БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

С аромат на черно кафе

Административен акаунт (Администрация)

Раздел: Конкурси  Цикъл: Бианка2019 - проза

Рецептата за приготвянето на „С аромат на черно кафе”.

1. Необходими продукти:
- Няколко лъжички кафе – според това, колко души пият кафето;
- Вода – толкова чашки вода, колкото са и лъжиците кафе;
- Канела – по една щипка за всяка чашка;
- Две –три супени лъжици Любов;
- Доза Страст;
- Пакетче Бриз на прах;
- Лъжица аромат от Средиземноморието на прах;
- Половин пакет Огън и Слънчеви лъчи;
- Доза Лунна светлина;
- По един розов лист за украса на всяка чашка.

2. Начин на приготвяне:
На котлона се поставя джезвето с гореща вода и се изсипват лъжиците кафе. Когато кафето заври, се добавят трите супени лъжици Любов и една доза Страст. А щом готовата напитка се свали от печката, се добявя пакетче от предварително разтопените Огън и Слънчеви лъчи. Последно се добавя течната Лунна светлина. Сетне кафето се изсипва в малки цветни чашки, всяка от които украсена с по един розов лист и щипка канела.


Нея лятна утрин, в седем и половина сутринта, когато слънцето все още свенливо бе започнало своята разходка по светлосиньото, изчистено откъм облаци небе, Константин се събуди, стана, свари кафе, добави към него няколко капки мляко, така че да се получи кафе маккиато, запали цигара и си помисли колко хубав бе днешният ден. В същото време съседите отсреща – бай Ставри и бай Киро вече бяха излезли на двора и играеха карти, а баба Пенка се бе захванала да чисти улицата. Магазинерката, винаги жизнена и весела, бе започнала работа и вече обслужваше първите си клиенти, а двама – трима души стояха пред магазина на по чашка кафе. Леля Сийка бе излязла по домашни чехли, люпеше семки и хранеше уличните кучета и котки. По улицата минаваше един възрастен циганин и викаше: „Млеко, млеко”, опитвайки се да продаде долнокачествената си стока.
В осем часа, когато Константин се къпеше, на две преки от неговата къща стрина Мария, хванала съпруга си в изневяра, вдигаше луд скандал, като междувременно и хвърляше дрехите на провинилия се през прозореца. В същото време една млада жена и нейният любим за първи път откриваха какво бе усещането от сутрешното любене. А господин Ивайло, петдесет и пет годишен мъж, който работеше в корабостроителния завод, живееше все още с майка си и колекционираше всякакви капачки – това бе любимото му хоби – разхождаше кучетата си в близката градина.
В осем и половина, докато Константин подреждаше къщата след събирането, което бе организирал предната вечер, фризьорката Мими вече бе оставила децата в детската градина и бе отврила цветно украсения си салон. Зарзаватчийницата бе започнала да се пълни с домакини – стари, млади, пълни, слаби, грозни и красиви, които докосваха нежно плодовете и зеленчуците. Кварталното заведение, хранителните магазини, аптеката, книжарницата, обущарницата, шивачницата, кръчмата и ветеринарния лекар постепенно се събуждаха за един нов, изпълнен с живот ден.
В девет часа, когато Константин огледа сандалите си, среса косата си и сетне излезе, завъртвайки ключа на вратата, децата вече тичаха навън и извършваха всякакви подвизи и приключения – закачаха се с възрастните, целеха минувачите с вода, вдигаха чистачките на старите автомобили, звъняха по къщите без причина и след това бягаха. В същото време известният пияница Владимир изтрезняваше от предната вечер с чаша ракийка. А вдовицата Димитринка, която живееше в най – оживената част на квартала, със сигурност стоеше зад пердетата на своя прозорец и наблюдаваше какво се случва наоколо.
Щом се озова на улицата, Константин вдъхна от юлския въздух, а слънцето нежно погали кожата му с лъчите си. Скоро небесното светило щеше да напече силно, жарко, с изпепеляваща жар напукания асфалт, с който бяха настлани улиците. Младият мъж извърна поглед към далечината и съзря блестящото, като че диамантено езеро. Някъде там, в нея посока, скрито зад сградите бе и морето – синьо, спокойно, обгръщащо с прегръдка пясъка и разнасящо своя аромат на бриз. Бе лято – горещо, жадувано, носещо усещането за Юг, за живост и безкраен празник. Сградите на цветните малоетажни блокове изглеждаха още по-ярки, а къщите, със своите градинки с цветя, освежаваха улицата.
Константин вървеше към заведението, където най – вероятно го очакваха двамата му приятели Димитър и Павлин. Пътьом реши да влезе в близкия магазин, за да си купи кутия силни, опияняващи цигари. На излизане се спря за миг и усети силен аромат, съчетаващ в себе си уханията на слънце, сол, бриз и жасмин. Извърна се в мига, в който една млада жена изтърва торбата си с мандарини на земята. Константин се наведе, за да помогне на непознатата да събере плодовете и в миг погледът му се насочи към разголените и подчертани от късата и силно впита рокля на цветя бедра. Те бяха оформени, закръглени, гладки, стегнати, мургави и леко блестящи на светлината. Сетне погледът на Константин се отправи към женствените извивки на ханша и гърдите. И най – накрая очите му се спряха върху южняшкото, красиво лице, около което се спускаха червеникави, ситни и доста дълги къдреви кичури коса. Младият мъж жадуваше непознатата в парфюм, дантели и брокат; жадуваше за голо рамо, букли и розови устни. Когато и Константин, и непознатата хубавица се опитаха да вземат и последната мандарина, докоснаха ръцете си. В миг захвърчаха огнени, оранжево – червени искри и младежът се почувства така, сякаш бе изгорен от лютив сос гаспачо.
- Благодаря Ви! - каза най-накарая младата жена и се извърна, за да продължи пътя си.
Кръвта във вените на Константин се раздвижи бързо, а сърцето му заби силно. Очите му не можеха да се откъсната от нея. Какво можеше и трябваше да направи... тя си тръгваше. Кога щеше да я види отново този паднал така неочаквано от небето ангел? Младият мъж имаше няколко секунди да реши какво да направи.
- Почакайте!
Младата жена не се обърна.
- Почакайте, госпожице! – повика я с леко приглушен глас Константин.
- Мен ли викате? – премигна с очи тя и отново се приближи към непознатия.
- Да... Вас. – каза Косьо и въздъхна.
Какво щеше да й каже сега? Защо я извика?
- Познаваме ли се? – попита младата жена и се усмихна широко.
- Да... от сънищата.
- Значи не се познаваме – засмя се тя.
- Но можем да се запознаем, нали? – предложи той – Аз съм Константин.
- Елица. Приятно ми е .
Младият мъж изведнъж доби още по–голяма смелост и попита:
- Имате ли време за по едно кафе?
Елица поклати отрицателно глава, но въпреки че отказа предложението веднага, продължаваше да се усмихва мило.
- Може би някой друг път – отвърна, засмя се и понечи да ди тръгне.
- Тогава нека Ви дам телефона си. – спря я отново Константин и вдиша от аромата й – Вие, разбира се, не сте длъжна да давате телефона си, ако не желаете.
Младият мъж измъкна от джоба си някаква стара химикалка, скъса парче от горната част на кутията с цигари и записа върху него телефонния си номер.
