Да срещнеш Бо

Бо беше щастливо куче. Толкова щастливо, колкото можеше да бъде едно куче. Господин Доусън, стопанинът на Бо, мъж надхвърлил шестдесетте, се грижеше за него откакто той беше малко пале. Той го беше взел като подарък за рождения ден на внучката си Мими. Десет годишната Мими беше погледнала бялото пухкаво, подскачащо пале и сбърчи отвратено нос. Майка и, снахата на г-н Доусън, със същото изражение като дъщеря си беше заповядала на мъжа си да изведе „мръсното животно” навън.

- Алергична съм! – беше заявила тя на свекъра си с гневен тон.

Свекърът и не отговори. Но радостта в светлозелените очи се замени със съжаление. Взе Бо и се прибраха в самотната къща. От този ден нататък бяха неотлъчно заедно. Минаваха години Бо растеше, а г-н Доусън остаряваше. Стройният мъж, който постоянно си играеше с кученцето се прегърби, гъстата бяла коса оредя, широките мазолести длани сега едвам държаха каишката на Бо, когато излизаха за единствената си разходка за деня.

Бо трудно свикна с промяната. Първоначално не разбираше какво се случва. Лаеше недоволен, че постоянно е затворен в трите стаи. Един ден дори сдъвка трите чифта обувки (единствените) на възрастния мъж. Но г-н Доусън не се ядоса. Когато видя безпорядъка в къщата си, той само се усмихна и почеса белия самоед между ушите. След това, тътрейки крака отиде до любимото си кресло и седна с тежка въздишка. Впери поглед в стария телевизор и се загледа в комедийния сериал, който следеше всеки ден. Тогава за пръв път Бо се вгледа внимателно в стария мъж и разбра. Видя колко безпомощен е. Видя как лицето му се сбръчква още повече, когато се изправя на крака. Колко бавно пристъпва, когато се разхождат заедно в зеления парк. И понеже Бо беше умно куче и обичаше г-н Доусън, се промени. Сега той се грижеше за стопанина си. Носеше му бастуна, който възрастният мъж винаги забравяше някъде. Вечер лягаше в края на леглото и оставаше буден, заслушан в хрипливото дишане на възрастния мъж. Някакъв дълбоко заровен инстинкт се пробуди в Бо. Може би по някакъв начин усещаше, че приятелят му достига края на своя житейски път. Една сутрин Бо с часове го чака да се събуди. Към обяд кучето започна да лае високо. