Рекси – моето Приятелче

Чаках доста на спирката.  Автобуса закъснява. На входа на паркинга, напречно на тротоара, с глава към оградата на паркинга, се беше излегнал Рекси, кучето-пазач на паркинга. Беше красиво куче. Едро. С бляскава козина. Тъмен махагон. Беше добродушно.  Не хапеше. Не лаеше хората. Беше доста възрастно куче.

На улицата често си разговарях с него. Той ме разбираше какво му говоря. Много често стоеше до мене на спирката, докато се кача на автобуса. Изпращаше ме. Този път, не ми обърна внимание. Само ме погледна с тъжен, помътнял поглед, спусна клепачи над очите си и изви главата си на другата страна.

- Рекси, какво ти става, момче? И ти ли не искаш да ме видиш? Защо всички ме изоставяте? Защо всички изведнъж? Толкова ли съм лоша? Наистина ли?           

Подминах го и се изненадах от особеното му лаене. Не характерно за него. Не беше кучешки лай. Нещо много особено. Приличаше повече на вълчи вой, отколкото на ... Боже, какво му става на Рекси? А на село, като малки деца още, бяхме чули от възрастните хора, и знаехме, че куче като започне да вие като вълк – значи нещо много лошо ще се случи. Нещо непоправимо. Обърнах се. Спрях се и го погледнах.

Рекси повдигна красивата си муцуна нагоре. Спусна бавно клепачи, но не затвори напълно очите си. Подаде красивата си глава напред и нагоре и от гърлото му се проточи и изви тъжен и хрипкав вой. Вълчи вой. Изви нагоре гласа си. После го сниши до хриптене. Също като вълк. Остана няколко минути така, с главата опъната напред. Притвори очи. И бавно спусна главата си надолу, докато муцуната му опря на тротоара, между свитите му предни крака. Козината му беше настръхнала. Цялото му тяло трепереше. Какво му става на това животинче?

- Какво има Рекси? Какво има миличък? – застанах пред него  – Какво ти тежи толкова? Душицата ли те боли, миличък? Защо така тъжно виеш? Кого си загубил ти? Кого търсиш? Кажи ми, миличък! 

Рекси изви главата си към мене. Поклати я, все едно че искаше да ми каже – „Не можеш да ми помогнеш! Ти от кучешки работи на разбираш. Съжалявам”.

И изскимтя. Дълго, приглушено и болезнено скимтене. Като че ли хем не искаше хората да го чуят, хем не можеше да го заглуши в кучешките си гърди. Тясно беше за тази мъка и болка там! Така болезнено изскимтя, че сърцето ме заболя. Стоеше привидно спокоен и отпуснат, но не помахваше приятелски с опашка, както правеше обикновено, когато разговарях с него на улицата.  Присви ушите си и аз разбрах, че не съм желана  компания в момента. Отдалечих се.

Рекси изви гъвкавото си тяло и се загледа в една от терасите на блока. Към последните етажи. Удължи още повече шията си, изнесе главата си още по-напред, притвори очите си и изви басовия си глас в дълъг и жаловит вой. Типичен, силен, страховит вълчи вой! Болезнен, душевен вик! Отпускайки главата си надолу, изскимтя толкова силно и жално, така, че хората се заобръщаха да го видят. С полузатворен очи и с муцуна опряна на свитите си предни крака остана няколко минути. После пак. Още няколко пъти повтори отчаяния си вой, последван от болезнено скимтене, което извираше от дъното на кучешката му душа. Тръпки ме побиват като го слушам.  Куче като куче, но и него си го боли душицата за нещо. И той вика някого! И той търси някого. Търси го отчаяно. И без надежда да го върне при себе си. Живо същество е! Има нужда от топлинка и нежност. От внимание и грижи. Има нужда от любов и ласки. Дори повече от хората. Бедното ми.

-Ако можех, Рекси, да ти помогна с нещо, бих го направила, и то веднага. 

Какво ли искаше да предупреди. Като сме слепи и глухи, ние хората! Ако бяхме умни колкото конете и кучетата, тази наша хубава земя щеше да бъде истински Рай.

На другия ден Рекси вече го нямаше.  Онзи силен, вълчи вой, от който те побиват тръпки по цялото тяло, е бил за сбогуване с близък на душата му. Това е била неговата прощална  песен. За нас – хората, тя изглеждаше страховита и предвестница на лошо, а за него... за него е била ... мъка излязла от цялото му същество, пълна с болка от раздялата. Не мина и седмица, след полунощ, докато още работех на компютъра,  ми се стори, че чух гласа на Рекси. Той се е върнал?