- Ще ти се обадя непременно. – развълнувано каза Елица, преминавайки изведнъж на „ ти “.
Лъжеше ли? Дали не даваше празни обещания само от вежливост? „ Да я последвам ли?” – питаше се Косьо, докато я наблюдаваше без да я изпуска от очи.
Сетне Константин се запъти към близкото кафене и се настани на маса за пушачи. Едва седнал при Димитър и Павлин, той побърза да им разкаже за красивата непозната, с която се беше запознал преди броени минути.
- Мисля, че имаш два проблема – отбеляза Павлин, добивайки изведнъж философски вид на лицето – Първо: ти си и дал телефонния си номер, но не си взел нейния! Дали ще се обади?
- Щеше да се почувства неудобно, сещаш се...
- А какво ще правиш с Наталия, помисли ли?
- Не... отвърна Константин и се усмихна лениво – всичко ще си дойде на мястото от самосебе си.
Въпреки, че си придаде безгрижен израз на лицето, Косьо си спомни с досада за двете момичета, които очевидно се опитваха, състезавайки се една с друга, да го спечелят. Защо ли Константин бе толкова влюбчив? Защо ли не знаеше как да отблъсне момичетата, които флиртуваха с него? Той по–скоро се занимаваше с тях, защото не можеше да им откаже. Влюбваше се винаги от пръв поглед, но най-често се разочароваше още на първата – втората среща. Тази закономереност бе необяснима, но най–вероятно проблемът се коренеше в това, че все още не бе открил подходящата жена.
С тези две момичета Константин се бе запознал преди месец на един организиран в нощен бар концерт. Тогава младият мъж, който между впрочем бе професионален китарист и също учавстваше в представлението, бе харесал по–малката, а именно Наталия. Веднага, още при самото си запознаване с нея, той взе контакти, за да поддържат връзка. В същото време Нина, приятелката на Нат, също се бе поинтересувала от Константин и дори се оптиваше да неутрализира самата Наталия по много груб начин. Коя от двете щеше да избере Константин? Може би никоя, въпреки че по няколко пъти в седмицата се чуваше с Нат. Тя беше седемнадесетгодишна и бе по–хубавата в лице и тяло от двете. Макар че и Нина, вече деветнадесетгодишна, бе симпатична – тя имаше плътни устни и голям бюст. Всъщност за разговори с Косьо, първа Нина взимаше инициативата. Докато при Наталия, младият мъж бе този, който звънеше често. Той всъщност не искаше да се обвързва с никоя, а само да прекара приятно времето си с Нат. Изнервяше се от намесата и настойчивостта на Нина, но не чак толкова, че да разваля приятелските си отношения с нея. Може би самият Косьо не съзнаваше, че обърква Наталия, която впрочем вече бе достна хлътнала по него и смяташе, че той възнамерява да има нещо сериозно с нея.
Когато се прибра преди обяд, някъде към единадест часа, младежът набра номера на Наталия:
- Здравей, Нати. – поздрави я весело той, като в същото време си мислеше колко красива е Елица.
- Здравей! – чу той силно развълнувания глас на момичето. Впрочем колко много Наташа харесваше Косьо, бе очевидно за всички.
- Какво ще кажеш – почна направо младежът – да се видим следващата седмица ?
- Но това е чудесно, Димитър! – радостно извика в слушалката Наталия.
- Нали? – отвърна Косьо, който се престори, че не е забелязал грешката на Наталия.
- Прощавай... имам работа – побърза да се сбогува момичето и затвори телефона.
Само ако знаеше Константин какви терзания бе изпитвала Наталия, заради сгрешеното име. Седмици по – късно все още не можеше да си обясни, защо Косьо не само че не повдигна повече въпроса за среща, но и спря да се обажда...Каква бе причината да отблъсне нея, а да приема друга жена? „Ах каква глупачка съм! Той е решил, че аз си мисля, че разговарям с Димитър! Но трябва, трябва да разбере, че аз от вълнение... само ако не бях объркала името!” Така страдаше Наталия и се укоряваше, но не смееше да пита Константин дали поканата за среща все още важи. Веднага след телефонния разговор с младия мъж, Наташа излезе на разходка с Нина и й разказа за грубата си грешка. Тогава самата Нина предложи с изкуствено угрижен и мил тон:
- Аз ще оправя нещата!
- Но аз не искам помощта ти! – почти с ужас извика Наталия и вече съжали за втората си грешка. Момичето едва сега осъзнаваше, че е трябвало да види по -рано съперницата в лицето на приятелката си.
- Не, не... – настояваше Нина – той е с десетина години по- голям от теб. По- добре аз да говоря с него. Остави всичко на мен!
В този миг Нат си даде сметка, че нещата между нея и Константин нямаше да се получат. Не можеше да спре Нина, нито желаеше да става част от интриги.
И наистина Нина се бе възползвала от случай и бе телефонирала на Косьо. Опитваше се да го отдалечи от Наталия, между впрочем по много глупав начин, и то не защото самата тя искаше на всяка цена да завладее младежа. Младият мъж добре разбираше какво се случва около него, но нито имаше желание да се замесва в това, нито пък да вижда двете момичета. Едва седмици по-късно чу за тях от приятелите си и се поинтересува едва тогава.
- Нина ми звънна и каза, че пристига с Нат. Обясни ми, че Нат била срамежлива и притеснителна и за това не можела да ми каже, че иска нещо с мен – разказваше Павлин.
- Наталия е искала нещо с теб? – учуди се Константин. Той не повярва. Веднага бе разбрал, че това е една от машинациите на Нина.
- Да... но има нещо странно... Когато се опитах да я прегърна, тя скочи от масата. Бяхме седнали в едно заведение... и тя скочи и си тръгна. Ядоса се.
- Може би защото имаш годеница. Не се ли сещаш? – засмя се Димитър.
- Не! Просто тя не си е падала по теб – намеси се отново в разговора Константин.
- И какво стана после? – полюбопитства Димитър и се изтегна на дивана.
- Нина ми предложи да излизаме заедно.
„ Я, каква нахалница!” – помисли си Косьо и попита:
- Ти може би не си и обяснил, че си сгоден?
- Напротив, обясних й – усмихна се Павлин.
Константин се изсмя презрително и си каза наум, че приятелят му не струва. На Косьо винаги му се бяха стрували жалки момичетата и жените, които смятаха, че щом са любовници, значи струват повече от съпругите и годениците. А всъщност бе обратното: вторите се оптиваха да повдигнат смачканато си самочувствие, хващайки се за обвързани.
Но всичко това нямаше значение. Косьо не обичаше да се меси в чуждия живот, да дава съвети, да обсъжда недостатъците на другите, да се държи менторски, както и да морализаторства, защото и той не бе безгрешен. Хората бяха различни и точно тази различност и пъстротата от характери създаваха светът такъв, какъвто бе. Стана му жал единствено за Наталия. Дали тя все още го чакаше? Дали се вълнуваше, когато телефонът извъняваше? Дали страдаше по него? Разговорите с нея , все пак му липсваха...това бяха хубави дни. Чувстваше се носталгично, когато си спомняше за Нат. Тя бе добро момиче и нямаше да е справедливо да се чувства отхвърлена и нежелана. Но какво, за Бога, можеше да стори Косьо? Нищо друго, освен да й предложи чисто приятелство, защото... една червенокоса къдрокоска с тяло и лице на богиня не излизаше от ума му.

