БУКВИТЕ - САЙТЪТ ЗА НОВА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

ФОТОГРАФИЯТА

Административен акаунт (Администрация)

Раздел: Конкурси  Цикъл: Бианка2019 - проза

Първият път се омъжих за да избягам от дома. Бяха ми омръзнали вечните наставления, ограничения и постоянно повтарящи се нравоучения. Избягах и от собствената си сватба. Бракосъчетанието се състоя, но още тогава знаех, че това няма да продължи дълго.

Кой и кога ни зарежда с любов? Кой ни научава да обичаме? Вярвах, вярвам и сега, че едно от измеренията на любовта е да служиш, но да служиш можеш само на този на когото вярваш. Аз вярвах във фотографията. И снимах. Каквото ми се изпречеше на пътя. Щастлива бях да чувам как моята „Смяна“ 8 се усмихва на случайни хора, поздравява децата, приветства птиците, мръщи се на лошото време и вечер заспива доволна. Чувствах се лека, въздушна, феерична. Банята, в която проявявах негативите бе изпълнена с образи - копие на реалността. 

Вторият път се влюбих в поезията. Беше като отравяне, като че ли съм изяла нещо и тръпки ме побиваха. Беше наркотик, от който не можеш да се откажеш. Бях и муза и майка. Всеки ден плачех, но животът беше празник. Веселяхме се, смеехме се. Той ми даваше постоянно храна за размисъл, храна за ума. Говорехме неспирно за поезия, за красотата на думите, като че ли с тях искахме да запълним живота си. Изживявахме чувствата си чрез поезията. Книгите са безкрайна поляна от която можеш да излиташ. Животът беше символи, метафори, хиперболи. Оттогава пазя снимки на непристъпни скали - строги човешки лица, приведени клони – майчини ръце, които милват гальовно земята, люляк запял приспивна песен под прозореца ми. Невероятно е усещането да се слееш с пейзажа, да се разтвориш в красотата на природата и да забравиш болката. Тялото се отделя от действителността и това е краят на твоето ронливо, стъклено аз.

Не спирах да снимам, но това не можеше да ни нахрани. Работех каквото намеря и често на няколко места. Опитвах се да му създам условия, а той все ми повтаряше
- Искам жена, която е богата, известна и да ми осигури живот във Франция.
Оценяваше ли моята жертва? Едва ли. Хората просто живеят без да се замислят. Обичах го. Родих му син. Исках детето. Неговото дете.
Разделихме се след седемнадесет години. Не е възможно да служиш на мъж, пък бил той и поет. Изчерпах се. Не веднъж след това се събирахме и разделяхме. Не, не си мислете, че го чаках отчаяна и самотна. Изневерявахме си. Но чак сега разбирам, че би било по-добре да не бяхме го правили. Нанасяхме си рани, които после се опитвахме да лекуваме, а не трябваше.
Престана да пише. Опита се да избяга от себе си с алкохол и всичко си отиде.
Когато го видях на погребението, лицето му беше подпухнало и изкривено. Заплаках.
- Недей, - каза синът ми. -Той не беше добър баща. Не беше добър съпруг.
Винаги ми е било интересно с какви лица си отиват хората. Баща ми беше болен от рак. След такава болест хората не изглеждат добре, но той ми завеща своето младо усмихнато лице. Може би малко строго и иронично. Гледах го и си мислех. В този последен момент нещо оставя отпечатък на нашите лица или може би последното ни изражение е отпечатък на целия ни живот. Благородство, състрадание, любов, омраза – всичко, което носим в себе си е там. Черно-бяла снимка, на която се вижда цвета на душата. Фотографията има особен метафоричен език.
С времето все по-често започнах да сравнявам живота с фотографска снимка. Дали защото в спомените си виждах само погледи, пози, жестове, неизказани мисли, секунди мълчание, или защото думите станаха излишни, несподелени. А може би, защото фотографията беше част от моя живот. Тя влезе в него случайно, както всичко важно, но остана там завинаги.
Молех Господ за любов и той ми я изпрати. Влюбих се в мъжа и той ме промени. Научи ме на много неща. Научи ме да отстоявам своята индивидуалност. Научи ме на елегантност, простота и изящество. Беше моята кръвоносна система . Нищо не правех заради себе си. Всичко заради него. Исках да го зарадвам, да се гордее с мен.
Той умееше да обича. Обичаше така както не е възможно. Беше невероятно внимателен към всичко живо и неживо.
С него малко говорехме. В тишината имаше някаква фантастична внимателност, и чупливост. Той не даваше съвети. Беше безумно горд. Но как ме гледаше. Настрои ме на друга вълна, на моята вълна. Любовта му ме хранеше и ми помагаше.
Хората казваха, че когато сме заедно излъчваме нещо неописуемо, че лицата ни носят особено знание и плътност.
В същото време за него беше важна битовата страна. Казваше:
- Боже мой, поканили сме двадест и пет човека, а в кухнята има само дванадесет стола. Продължавах да снимам. Решихме да направя изложба. Рене достави единствена по рода си фотографска хартия, с характерен цветови контраст, чието производство бе спряло. Стоях срещу платната в галерията и вътрешната им светлина ме огряваше. Виждах възуха чист, синьо-сив като капки вода. Есенните листа, златисто-гранатови, разпръскваха миризма на прегоряла шума. Паяжина от прозрачни млечни облаци висеше от тавана. Неповторим покой. Цветовете започват там, където не съответстват на истинския цвят, когато не подлежат на описание, когато са смисълът и съдържанието без да пречат на повествованието. И тогава фотографията се превръща в изкуство.
Последните шест месеца живях с него в болницата и помня само дни, диагнози и нищо от нашият съвместен живот. Заминах да открия изложба в Лондон и го умолявах да ме дочака. Не успя. Неговата смърт беше дива драма.
Той също имаше щастливо усмихнато лице, нищо че вътрешно беше неспокоен. Остави ми нашата галерия и тя ме спаси. Огромно благо е да бъдеш постоянно зает.
Останах сама. Страшно е да си задаваш въпроси, които не трябва да си задаваш. Загубих връзката със себе си, с тези които са край мен, с тези които си отидоха. Ще успея ли да възстановя всичко отново. Има неща, които трябва да порастнат в теб. Любовта трябва да порастне. Не може да натиснеш копчето и нещо да се случи. Даже има неща, които не трябва да докосваш. Просто трябва да чакаш. Не искам да разпилея обичта, която ми даде, обичта, с която ме сгря. Искам да я нося в себе си, защото нищо красиво от този свят не трябва да си отива. В него не трябва да живееш без любов към другите, без любов към себе си, защото недолюбените са опасни.
Сега го няма. Ще може ли той да живее в мен? Седя и чакам. Не знам. Чудя се какво ще направи организма ми. Отначало отслабнах шест килограма. След това още осем. Какво не ми е наред? Престанах да плача…
Преди време Рене купи място в гробищата, така че когато си отидем от този свят да бъдем един до друг. Той отляво, аз отдясно. Така както винаги сме спали. Знам, че има място за мен до него. Знам и с какво лице ще легна до него.


2019-12-18