Сутринта рано, погледнах през прозореца към входната порта на паркинга. Рекси беше там. Върнал се е! Милото ми момче! Беше легнал в същата поза. И на същото място! И само от време на време вдигаше главата си нагоре и поглеждаше с тъжен поглед, пълен с надеждата, че може би ще се появи Тя! Може би.

Много, много по-късно ще разбера, че Джина е напуснала този свят. Рекси се е прощавал с нея. С толкова болка в сърцето си! С толкова болка! Божичко ...

 

На няколко пъти превалява сняг, който почти веднага се стопява. И днеска отново хвърчат лекокрили, красиви, едри снежинки. Такава красота. Огромна мрежа от чисти, красиви, летящи и гонещи се в простора снежинки. Идващи от безкрайната височина, снежинките танцуват с лекотата в бели, феерични рокличка. Гонят се в дантеления си танц. Спускат се надолу! Издигат се отново нагоре! Отлитат настрани! Образуват различни фигурки във въздушния си полет! И се спускат леко и плавно на земята! Уж не съм егоист, а им завиждам? И за това, че са толкова щастливи, макар и толкова малки и краткотрайни. Дори и за това, че умеят да са щастливи през този тъй кратък живот!

Потърсих с поглед Рекси из двора на паркинга, защото чувах характерния му глас. Различавах гласа му сред всички кучешки гласове. Този път не лаеше ядосано срещу някакви цигани, минаващи сами или с конска каруца по пътя..., не лаеше и предупредително и войнствено настроено срещу друго куче, намиращо се наблизо. Много интересно... не съм го чувала друг път да лае така ... не много високо… и не така отсечено. Като че ли в гласа му имаше молба към някого... към нещо...

- Къде си, Рекси? Къде сииииии? Няма те в двора на паркинга! Няма те наоколо ...  А си тука, чувам те! Къде си момето ми? Да не би...  о, дааааа! Как не се сетих? - погледнах през прозореца на кухнята, наляво, на поляната... Рекси е при Джина. Пак е при нея… Колко ли му е трудно сам? Колко ли му е пуст и празен животът без любимата му? Много често си спомням тъжния му вълчи вой, изтръгнат от дъното на болната му кучешка душа, преди няколко месеца, в края на лятото.... Рекси стоеше с лапи сложени върху гробчето на Джина. Чистеше много старателно всяка паднала върху него снежинка. Вдигаше глава нагоре и с болезнено, безнадеждно скимтене молеше снежинките да не падат точно там, никой и нищо да не я безпокои. Лаеше срещу всяка снежинка с молба да „отиде” на друго място..., но не тука, не върху...  „Рексиии, Рекси ... и ти оглупяваш в любовта си, миличък! Обичта ти е била толкова голяма – как ли се е събрала в това мъничко, кучешко сърчице? Снежинките с лекотата и чистотата си няма нито да й натежат, нито да я изцапат... И Джина им се радва, не виждаш ли? Мъката по загубата така те е заслепила, че  нищо не виждаш... Хайде, успокой се. Ела. ще ти приготвя нещо за ядене, ела миличък! Ела... аз пък не искам тебе да те загубя... защото ти ми остана единственото приятелче, с когото мога да споделя, когато и моята душа боледува!

Рекси дойде! И той различаваше моя глас между останалите гласове на хората живеещи в квартала. Изяде всичко, което му изсипах от салфетката направо на земята, защото нямаше търпение. Наблюдавах го, докато изяде всичко, този път нямаше големи кокали. Потърка мократа си, от разтопения сняг козина в мене, в знак на благодарност, изразена и в предания му кучешки поглед и влезе в двора на паркинга, обръщайки се към мене. А в погледа му прочетох „Благодаря ти, много! За разбирането! За подкрепата! Ти си най-прекрасното Човече от района, което познавам! Ето, аз се прибирам в двора! Прибирай се и ти, че е студено. Ще се видим пак, нали?” 