***
Слънчевият лъч осветяваше облепените с тъмносини плочки стени на кухнята и караше кристалните чаши, поставени върху дървените рафтове, да блестят.
Елица бе наредила нужните продукти върху плота, а именно: пет яйца, три ванилии, една капачка червен ром, чаша и половина (или триста грама) брашно, две чаши (или четиристотин грама) захар, три супени лъжици какао, малка чашка олио, сто двадесет и пет грама масло, бакпулвер и кокосови стърготини.
Младата жена смеси трите яйца, два предварително отделени жълтъка, капачката ром, трите ванилии и чашата олио и ги разби в рамките на пет минути. Добави и двеста грама захар, която разби докато не се получи пяна.
По радиото звучеше някаква латино песен, която караше кръвта на Елица да кипи. Младата жена започна да си тананика.
Преся брашното в ситото и добави бакпулвера. Сетне ги изсипа в яйчената смес и разбърка всичко. След като бърка достатъчно, изсипа съдържанието в центъра на тава, която бе предварително намазана с олио и набрашнена.
От улицата се чуваха гласове. Минаваше пощальонът, а съседските деца играеха на гоненица.
Елица сложи тавата на средна скара в незагрятата фурна и включи градусите на сто и седемдесет. За да се опече тортата бяха нужни около 25 минути.
Докато блатът се втвърдяваше от температурата подобно на докосвана страстно женска гръд, Елица запали цигара и отпи глътка от подправеното с две – три капки алкохол кафе корретто.
Зае се с приготвянето на сиропа. В тенджера, поставена на котлона, младата жена изсипа маслото и три супени лъжици какао. Когато маслото се разтопи, добави двеста грама захар и чаша вода.
След като извади блата от фурната и го остави да изстине, Елица го продупчи навсякъде и го заля с какаовия крем.
Слънцето продължаваше да влиза на струи през прозореца, а по радиото течеше някаква друга, нова латино песен.
Младата жена разби двата белтъка, заедно с ванилията и захарта до пяна. Изсипа белтъчния крем едва след като каковият вече беше попил. Сетне поръси тортата с кокосови стърготини.
„Ненаситната монахиня” бе готова.

