БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Бордни дневници. Глава 1. Изборът (на професия) -"То един избор твойто, няма що!"

Яна Каменова Петкова (яна)

Раздел: Хумористична проза  Цикъл: Бордни дневници


През 93 година се занимавах главно с това да ходя старателно на лекции в университета в качеството си на добросъвестна първокурсничка и през по-голямата част от времето да се питам само на мен ли ми е толкова скучно и какво правя тук. Обаче си стоях кротко на задника, защото практиката беше показала, че ако не бях тука, никъде нямаше да бъда, а “висшето си е висше, без него не може”!
Е, щом не може....
След завършването на средното си образование преди две години, бях направила опит да уча в Германия, обаче ледената кофа на капиталистическата несправедливост биде лисната директно в лицето ми. Няма пари? Kein Geld?? Няма училище! Това, че имах повече от прекрасни резултати на изпита – чудо голямо! Няма стипендия за чужденци. Прибирайки се вкъщи, дадох на интелигентния си, но беден баща резултатите от изпита и въпреки провала, очите му светеха от гордост, че все пак той е бил финансов, а не граматически и че дъщеричката му е получила и поздравително писмо за “exzellente Kenntnisse in der deutschen Sprache” ( ще рече нещо от рода на колко, ама колко съм добра). За мен полагането на изпита беше свързано и с допълнителното изживяване, или чест, един месец да работя като бял роб в рекламната фирма на едни приятели на баща ми – това било единствения начин да получа виза тогава. Известно време след това на няколко пъти питах главата на семейството защо да е бил единствения начин и му намеквах, че да се лъжат собствените деца е много лош личен пример, но в отговор все получавах дълги, не особено ясни и трудно издържащи се тиради относно облагородяващото въздействие на труда, особено върху мен. Както и да е, тогава усещах че тая работа с желаното следване, или по-скоро фактическото неследване, в Германия не е много весела, но бях толкова радостна да съм си вкъщи след един месец тевтонски изправителен лагер, че леенето на сълзи по повод това, че няма да уча политически науки (какво??) се движеше в определени граници. Даже бях доволна. Притесненията ми идваха по-скоро от това, че сега, искам или не, ще трябва да придам някаква форма на недалечното си бъдеще, т.е. със сила отвън бях принудена да проверя кой университет би се оказал достоен да приюти сияйната ми личност за няколко години.
И така се отдадох на търсене на подходящ за мен университет (защото, както казахме преди малко, висшето си е висше) и съвсем измежду другото и на ново гадже. Приятел си намерих по-бързо, отколкото да реша с какво искам да се занимавам. Накрая избрах един университет само защото трябваше да реша нещо и защото всички се тълпяха около мен да ми обясняват, че стига толкова съм си почивала и вече да съм се ориентирала. Ако обичам.
Лесно казано.
Ориентирах се.
От немай-къде.
Просто махнах тези университети, за приема в които бяха необходими математика, литература, история, химия и биология. И какво остана?  География. В икономическия. Добре, че изобщо нещо остана. Пфу! Не “пфу” по принцип (ако обиждаме счетоводителите доникъде няма да стигнем), “пфу” за мен, аз просто не бях за там, но след мъчителни размисли си представих, че в течение на следващите няколко години капитализираната лихва може и да ми стане интересна или поне ясна. А това е полезно в живота, нали? Да знаеш за капитализираната лихва. Особено за мен – гордото отроче на майка си, което в първи клас се връщаше 10 минути след всички деца вкъщи, защото много искаше да си купи боза от магазина и когато се изправеше пред подлата табела, на която пишеше “ боза – 0,07 ст., бутилка – 0,05 ст.” изпадаше в паника и дълго време не можеше да си събере акъла да сметне наум дали 0,12-те стотинки, които имаше, щяха да му стигнат или не. Когато най-накрая се приберях вкъщи и дадях обяснение за закъснението си, майка ми, още непреодоляла уплахата, че някоя кола ме е размазала по пътя към къщи, ме галеше съчувствено по главата и ме гледаше така все едно ми се е появило трето око.
Някак си предчувствах, че икономическия университет едва ли ще ме изненада с особено натоварен и усложнен учебен план (ха! място точно за мен!) и за това като първо желание написах “държавна поръчка задочно”, защото наравно със следването възнамерявах и да работя. Приеха ме.
По това време вече живеех отделена от родителите си - на квартира - и се издържах сама – не особено често срещано явление за тогавашните времена. Все ме питаха от къде съм, очевидно не съм от  София, щом живея на квартира. А когато разберяха, че все пак съм от София, започваха да ме гледат съчувствено, защото си мислеха, че баща ми ме бие и затова съм се изнесла.
Та, за избора на професия. Всичко започна с това, че докато аз си бърках доста неориентирано в носа, чудейки се накъде да поема, през 92г. брат ми, също в отчаян опит да даде някаква посока на живота си,  стана стюард -  по някакво странно благоволение на съдбата, тъй като не познавахме никой в този “престижен” сектор, а  в държавната авиокомпания - “Белеър” - не се влизаше просто ей-така. Дебели връзки трябваха, защото борбата за външни линии беше кървава. Но и чудеса стават и през въпросната година бяха приети доста “случайни” хора. На това му викат “опресняване на кръвта”; горе-долу същото, което югославските мъже са правели навремето с шведките, но в друг аспект – просто ръководството на “Белеър” от време на време е решавало, че е време да назначат малко нови роби, които да работят като хората. Защото връзкарите в никакъв случай не са там точно за това.
Преди брат ми да кандидатства по обява за работа в “Белеър”, моето семейство не се различаваше особено от останалите средностатистически семейства в мнението си, че тази работа, ако изобщо фръцкането из самолета може да се нарече работа, моля ви се, не е за нашите дечица. Обаче през 92 год. нещата с намирането на добра работа не изглеждаха никак розови и нашите се примириха, че детето тръгва да става стюард, а не да си търси работа в “чужда фирма”. Ставайки стюард, детето взе да обикаля света, от което произтече захвърляне на  престижното следване по инженерна физика, и да печели пари и то никак зле даже. В същото време детето започна да се завръща вкъщи пребито от умора и от часовата разлика и да работи като лудо, особено през лятото. И стана ясно, че работата не опирала само до фръцкането. По-късно аз бях тази, която трябваше да избави родителите си от поредната заблуда – опираше до фръцкането и още как, но се фръцкаха другите, а техните дечица бяха от онези, които оряха нивата по цял ден/полет. Лошо възпитание.
Това, което се разиграваше пред очите ми в географско отношение, беше в състояние да накара и последният мизантроп да каже, че иска да стане стюард/еса защото “толкова много обичам пътниците (клип-клип с миглички, невинен поглед) и изобщо работата с хора” - полети по целия свят - от Малайзия до Канада. И аз много исках да отида до Торонто, но се наложи да почакам още малко, докато две години по-късно във вестника излезе обява за свободни места за “бордни домакини” в “Белеър”. Не можех да повярвам на очите си. Без много-много да му мисля подадох документи и епичната борба се започна. Борбата с врага навън, но и с този вкъщи. Тогавашният ми “спътник” в живота, ако изобщо ме съпътстваше в каквото и да било, беше един завършил с отличие и с Димитровска стипендия (!!) университета доста надежден млад адвокат. Това, разбира се, не му пречеше иначе да е задръстен колкото си иска и разбиранията му за живота да бяха от това време, когато всички са знаели какво точно е Димитровската стипендия. И понеже очевидно тогава стюардесите са били до една тлъсти, арогантни и посредствени връзкарки, мнението му по въпроса беше меко казано негативно, нещо от рода на “Не, не и не!” Абе изобщо отвратително! Не това трябвало да са приоритетите ми сега, а прехвърлянето редовно обучение, което да завърша с пълно шест и да градя кариера в някоя бивша държавна външнотърговска организация. А не да събирам недоядените манджи на разните му там хора! А и какво ще кажат хората (кои хора??) – неговата приятелка - стюардеса. Ъ-ъ-ъ!
Все едно отивах на курс за професионални убийци (дори това съвестта му щеше да понесе по-леко, тъй като татенцето му беше гадно ченге от ДС).
Той, горкият, не разбираше, че с това си държание прави една от малкото груби грешки, които могат  да бъдат направени в подхода към мен - размахването на пръст пред лицето ми, придружено със заповеди как да постъпя в дадена ситуация, особено пък идващо от мъжки екземпляр,  наистина подхранва желанието ми за действие, но точно в обратната на препоръчаната посока. Дори родителите ми го бяха разбрали и бяха дали съгласието си да се изнеса на квартира сравнително рано (всъщност защо дори, моите родители са си много свястни хора). Но той не съзнаваше, или пък не го беше еня, какво ще стане с връзката ни, ако продължава така. А аз дори още не бях одобрена!
Главната цел на отсяването, което се състоеше от около 4-5 кръга изпити по различни дисциплини, беше, на тези без връзки да им стане още по-ясно, че са без връзки и да бъдат отказани още в първите два кръга. Тогава не го знаех и бях втрещена от лошото отношение към нас; наивницата, т.е. аз, си мислеше, че след като обявата е пусната във вестника, всички сме без връзки. Нали тези с връзките и така, и така щяха да ги вземат. Така и не разбрах логиката на въпросния конкурс, защото по-късно се оказа, че отново 95% са били хора на чичо, на леля, на добрия съсед от блока и т.н и т.н.
Имаше писмен и устен изпит по съответния западен език, от който излязох с високо вдигнато чело. Тъй де, на кого в края на краищата бяха пратили поздравително писмо за непоносимо добрия му немски? Бях твърдо убедена да не се давам на дърти стюардеси, чиито мозъчни лингвистични гънки бяха закърнели до указания къде точно се намира тоалетната в самолета, въпроси колко струва това или онова (безценен въпрос на Free shop-a на разните му летища) и отговори дали са свободни за по едно след полета.
След това бяхме подложени и на медицински изпит, разбира се – нещо като Светата Инквизиция, само без разпитване. Точно обратното – отвориш ли си устата, безцеремонно биваш изгонван от кабинета. Медицински сестри, които бяха вбесени от факта, че или нямаха дъщери, или дъщерите им бяха още малки за да станат стюардеси, ни крещяха за щяло и нещяло. Веднъж дори се разкрещяха на една бедна душа, че имала мъжка структура и къде била тръгнала тя да става стюардеса. Мъжка структура?? Хм. Това трябваше да означава, че рамената й бяха по-широки от ханша. Досега не бях наясно колко лошо е това.  Смятам, че за една жена това е благословия от Майката Природа (или от собствената й майка), обаче сестрите определено не бяха на нашето мнение.
Както и да е, за моя много голяма изненада, аз взех, че минах през всичките кръгове и накрая се явих пред т.нар. “мандатна комисия”, където на въпроса защо аджеба искам да стана стюардеса, аз, благоговейно ококорила очички, отговорих, че много ме “привлича работата с хората” Дрън-дрън! Привличаха ме почти безплатните пътувания до другия край на света, дрешките, парфюмчетата, добрите пари. Цялата тази работа беше обгърната с розовия воал на екзотичното. Стюардеса!! Как само звучи, а! Доста по-скоро, отколкото предполагах стана ясно, че воалът всъщност е лайнян и продран.
Съвсем не мисля, че ми повярваха за това, колко неудържимо ме привличат хуманните аспекти на работата в служба на пътника – одобряването ми от мандатната комисия се дължеше на безспорно добрите ми резултати от езиковите изпити (ама такива имаха и много други, които не бяха приети), това че бях нормална физически и съвсем не на последно място на безупречното поведение на брат ми през изтеклите две години и факта, че просто не можеше да се намери човек, който да каже лоша дума за него. Колко жалко, че аз по-късно аз не можах да му се отблагодаря със същото! Ако аз бях първият член на нашето семейство, стъпил на това поприще, надали шефовете щяха да се радват да получат и втори с подобни гени.

Приеха ме.


2003-09-05