Прибрах се. Само след половин час, отново чух същата „молба” в гласа му, идващ от поляната, от там, където беше... тя! Погледнах и онемях! Рекси отново скимтейки отправяше „молбата си”, но този път по-тихо и също така тихичко и старателно почистваше всяка паднала снежинка. Цялата поляна беше в бяла снежна пелена. Чернееше се само едно малко петно от земята, под което „си почиваше” любовта му. Идваше ми да му се скарам, а вместо това въздъхнах тъжно        

- „Ех, Рексииии, Рекси..., докога така ще болееш, миличък?  Какво да ти кажа, приятелче, няма да те отболи?” - Рекси се обърна и ме погледна с болка в погледа.

-„Защо, точно ти ми говориш за болка в сърцето? А ти? Ти докога? Нали видя твоето  Момче, което ти издигна в култ, как избяга, от страх без да каже нито дума! Обеща, че ще се обади, а толкова дни мълчи! А ти се тревожиш? Твоето сърце от какво е? И с какво е пълно?”

 – Добре, Рекси, имаш право! Така е!  - и в същото време си мислех: - „На какво ли не е способна обичта? Независимо в чие сърце се е загнездила, без да се съобразява с нещо или с някого?” - Е, добре! Прави каквото ти си знаеш, но помни от мене … най-болезнено ти липсва някой, който е близо до тебе, но знаеш, че никога няма да го имаш!

 

Рекси е много добър пазач на паркинга. Познаваше всички собственици на колите в паркинга и не дава непознат човек да изкарва от паркинга която и да е кола. Това е закон – а законите трябва да се изпълняват! Това е!

Рекси не разрешава и на друг, подобен нему, да припарва в неговия, „маркиран” район. Веднага вдига дива врява и го изгонва.

Този път обаче Рекси лежеше на поизсъхналата вече есенна трева, зад мрежестата ограда в двора на паркинга. На спирката на автобуса внезапно се появи онова голямо и много красиво куче. Младо и красиво Хъски! Изглежда мъжките представители не само при хората, а и при животните, съумяват да оценят достойнствата си и да се възползват в даден момент от тях, повишавайки самочувствието и авторитета си. А този красив и млад пес имаше основание да се гордее със себе си: имаше красива, високо вдигната глава, лъскава козина, шия, на която беше сложен широк, железен, защитен нашийник, наподобяващ зъби, гъвкаво тяло, здрави, високи крака и явно силни лапи. Рекси усети присъствието на нежелания гост много късно. Скочи от мястото си и залая високо и ядосано устремен към мрежестата ограда. В същия миг младия пес отскочи встрани и отговори на Рекси със силен басов глас. Спуснаха се един срещу друг. От двете страни на оградата. Рекси беше настръхнал целия, изнемощялото му тяло трепереше. Оголи със злоба зъбите си, ръмжейки срещу „нахалника”. Явно му казваше:

– Изчезвай от тука! Чуваш ли? Не ме ядосвай, защото знаеш ли? Това е моя територия! Нямаш право да приближаваш дори камо ли да минаваш. Младият и силен красавец с един скок се намери до оградата. Той вече не лаеше а само ръмжеше страховито, с оголени силни и здрави зъби.

– Не ме интересува твоята територия. И не ми се зъби, защото бедна ти е фантазията аз пък на какво съм способен! – и двамата бяха допрели озъбени муцуни до телената мрежа. Бясно ръмжаха! Злобни и отмъстителни искри изскачаха от очите им. И блъскаха със сила и злоба мрежата, която се огъваше ту на едната, ту на другата страна.

-Нямаш право да нарушаваш границите на място, маркирано от мене! Не ме познаваш и не знаеш на какво съм способен! – продължаваше с малко по-слаб глас Рекси, отстъпвайки от мрежата назад. Злобата в очите му се замени с малко страх!

–  На какво си способен? – питаха необуздано възбудените очи и извитото на дъга силно и здраво тяло на младока. –Хайде, кажи де? Като ти гледам опърпаната козина и изпадалите ти зъби на какво смяташ, че си способен? Да се благодариш, че си зад оградата! Иначе – не отговарям за последствията - младия красавец си знае силата и разчита на нея. Оценяваше „залеза” на бившия силен мъжкар, който явно беше благодарен, че не са от една и съща страна на оградата.

Рекси престана да се зъби. Явно без особена охота скри зъбите си, болката бълбукаше в гърлото му и… Престана да ръмжи. Издаваше само някакви звуци, подобни на болно скимтене. От безсилието! Отпусна настръхналото си, отслабнало след боледуването и загубата на любимата си, тяло. Смали се наполовина. Като че ли се сниши и стана по-нисичък. Престана и да лае. Само гледаше тъжно и почти примирен …но, само за момента.