***
Този съботен следобед, наслаждавайки се на почивните дни, Константин се прибра в празната квартира. Бе някъде към седем и слънцето, уморено от своя дълъг ход в небето, се спускаше все по ниско за да се окъпе в блестящите води на спокойното езеро. Оглеждаше се в гладката повърхност и се отразяваше в нея под формата на слънчева, златиста пътека. Синьото небе бе придобило топли нюанси и сега бе оцветено с различни краски – червено като страст, розово като захарен памук, лилаво като приказка, оранжево като огън и жълто като цветовете на нарцис.
Едва влязъл в двора на къщата, младият мъж усети как от небето се разпръснаха снежни капки. Снежинките играеха една с друга във въздуха сетне се падаха върху горещата земя, за да я охладят, но не се задържаха, защото от досега си с нея се стопяваха. Юлски сняг...
Константин помисли, че това което се случва не е реално и излезе отново на улицата. Животът там продължаваше да кипи със стария си ритъм. Снежинките сякаш на никого не правеха впечатление, може би защото само Косьо ги забелязваше. Той дори не попита съседите отсреща дали забелязват това, което той вижда, а се върна в двора. В този миг снегопадът спря. Остана само свежият му дъх, който се разнасяше наоколо. Тогава младият мъж се запъти спокойно към вътрешността на двора, и по-точно там където се намираше градинката, и се стресна.
Сред цветята – започналите да се разтварят жълти и цикламени „ден и нощ”, Константин съзря едно около шест – седем годишно дете. То бе русо и къдрокосо, с пълни червени бузки и млечнобяла кожа; бе облечено в дълга бяла роба.
„Но какво...какво прави това мъниче тук?” – запита се младежът и реши внимателно да привлече вниманието му:
- Ей – прошептя Константин, за да не стресне малкия натрапник.
Тогава детето се извърна към младежа, погледна го с кристално бистрите си очи и се изправи. Чак тогава Константин забеляза, че на гърба си то имаше бели крила. Младият мъж, който не можеше да повярва на видяното, започна бавно да се приближава. Детето погледна нагоре, разпери крилата си, политна и сетне изчезна в нищото, оставяйки Косьо в недоумение.
„Ангел ли бе това” – попита се гласно Константин и се спря пред вратата на облицованата с камъни къща. Спря се пред дървената врата и погледна към страничния прозорец с боядисана в синьо рамка. „Нима съм оставил прозореца отворен? Не... не съм. А Павлин и Димитър още не са се прибрали...”. Още по–странно бе това, че от къщата се носеше уханието на домашно приготвени кифлички. Някой крадец бе влязъл, бе огладнял и бе решил да си приготви нещо за хапване? Константин слезе в двора, взе един камък и отново се качи на площадката. Сетне отключи вратата и влезе в коридора. На пръсти се промъкна в хола и видя една жена... Тя бе облечена в бяла дълга рокля с широки ръкави и деколте откриващо пищна гръд. А червената на цвят коса се спускаше доста под кръстта. Бе се извърнала на изток, стоеше на колене пред голямата икона на Богородица с Младенеца и се молеше набожно. Константин с ужас установи, че това бе тя... София.
- Вече мислех, че няма да се прибереш. Кифличките изстиват – каза през смях тя и се изправи.
- Но как... какво... – започна да заеква от вълнение Константин и не можа да намери нито една смислена дума.
- За какво съм дошла ли? – попита София – за да те отведа в къщата на твоите мечти. Виждам, че постоянно се забъркваш в любовни истории. А тъкмо срещна жената на живота си. Ще те заведа при нея. Но гледай да не развалиш всичко! Какъвто си объркан...
- Не съм объркан – ядоса се Константин. Да му кажат подобно нещо, Косьо считаше за една от най–големите обиди.
Всъщност по–важното бе какво правеше тук бившата му годеница? Как беше влязла? Как бе възможно да стои и да разговаря с нея? Та тя беше починала преди две години. За да се убеди, че не сънува, Константин се доближи до нея и я пипна. Усещаше я така, все едно бе жива.
- Да не би да имам видения? – порита Косьо.
- Не... аз дойдох при теб... Ти ме повика, любими – отвърна София. Тя също докосна младежа, но гальовно. Флиртуваше с него.
- Кажи ми... как е възможно да разговаряме?
- Защо да е невъзможно пък? – София отиде до кухнята и донесе кифлички в стъклена купа от светлосиньо стъкло. – Сложих им пудра захар.
- И все пак? – настояваше Константин.
- Много неща са възможни. Ние хората не знаем абсолютно нищо. „ Аз знам, че нищо не знам” е казал Сократ и е бил много прав.
София седна на дивана и си взе кифличка. А Константин се разхождаше бавно, оглеждайки внимателно всичко – сякаш търсеше още нещо необикновено в къщата.
- Кажи ми ... – попита той – ти наистина ли се самоуби...такава жизнерадостна и весела жена си...
Младата жена изведнъж избухна в смях и се разтресе цялата, а бюстът й се повдигаше бързо. „ Колко е сексапилна само” – помисли си Косьо.
- Не! Нима е изглеждало на самоубийство? Бях измила пода на терасата и той естествено бе мокър. Подхлъзнах се и паднах през парапета. Нелепа смърт.
Точно два месеца преди сватбата – въздъхна с тъга Константин
- Ех, не се вкисвай. Не дойдох за да те натъжавам – извика отново развеселена София.
Косьо седна до нея и обхвана с ръка талията й.
- Същият си си! – отново се засмя младата жена и се притисна към ръката на своя любим.
Постояха така мълчаливо. Очите на Косьо започнаха да блестят, той каза:
- Колко те желая!
- Ти коя ли не желаеш! – отблъсна го през смях София – Ще ти кажа нещо: не мисли никога за миналото. Мисли само за настоящето. И така в паметта ти няма да има нито един лош спомен. Мисли за нея... не за мен.
- Но откъде си толкова сигурна, че тя ще иска да е с мен?
- Знам. Довери ми се – кимна му младата жена поверително.
Ако всичко се получи... ще дам обет: няма да пуша цяла седмица – убеждаваше се Константин.
София взе една малка кифличка, пъхна я внимателно в устата на своя любим и отбеляза:
- Знаех си, че този път е сериозно. Но като те познавам, как ще устоиш на цигарите?
Вече имам нова страст.
- Ах тези твои страсти, Коце... – и София го целуна леко по бузата.
- Да не ревнуваш?
- Нищо подобно, глупчо!
София се изправи от масата, доближи се до прозореца и хвърли поглед към градината:
- Ангелът си е отишъл – каза.
- Отлетя още, когато влязох – отвърна Константин и попита – Често ли идваш при мен?
- Това не е като да отидеш от един град в друг... Едва ли ще дойда друг път. Но днес съм твоя. Просто много ми домъчня за тебе.
- И ти ми липсваш – Косьо се изправи, приближи се към София и обгърна раменете й – кажи ми как е там?
- За какво ти е да знаеш от сега? – отвърна разсеяно младата жена и се извърна към Константин.
- А Бог има ли?
- Има!
- Как разбра?
- Защо ти е да знаеш. Вярата не се основава на доказателства. Или вярваш, или не .
Константин се втренчи в очите на бившата си годеница и я попита:
- Кажи ми, любима... какво мога да направя за теб?
- Пали от време на време по някой свещичка за мен.
- Непременно – обеща младият мъж
София изведнъж го хвана за ръката и понечи да излезе.
- Къде? – уплаши се Косьо, че скоро ще настъпи краят на неочакваната им и необикновенна среща
- Как къде – нежно го погледна младата жена – отиваме при нея. Не се безпокой, само ти ме виждаш. Никой друг. А сега стига приказки. Ако разговаряме по пътя, ще излезе, че си говориш сам.
И тя поведе Константин по пътя на щастието.

