БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

ЦЕЛУВКАТА

СТЕФАН ДИМИТРОВ КРЪСТЕВ (cefules)

Раздел: Хорор и Underground  Цикъл: разкази 1989 - 1994

Изминаха няколко часа,
и губя те нежност, моя, във мрак
отровата пак ме отнася,
далеч от житейският бряг...

Реалност в реалности губя,
май спря окъснял камион,
обзети от щастие лудо
стигнахме нашия дом.

Където заключихме Време
и Разум в квартира от Страст,
захвърлихме ключа потребен
един да избяга от нас.

И пленът нарекохме Едем,
ти Ева бе, аз пък Адам
и избора бяхме последен,
кармичният дълг изживян.

Зад заключена врата
и далеч от всичко Земно
двама бяхме Любовта
и небето Седмо.

В резонанс със Вечноста,
еротичен трепет,
разтопили си костта
в млечен път и Звезден шемет.

Изминаха няколко часа,
нощта е раздрано сърце,
което прешихме със блясък,
и в себе си, то ни пое...

Ала отмина сънят,
просто става тъй в живота
илюзиите се топят,
а не провървя ни в стопа...

Какво ли си мислехме отдавна
когато беше Една,
жена на богините равна
и просто за мене Съдба...

2.

-Изтекоха няколко часа-
изричам, целувам те, казвам това
което ми пречеше бяса,
който ни свързваше да изрека:

-Рядкост днес е стопаджии двама
да не претърпят раздяла!
Трябва някой да държи волана,
защото, днес, света е магистрала....

Сама застани и махни
и сива кола ще те вземе,
само, моля те, ме целуни,
целуни ме за последно!

Врата към словото затварям,
пред теб заставам ням
във трепет непромислено изгарям
от твоят облик овладян....

-Ще те целуна, целуна...ще те целуна....

3.

Във пурпурна омая
подобно леконраво духче,
върху устни сладострастни
си изписала нега.

- Ще те целуна! Ще ме целунеш, ти!
После ще си махнем! Може би, ще се забравим!
Ще се моля да ти провърви!
И пътят ти нататък да е равен!

Ще те целуна и макар за миг,
всички нощи пак ще експлодират,
в онзи чудният си вид
който влюбени очи съзират.

4.

С клепачи галеща зеници,
салкъми леконрави с длан,
в омая топла разтвори се,
в лудуващ еротичен блян...

- Ще те целуна! И ще съжаля,
когато виждам силуета ти да чезне,
потъва в своята Страна,
превръща се, за мене в Бездна!

Ще те целуна като утринният лъч
тревичките възбудени и влажни.
Ще те целуна и макар веднъж
по-страстно ще е от дузина нощи даже.

5.

И устните ти галят светлината,
а тя, безумна от възбуда,
пътува и достига мен,
спуща щорите и ме целува.

- Ще те целуна с всеки аромат,
с чувственост на обич първа,
като капки пролетният цвят,
с виното на есен едрогърда....

- Ще те целуна като всичките жени,
които имал си или не ще докоснеш,
ще разтворя милиард врати,
които може би не помниш!

6.

Ликът ти се снишава
върху рамото на необята,
а срещу мен
е горд и откровен...

- Ще те целуна както езеро, луна,
доста романтично неприлично
с цялата наивност и вина
и изгубим в екзалтацията личност!

- Ще те целуна като колапса голям,
ще потълна всичките годинни,
което можех, ще ти дам,
а после, моля те, прости ми!

7.

Премигваш в цветни пеперуди
ухаеш на невидими неща,
гърдите ти жребчета луди
препускат в пролетна страна...

Ще те целуна като експлозив!
Езици огнени, рушащи,
със най-крушителният срив,
рисуват най-разголените страсти!

-Ще те целуна, неразумни бяхме ний,
животът е любов, но със лица хиляда,
кинжал във спомена забий,
и нека, Бог да ти помага!

8.

Сетива се срещат,
разминават се души,
изглежда те познавам,
но коя си ти!

-Ще те целуна толкоз невъзможно...
Толкоз невъзможно доколко е възможно!

9.

-Ще захвърлиме към спомена ключа, нали?
-ме питаш, шепнейки ми на ухото,
тъй нежна си, а ме болии,
тъй нежна си, че си жестока!

-Ще захвърлиме към спомена ключа, нали?
-отвръща тъжното ми ехо,
прилитат сивите коли,
една за тебе спира....Ето!

-Ще захвърлиме към спомена ключа, нали?
-ме питаш нямам време да отвърна.
-Ще захвърлиме към спомена ключа, нали?
-Различно питам, ала той е вече хвърлен....

10.

Колата те чака, след миг ще потегли,
В очите ключалка прочитам сълзи.
Милиард колебания бегли.
Двигателят близо ръмжи.

-Какво си мислихме, скъпи...-
гласът ти плющящ е камшик:
-...че някой от нас ще постъпи,
подобно на стар романтик!

Че щом не провърви му на един във стопа,
трябва с него другият да спре,
че съдбата е жестока,
щом късаме сега ръце!

И заедно бяхме сами,
в прегръдка една разделени,
пленени във сивите дни,
очаквахме тази кола да ме вземе.

Да ме вземе! Спаси! Прелъсти!
С плода забранен да нахрани!
Ще захвърлиме ключа, нали,
към спомена, и всички стари рани!

11.

Колата те чака, но вече потегля!
Ти влизаш във нея! Мълча!
Нямахме време за Нея!
Онази едничка целувка, която ми ти обеща!

2003-09-01