От външната страна на мрежестата ограда младият, силен и хубав пес също малко по-късно престана да ръмжи. И той скри зъбите си. Излая още няколко пъти с чувството на победител. Здравото му и силно тяло изглеждаше по-голямо и... Младостта си е младост! И силата е по-голяма! И гъвкавостта, и пъргавината на тялото са неоспорими качества, оформящи характера! И самочувствието! Младостта винаги има предимство!

Хората на спирката, чакащи автобуса, познаващи Рекси от години насам, се изненадаха. Аз също! Останах изумена. От техния разговор. От обективната преценка на Рекси. От това, че за първи път го виждам да отстъпва от борбата за надмощие. От тогава, все по-рядко излиза извън двора на паркинга. Не се разхожда надалече в района. Отива само до  вечното жилище на Джина, застоява се там с наведена глава. И скимти с приглушен глас. Често го виждам да рие с предните си лапи и да извива глас, в много продължителен, тъжен и жаловит вълчи вой! От болката в душата! Виждам го как се „стопява” пред очите ми. Жал ми е! Трудно ще преживея загубата му! Рекси сигурно няма за какво да съжалява, сигурно може „да се гордее” с това, което е бил през живота си! Сигурно няма от какво да се „срамува” и с достойнство може да се пресели в отвъдното, което, мисля си, че няма да е в много далечно бъдеще. Само се моля…дано да не съм свидетел на …

 

Навън се чуваше някакъв силен и хаотичен кучешки „хор”. И в целия хаос различавах плътния басов глас на Рекси. Винаги го различавам. Измъкнаха ме от унеса. Станах и погледнах през прозореца. Имах чувството, че цяла глутница от махленските кучета се е събрала тук, до паркинга, където Господар беше Рекси. Тука той диктуваше правилата на посещенията...

Не ми беше трудно да открия виновника за кучешката свада. Красивото, младо „хъски” беше нарушило отново границите на маркираната от Рекси територия. Но този път беше само, без придружител – стопанинът му, който явно много добре се грижи за него.

Отново двамата мъжкари трябваше да „премерят” сили! За да бъдат наясно в отношенията си, в бъдещите си обноски и степента на уважение!

Рекси беше от вътрешната страна на телената, мрежеста ограда. Младия красавец беше отново от външната страна. Едновременно и двамата, със силен лай бягаха един до друг, и един срещу друг, от двете страни на оградата. Отиваха до входната порта, без да излизат в открит двубой. Връщаха се обратно до южната ограда. И пак! И отново! За кой ли път! Бягаха и лаеха с такава бързина и сила, че предизвикваха завист от страна на хората, които стояха и ги наблюдаваха мълчаливо. Аз ги гледах с голям интерес от прозореца на последния етаж. От кухнята.

– Хайде, излез навън, ако имаш смелост! Излез де... казваше хъскито.

– Аз съм длъжен да си пазя обекта! Хайде, ти влез вътре, при мене, в паркинга! Ела де! Ако ти стиска! Ама... не смееш... нали?

– Нямам и намерение. Ти какво се правиш на толкова важен! Нали съм те виждал...

– Виждал си ме, когато... ми беше „болна” душата. А когато боледува душата на едно живо същество, тялото също боледува! Загубих любимата си! Знаеш ли какво означава това? Знаеш ли? – отново болката замъгли погледа…  и заклокщочи в гърлото.

– Какво означава? Не знам! – младото черно-бяло хъски, с дългата, блестяща козина се спря. Застанаха един срещу друг. Гледаха се! Без ръмжене. Без нервно да рият със задните си крака, без да късат с ноктите си тревата и заедно с малки бучки пръст, да ги изхвърлят със сила назад, на няколко метра. Гледаха се като че ли приятелски, смирени. В очите им не блестяха злобните пламъчета на мъжката ревност. Рекси мълчеше...

– Я, не ме будалкай! Какво значи „любима”? И какво от това, като вече я нямаш? – и отново в силна гонитба. По посока на входната порта. И обратно. И отново... И пак... Без звук..., без глас. Две галопиращи, гъвкави кучешки тела. Със завидна пъргавина...

– Не ти го пожелавам, но когато ти се случи, ела... ще си поговорим отново! – през целия им мълчалив разговор, се чуваха гласовете на другите кучета, които като че ли даваха сили и смелост на Рекси в борбата. Непрекъснато и силно дереше гласа си голямото черно куче, завързано на тел по цялата дължина на южната, мрежеста, телена ограда на паркинга.

– Смело, Рекси! Не му се давай на този глезльо! Нали виждаш, че не е толкова силен, колкото той се мисли! Покажи му кой си! Покажи, че тука ти си главния и той е длъжен да уважава това!

– Хайде, Рекси! Имаш и моята подкрепа! Винаги! Ти си силен и смел. Изгони го! Да си отива... – постоянно се чуваше тъничкото и звънливо гласче на Меги, кученцето от близкия двор, което Рекси винаги защитаваше и понякога ухажваше... по малко... за да не остане тя обидена от липсата на внимание от мъжка страна.

– Рекси, дай му да се разбере! Изгони го... Той е от другия край на селото и няма право да нарушава границите на територията ти – ръмжеше и голямото куче от съседната къща, от западната страна на паркинга – Той си мисли, че всичко му е разрешено. Разхожда се из селото, като че ли е негово.  Мълчеше като никога, само мъничкото шарено кутренце.  То не можеше да разбере какво става... какъв е този невъобразим шум... Неканеният гост не се върна обратно, а продължи по посока север... Рекси излезе след него. Хъскито вървеше и се оглеждаше, и се обръщаше назад, за да види на какво разстояние зад него е Рекси, да прецени настроението му и евентуално да предвиди реакцията му.

– Постарай се да не се приближаваш повече! – излая  предупредително Рекси, защото  реши, че малко строгост не е никак излишна – И не забравяй кой съм аз! Ясен ли съм? – Като че ли нямаш никаква смелост, когато не си придружен от господаря си, а? Ти си един разглезен, домашен любимец, на когото сервират всичко наготово... и си въобразяваш, че можеш да бъдеш безцеремонен... и циничен! – Рекси стоеше гордо и спокойно. Такъв е той.

– Браво, Рекси! Браво, моето момче! Ти си чудесен! Как добре се справи? – радостно извиках аз от прозореца. Засмях се от сърце, защото Рекси отправи поглед нагоре.

– Благодаря! И за подкрепата ти! Видях те на прозореца още като се появи – вдигна глава, насочи погледа си към мене Рекси

- Ставаш по-силен, по-смел, по-пъргав! Много ти се радвам, Рекси – стори ми се, че моето приятелче се усмихва доволен и щастлив.

– И ти, тази сутрин, ми се виждаш по-весела и по-спокойна! Ти винаги си добра и внимателна, но днес имаш някакво особено излъчване! Чакай, чакай... ще позная ли?

– Ти си ми едно чаровно глупаче, Рекси! Но си прав! Днес съм много щастлива! Почакай! Ще ти приготвя и ще ти донеса нещо за ядене. Днес заслужаваш специална дажба! – когато след няколко минути слязох, моето приятелче ме чакаше на тротоара отсреща. Вдигнал муцуна, гледаше в прозореца ми, на последния етаж. Проследи с поглед отварящата се желязна, външна врата на входа ни, видя ме и весело припна при мене. Знаеше, че му нося нещо вкусно! Рекси минаваше ту от лявата, ту от дясната ми страна, следеше и душеше пликчето с кокали от пушени пилешки бутчета и се „усмихваше”! Нямаше търпение, изразходвал сили в нсепрегнатата борба с младия пес.

– Колко си хубав, Рекси – си мислех аз. Погалих го по челото и се учудих на твърдата му козина. Едва сега забелязах пречупената му на върха опашка. – Ти показа на всички, че все още си силен и мъдър! Браво! Гордея се с тебе, приятелче! – приятно ми беше да го наблюдавам. А и той нямаше нищо против!

-Показа на всички, че заслужаваш уважение! Радвам се за тебе, момчето ми! И много те обичам! Не забравяй това! Никога! – моето приятелче ме гледаше с толкова обич и благодарност! Като че ли, до сега, толкова нежност не съм виждала в ничии човешки очи

А тялото му излъчваше силна горещина и едва видима пара след борбата.

Настъпи мир в района, контролиран от Рекси. И всички кучета се съобразяваха.