***
Елица разчисти остатъците от тортата и изми чиниите, които до преди малко бяха използвали приятелките й. Останала отново сама, младата жена реши да направи крема за следващият ден. Имаше още време до вечерта, когато щеше да излезе с компания на заведение.
Приготви литър бяло като сняг прясно мляко, пет жълти като слънцето яйца, петстотин грама захар като кристал, две – три ванилии като вълшебни прахове.
Прибави към млякото захарта и го затопли на котлона. Добави за аромат и щипка канела, която внесе ароматът на Юга. Когато млякото поизстина, го изсипа в разбитите и подправени с уханието на ванилиите яйца.
Младата жена усили радиото и запали цигара.
Изсипа останалата захар – двеста грама – в тава и добави масло. Карамелизираше. Първоначално маслото се разтече подобно на лава, която непрекъснато заливаше кристали. Сетне се получи златиста смес, на места цветът дори стана кехлибарен.
Елица загаси цигарата в стъкления пепелник и свали карамелът от котлона. Когато изстина и се втвърди подобно на гладка повърхност, изсипа върху него яйчено– млечната смес. Сложи тавата на водна баня, тоест в друга, по–голяма и пълна до половината с вода тава.
Постави крема на двеста градуса за около четиредесет минути. А след като го изкара от фурната и го остави да изстине, го сложи в хладилника. „Крем – карамелът” бе готов.
Елица се съблече, уви се в оранжевата си хавлия и влезе в банята. Водата вече се стичаше по шампоанисаната й коса и насапунисаното в бяла пяна мургаво и гладко, стегнато тяло, когато на вратата се звънна.

