БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Разминаване

Административен акаунт (Администрация)

Раздел: Конкурси  Цикъл: Бианка2019 - проза

Алекс вдигна поглед към събеседничката си. Тя упорито разбъркваше кафето си, без да отпива. От време на време немирен кичур коса се изпречваше пред очите ѝ и тя с отработен жест го пъхваше зад ухото. Алекс се усмихна. Едно време го беше заплашвала, че ако я ядоса, ще се остриже до голо, като войник, само за да види ужасеното му изражение…

– Нещо смешно ли става? – Вени демонстративно погледна зад гърба си.

Явно беше прихнал, без да се усети.

– Не, просто се сетих…

– Недей. – Тя тръсна лъжичката в чашата, но гласът ѝ прозвуча умолително. – Не започвай пак. Не искам да слушам за преди.

Пак успя да ми прочете мислите, ухили се Алекс наум. Понечи да ѝ го каже, но тя го изпревари.

– Виж, няма смисъл… Тези наши мълчания взеха да ми дотягат. Май е време да си вървя. – И тя се надигна от стола.

Алекс се пресегна и хвана дланта ѝ.

– Моля те, постой още малко. Няма вече да мълча... Няма и да те занимавам с миналото, обещавам – добави с усмивка. – Честна патиланска.

Тя също се засмя. Клетвата от детството им беше успяла да я размекне. Отпусна се обратно на стола, издърпа ръката си и скръсти и двете в скута. Изстиналото ѝ кафе сякаш го гледаше обвинително.

– Значи сега работиш в зоомагазин? Харесва ли ти?

Привидно невинният въпрос беше отприщил лавина.

– Алекс, затова ли поиска да се видим? За да злорадстваш? Спести си любезностите! Искаш да чуеш колко съм нещастна, нали? Е, нещастна съм!

Очите ѝ горяха.

– По цял ден да гледам породисти кучета и котета и да се чудя, колко от тях ще попаднат на свестни хора? И колко ще свършат в канавката като Ити, с премазано краче или възпалено ухо? Обаче за тях няма да има кой да се погрижи... Знаеш, че не това исках!

Споменът за онзи разговор, един от многото, които незнайно как бе успял да обърка, го накара внимателно да подбере думите си.

– Как е Ити? – попита накрая.

В очите ѝ сякаш проблесна облекчение.

– Станал е същинско прасе. Все мяучи и обикаля купичката. Мислех да го водя на ветеринар.

Идеята да кръстят котарака на „Извънземното“ беше нейна. Твърдеше, че нещо в погледа го издавало... определено не бил от тази планета.

– А от коя тогава? – закачаше я той. – И защо не е приел формата на нещо по-интелигентно?

Например висок черноок студент по архитектура ли? Не се ласкай, котките са по-умни от хората!

Тогава Ити измъркваше в знак на съгласие („Нали ти казах!“) и гальовно се отъркваше в крака ѝ. Котешка (пардон, извънземна) му работа…

– Кога заминаваш? – попита изведнъж тя, отново вперила поглед в чашката с кафе.

– Вдругиден – отвърна Алекс, като набоде голямо парче торта и го набута в устата си. 

Сега беше моментът, но...

– Толкова скоро?

– Сроковете ме притискат. Дойдох само да оправя едни документи... – Той млъкна. Не искаше да сипва сол в раната.

Тя обаче се усмихна.

– Няма нужда да се червиш. Продаваш къщата на вашите, нали? Можеше да се очаква. – Не го каза обвинително, просто отбелязваше факта.

Той само кимна. По-добре да смени темата.

– А... от банката? Отговориха ли ти?

Неспокойните ѝ пръсти сега се заиграха с една салфетка. Отказваше да вдигне очи към него.

– Същото като предните две банки. Много ми бил малък доходът. За такъв кредит искат гарант, а аз нямам. Тъй че...

– Аз бих могъл...

– Какво? Да ми подхвърляш милостиня отвъд океана? Мерси! Дори тия за операцията на мама не мога да ти върна...

Тя смачка салфетката на топка.

– Вени, стига. Нищо няма нужда да ми връщаш, знаеш го. Това беше най-малкото...

