефект, проявяваща непрекъснато претенции да бъде център на внимание – просто мечта! Първото нещо, което направи при качването на борда, беше да ме препита за някакви глупости от теорията, но не й доставих удоволствието да ме хване в крачка. Като новобранка, т.нар. номер 5, имах очарователното задължение, измежду много други, да се грижа за тоалетните – дали са изчистени, винаги заредени с необходимите неща и т.н. и т.н. Номер 5 беше стюардесата-лайнарка, както се шегувахме. Естествено Б. ме накара да се завра из всяко ъгълче на гадните тоалетни, за да съм си свършела работата както трябва. След това бях натирена в пилотската кабина да питам какво искат да пият пилотите, но без командира. Него тя щяла да го пита. Командирът искаше чай с мед, но без да разбъркваме меда. Отговор: “Не иска да му го бълкаме! Добле. А какво иска да му го плавим – да му Го клатим или да му Го длусаме?” Боже мой...

Само още две-три неща ми се случиха на този полет, но именно след като ги свърших и все още не я бях удушила, реших, че може и да ставам за тази професия. Досега бях имала огромни съмнения.
Пример 1: пиян пътник (ах, каква изненада!) повръща на пода на самолета, естествено никой не иска да го почисти, всички очи се обръщат автоматично към мен и аз разбирам, че избор няма. Понечвам да си взема найлонови ръкавици, но Б. казва “Не” и ме изпраща да бърша цялата тази гадост с голи ръце и салфетки. За да съм видела аз какво означавало да съм стюардеса и по-точно, че да си стюардеса не било само да се фръцкаш с униформичката си между пътниците. Не че някога съм го мислела, но...
Пример 2: огромният гаден, мръсен метален контейнер за боклук много често се препълва и трябва от време на време да се понатъпква малко. Обикновено това се прави с бутилка или кутия от закуска. Аз обаче обичам да го правя с голи ръце! Или поне така си мислеше Б. Всъщност след първата случка изобщо и не посмях да мисля за найлонови ръкавици!
Пример 3: има един друг метален контейнер за гореща вода – около 8 л. Техническото състояние на самолетите на “Белеър” беше ужасяващо и по време на полет или при престой, трябваше да допълваме въпросния контейнер с минерална вода за да има безспирно “Kaffee!!” за германците. На този самолет, контейнерът се намираше на височината на очите ми и затова след като го напълних догоре с вода, помолих стюарда в екипажа ни да го качи. Б. го хвана, когато се готвеше да го направи и с невинна физиономия го попита какво “плавел”.

- Включвам кипятилника - забравих да кажа, че почти всички неща на борда на достойните съветски машини си имаха руски имена, побългарени, естествено. Та кипятилник беше това безумно съоръжение за гореща вода.

-  А защо ти? –
Объркан поглед в отговор; всеки знаеше, че ако имаше мъж в екипажа, това беше негова работа, а ако не – две-три девойки сдружаваха усилията си, за да се преборят с 8-те литра вода.

- Тя ще го свърши – дори името не ми знаеше. И така, “тя”, пред погледите на целия екипаж, започва борбата с около 20-те килограма, които трябва да  бъдат повдигнати на височина от около 170 см.
Това  бяха по-значителните неща, иначе дребните обиди се сипеха непрекъснато върху мен и след известно време не можеха да ме впечатлят вече. Очевидно жаждата й за кръв беше позаситена, защото ме остави на мира през няколкото други полета, които направих с нея. Един от приятелите ми от първоначалния курс попадна в екипажа й и се справяше доста добре с нея. Но той беше мъж все пак и тя правеше всичко възможно да спечели вниманието, а не омразата му. Лошото беше, че тя му организираше и “извънучебни” занимания! Хиляди пъти предпочитах да ме тъпче на борда за няколко часа, но после да се скрия в стаята си или просто някъде далеч от нея, а не вместо да спя след работа, да имам приятното задължение да ходя с нея на фитнес, на басейн или да я масажирам в стаята й!
Това определено понамирисва на 
сексуален тормоз, но нещата са безкрайно прости - откажи да го направиш и ... напусни. Все пак целта не беше да напуснем, това всеки го може. Пък и каква по-сладка победа за нея от това  да те накара да напуснеш.


2003-09-17

Питай знаещите

Специалистите в областта на писане, издаване и продаване на книги, ще отговорят на вашите въпроси

Абонамент

(скоро)

Сбъдни мечтата си, издай своя книга! Мечта за книга"(http://dreambook.bg)