***
Младата жена излезе със закъснение, увита в тънкия си розов халат. Изтича към портата на къщата и видя някакъв мъж, който й се струваше познат. Гледаше я така, че я караше да потръпва. Кой ли беше той? Това не беше ли младежът, който й помогна с мандарините сутринта? Той наистина й бе харесал, но и същевременно тя изпитваше някакво странно притеснение като го видя. Имаше нещо твърде необикновено в него. Какво правеше той тук и как бе открил адреса й?
Константин, от своя страна бе много притеснен. Непрекъснато му се струваше, че и другите също са видели София.
- Късмет – пожела му тя, смигна му, пусна ръката му и изчезна внезапно.
Другата, в това време, съвсем се приближи към портата и с искрена почуда попита:
- Какво желаете?
- Търся Вас...
- По какъв повод?
Какъв беше поводът, наистина?
- Единственият повод да съм тук, сте Вие...
Елица го погледна с изумление. Какво трябваше да направи сега с този непознат? Да го отпрати или да го покани? Нали не беше нахален и не бе поискал телефонния й номер, за да не я притеснява, а сега изведнъж се появаваше ненадейно от нищото.
- Нали ми дадохте телефона си, това беше достатъчно – сухо отвръна тя.
- Не ме съдете строго – каза Константин и примирено отвърна – ако не ме желаете, ще си тръгна.
Но едва направил и крачка, младата жена го повика:
- Почакайте – и леко неуверено, но учтиво предложи – Заповядайте на чаша кафе.
Отключи портата и въведе неочаквания гост. Той мина през една изпълнена с цветя градина: рози, теменужки, латинки, ситни карамфилчета, калдаръмчета и циганчета. Вратата на къщата, подобно на портата и прозорците, бе боядисана в тъмносиньо. Фасадата бе боядисана в оранжево, докато от вътрешната страна сградата бе облицована в черни, кафяви и керемидени на цвят камъни. А подът на двора бе настлан с чакъл. Вътрешността на къщата бе още по – интересна. Бе обзаведена в източен стил и имаше основно дървени, лакирани мебели и огромна библиотека с книги. Елица покани госта си да седне на капучинения на цвят и обсипан с цветни възглавнички диван. Сетне постави върху покритата с бяла дантелена покривка маса пепелник от цветно стъкло.
„Как ли изглежда, че каня непознат? Какво ли ще си помислят съседите? Та за не познавам този човек, кой знае какъв е ... не, не . Какви ги говоря и аз. “
- Кафе, чай, шоколад? – предложи младата жена.
- Чай.
Как го предпочитате?
- С лъжица захар, пакетче ванилия, щипка - две канела и портокалова кора.
- Странно... и аз го пия по този начин и за късмет имам необходимите продукти. – каза Елица и се запъти към кухнята.
След малко се върна с две покрити с малки чинийки големи чаши, както и с два сервирани в стъклени купички крем карамела и обяви, че ще отиде да се преоблече в стаята си.
Но когато, двадесетина минути по-късно, младата жена се появи, Константин се втренчи в нея и не можа да откъсне поглед. Това се хареса на Елица – тя винаги се възхищаваше от външния си вид, но стреснатия поглед на този хубав младеж я караше да се чувства по различен начин. Бе облякла впита, къса и с открито деколте дантелена рокля с цвят на шампанско. Носеше високо бежово сабо с каишки и елегантна чантичка в същия цвят. Косата й бе топирана, ноктите лакирани в червено. Яркочервено бе и червилото, което си бе сложила. Зелените сенки, спиралата и подчертаните с черна линия очи и клепачи, придаваха източен вид на лицето.
„Колко си прекрасна” – помисли си Константин и глупаво каза:
- Не беше нужно да се обличаш така.
Елица се засмя – тя не се бе наконтила специално заради младия мъж:
- Тази вечер ще излизам... и по-точно след около половин час.
- Надявах се тази вечер да си свободна – с неприкрито разочарованиe отбеляза Константин.
Младата жена помълча и сетне изведнъж развеселено, в еуфория, каза:
- Защо не дойдеш с мен?
Косьо се усмихна леко:
- Да, и какво ще кажеш на приятелите си: Константин, познат от тази сутрин.
- На никого не сме длъжни да даваме обяснение... Важното е, че ни е приятно да сме заедно.
„Приятно ни е да сме заедно?” – помисли си Константин и каза:
- Значи все пак компанията ми не ти е неприятна.
В отговор Елица поруменя. Тъй като не знаеше какво да каже, се засмя. Сякаш оглупяла в един миг, тя не правеше нищо друго, освен да гледа непрекъснато младият мъж и да се смее високо, заразително. Бе загубила всякакъв дар слово от щастие, че е с него и не можеше да каже нищо смислено. Еуфорията я бе обхванала до такава степен, че младата жена приличаше на пияна, глупава и лекомислена. Но причината за промененото й държание бяха неговите очи и усмивка, които караха краката й да се подкосяват и цялото й тяло да трепери. Елица вече наистина започна да се смее вулгарно, а тялото й излъчваше еротизъм и топлина. Лицето й изведнъж бе придобило спокоен и ведър вид, а поведението й ставаше все по–свободно, чак неприлично. „Боже мой, какво се случва с мен?” - питаше се младата жена, опитвайки се безрезултатно да се контролира. Но въпреки всички усилия, които полагаше, не можеше да възпре промяната, която я бе обхванала.
Щом излязоха на улицата, Константин се загледа в Елица. Походката й бе женствена и самоуверена... Кога ли щеше да усети кожата й с мирис на сол и слънце, кога ли щеше да завре лице в уханните къдрици и да вкуси устните й? Дали не избързваха? Вероятно трябваше първо да се поопознаят, след това да минат дни на приятелство или пък флирт. Но как щяха да се опознаят, когато тя мълчеше. Вярно, беше неразговорлива, но не защото й беше досадно – в това Константин бе напълно уверен. Раздразнен от неразговорливостта й, той захвана някаква случайна и обикновена тема. В същото време се надяваше да подхванат нещо по–сериозно или пък да си споделят. Ала последното не се получаваше, тъй като Елица не обичаше да разказва за себе си. Тайнствеността й още повече се харесваше на Косьо, но все пак любопиството му се бе увеличило. Едва по–късно забеляза, че нейният начи за провеждане на разговор, бе да задава много въпроси. Съвсем простосърдечно питаше неща от типа: „с какво се занимаваш?”, „кои са ти любимите книга, певец, филм?”, „имаш ли братя и сестри?”, „какви са приятелите ти?” и разбира се: „имаш ли гадже?”. Потокът от отправени въпроси не спираше и Константин едва смогваше да отговори на всичко.