Той пак млъкна смутено. Да, твърде малко беше. Ракът беше измъчвал майка ѝ с години, без той дори да подозира. Разбра чак накрая, когато за броени месеци се беше стопила. Точно насред онзи проект за СПА комплекс, който не можеше да зареже дори за ден. А така искаше да прегърне Вени, да погали косата ѝ, да избърше сълзите ѝ. Но с едно голо искане докъде? Даже съболезнованията си за погребението беше предал по телефона.

Тя не се и опита да го опровергае.

– Малко или много, вече е без значение...

Защо трябваше да е толкова трудно? Откакто се върна преди две седмици, спомените го бяха връхлетели като ято лешояди. Не можеше отново да си тръгне просто така. Пръстите му самички откриха името ѝ в списъка с контактите и той зачака със затаен дъх мелодията отсреща най-сетне да прекъсне, тя да отговори... 

– Ало?

– Вени, аз съм...

Мълчание. Не затваряй, молеше се той, недей. Трябва да те видя…

Сбърках, Вени, не биваше... Кога щеше да събере смелост да ѝ го каже?

Представи си я, някога, как все си поглежда телефона, чака обаждане, съобщение, писъмце… знак, че не я забравил. Как изпива с очи двата реда, които едва успяваше да ѝ драсне в суматохата. Той все работеше и работеше, събираше пари, градеше бъдеще – за тях двамата. Докато в един момент не се хвана, че гради кариера. Неусетно от редови архитект беше станал ръководител на екип, после отвори собствена фирма. Лудницата в Бостън му пасваше, зареждаше го с енергия и хъс. Обаче Вени не би го последвала тук. Даже да не се налагаше да се грижи за майка си.Тя просто се усмихваше криво и го отрязваше: „Къде ще се бутам из шумотевицата и мръсотията, сред ония намръщени работохолици? Обади ми се, като си купиш ранчо!“ Все повтаряше, че не би напуснала спокойното им родно градче. А за него… за него там вече нямаше бъдеще.

– Нали ми обеща – прозвуча гласът ѝ сякаш много отдалеч.

Той се стресна и я погледна.

– Извинявай, аз... Няма вече.

– Защо изобщо поиска да се видим? – попита тя и той механично пъхна ръка в джоба. – Откакто сме дошли, не си казал и пет думи, само ме гледаш с този отвеян поглед...

– Всъщност, исках да ти предложа нещо...

– Още пари? – Тя само изсумтя. – Не ми трябват подаянията ти, Алекс. За мама нямах избор, но за приюта... Явно не е било писано.

И преди да успее да обясни, тя отново стана, безмълвно остави банкнота на масата и хукна към изхода. Какво си беше въобразявал? Между тях отдавна зееше пропаст…

Защо изобщо трябваше да се срещат отново? Беше си дошъл извънредно, за сватбата на братовчед си преди две години…

– Алекс?

Той рязко се обърна на стъпалата на църквата. Този глас...

Тя беше. Стоеше в основата на стълбите, със свободна сива рокля без ръкави. Все така дребна, слабичка, крехка... „Леко, че ще се счупиш!“ – така ѝ беше казвал през смях, когато я видеше да се връща от магазина, претоварена с пресни плодове и котешка храна. Косата ѝ вече падаше на пищни вълни чак до кръста. Изучаваше го сериозно, неразбиращо, сякаш се питаше – в това ли се е превърнал? А усмивката ѝ... усмивката ѝ беше изчезнала. За да не се появи никога вече – не и онази сияйна, обезоръжаваща усмивка, която нашепваше „Не е ли прекрасно всичко?“ Онази усмивка, с която го спечели още от мига, в който я видя за пръв път – излегната на тревата в парка, с раницата под главата, загледана в облаците...

Алекс въздъхна. Проклета носталгия, само измъчваше и себе си, и нея. Знаеше къде е останала усмивката ѝ – там, на телефона, в очакване на заветното „Утре ме чакай – идвам си!“. Там, до проектите, които замисляха и чертаеха заедно – първо щеше да е ветеринарна клиника, после приют за животни, за да спасят всички бездомничета.

Знаеше, че никога не би го потърсила... ако съдбата не ги бе срещнала на онази сватба.

Само за да се разминат окончателно. Парите му не бяха успели да спасят майка ѝ, нито щяха някога да ѝ върнат усмивката.

Той стисна зъби и смачка билета в джоба си.

 


2019-12-19