След около петнадесет – двадесет минути пеша, стигнаха до градския център. Там, на уговореното място ги очакваха две жени и двама мъже. Очевидно само Елица щеше да се появи на срещата сама, ако случайността не й се беше усмихнала. Дори фактът, че тя нямаше мъж до себе си, бе необясним според Константин. „ А дали тя не ме повика, за да не е сама?” – попита се по едно време младият мъж, но бързо прогони тази мисъл от главата си. Всичко, мислеше си Косьо, щеше да бъде идеално, ако Наталия не бе започнала отчаяно да му звъни по телефона. Това момиче разваляше донякъде удоволствието, което младежът изпитваше от присъствието на Елица и накрая той бе принуден да изключи мобилния си телефон.
Свечеряваше се, вече бе почти тъмно. На площада и алеята, която водеше към Морската градина, кой знае защо бяха окачени цветни гирлянди. Потокът от хора, който се изливаше по това време на денонощието бе голям, а жегата се смесваше със задуха, извиращ от напечения преди часове асфалт. Компанията минаваше покрай сгради, построени в началото на двадесети век, магазини и заведения. По едно време Константин съзря Наталия. Очевидно момичето бе на работа и раздаваше флаери на площада, облечена във фирмена тениска. Косьо, който се бе хванал под ръка с Елица, се смути още повече, като видя почти разплаканото лице на Нат и му се прииска да се спре при нея и да й каже нещо. Защо всичко с това момиче се бе стекло по този начин? Защо Наталия трябваше да се разтройва? А как само Косьо искаше всички да са щастливи и никой да не страда. Защо Нат го видя точно тази вечер? Не му се искаше тя да разбира за Елица, защото щеше да преживее още по–тежко фактът, че бе отхвърлена, но вече беше късно. Константин бе имал намерението да прекрати отношенията си с Наталия по съвсем друг начин. Какво, за Бога, трябваше да направи той в този момент.
- Здравей – поздрави го тя, макар и очите й да бяха насълзени.
- Здравей – отвърна той, докато са разминаваше с нея и за секунди я подмина.
Изведнъж от другата страна на младият мъж застана София и му каза:
- Не се притеснявай. Не мисли сега за Нат. Не ви е било писано да сте заедно. Тя ще си намери някое момче след време, не се и съмнявам в това.
- Дали не постъпих зле? – смъмри Косьо.
- Какво казваш? – учудено се извърна към него Елица.
София се засмя развеселена, но смехът й чуваше единствено Константин. Той, впрочем, беше забравил, че не трябва да разговаря с бившата си годеница на улицата, защото само той виждаше мъртвата и изглеждаше така сякаш си говори сам.
- Защо си постъпил зле? – попита Елица видимо разтревожена. Тя се притесни, че красивият младеж вече съжалява, че е излазъл на среща с нея.
- Не, нищо. Забрави. – и Косьо я притегли близо до себе си.
Скоро компанията влезе в един танцувален клуб на плажа и зае голямата маса в ъгъла. Различните светлини, цигареният дим, силнта музика и морският полъх се смесваха, за да създадат един изпълнен с живот свят. Елица и Константин се настаниха един до друг и си поръчаха едни и същи коктейли – куба либре. Младата жена измъкна розовата си табекера. Младежът не се сдържа и също запали цигара. „Дадох обет, вярно. Но днес и утре ще пуша. По-добре да започна с обета понеделник. Да, именно! Няма да пуша от понеделник... Все още нищо не се знае...” – разсъждаваше той.
По едно време, когато пуснаха някаква бурна песен на испански, Елица се въодушеви. Покани на танц Косьо, но той отказа – не умееше да танцува. Но накрая, тя все пак го издърпа от мястото му и той се предаде. Младата жена танцуваше твърде еротично. Бедрата и гърдите й се полюшваха, тялото и сякаш се тресеше от екстаз. Движеше красиво ръцете си, въртеше ханша с и подлудаваше Константин. Той обхвана тялото й и я придърпа към себе си. Жадуваше я така, както и при първата им среща. Завъртя я още по-силно, притегли я към себе си. Искаше да я усеща по кожата си, но Елица сякаш бягаше от него. Движеше се, обхваната от страст, без да се спира – беше във вихъра си и като че не му обръщаше особено внимание. Едва на следващата, по-бавна песен, Косьо водеше танца, а ръката му бе обгърнала кръстта на Елица.
Когато отново седнаха на масата и Константин си поръча бира, без да иска заля с напитката роклята на Елица. Помисли си, че тя ще постъпи типично по женски и ще се развика заради дрехата, но младата жена просто се засмя. Погледнаха се за миг и се целунаха. Сетне Елица стисна ръката на младежа.
- Ще ревнувам – пошегува се, появилата се отново София.
- Не, недей! – отвърна й Косьо.
Елица се стресна, тъй като реши, че Константин вече съжалява за целувката.
- Не ти хареса целувката ли? – попита младата жена.
- Не, не – почти извика Косьо, разбрал грешката си и отново целуна Елица. – Хайде да си вървим.
- Сега ли? Къде ще ходим? – учуди се младата жена.
- У нас... не искаш ли? – попита младият мъж и съсредоточи очите си върху устните й.
Тя се замисли за миг о отвърна:
- По-добре у нас. Приятелите ти са у вас. А у нас няма никой.
- Сама ли живееш? – поинтересува се Косьо.
- Не, с леля си. Но тя в момента е извън града.
Минаваше два часът и те си взеха такси, тъй като беше прекалено късно, за да се върнат пеша. Когато обаче, се озоваха в леглото, Елица не отвърна на нежността на Константин и младият мъж се примири с това, че го отхвърлиха. Защо се беше съгласила да тръгнат заедно, след като се правеше на недостъпна? Може би сутринта нещата щяха да стоят по-друг начин...

***
Константин се събуди призори, когато златистите слънчеви лъчи вече бяха пронизали стъклото на прозореца и осветяваха стаята, и установи, че Елица я нямаше.
Младият мъж стана, отвори вратата и изведнъж от кухнята го лъхна възбуждащия аромат на кафе. Домакинята тъкмо беше сложила няколко лъжички кафе в медното джезве на котлона. Когато Косьо видя Елица по бикини и сутиен, не се въздържа, взе я в обятията си и започна да обсипва тялото й с целувки. Кафето започваше да завира – кипеше в страстен порив, готово всеки момент да експлоадира и да се разтече. Елица се облегна на плота, но кожата й се пропи с мириса на разпръснатото пакетче канела, а сутиена скоро се озова върху фруктиерата с ананас. Черната чародейна напитка завря и започна да разнася аромата си из цялата къща, но сетне мирисът се разпространи по улицата и из целия квартал, за да предизвика сексуална възбуда у всички съседи. Кафето сетне изкипя и се разтече по джезвето и котлона. Шумът от изкипяването се сля със стоновета на наслада. Уханията на кафе, на прилепналите по кожата захар и канела, на лято и страст се сляха, за да допълнят чувствената наслада и бурните усещания. Тази сутрин бе пропита с аромата на черно кафе...



 

 


2019-12-18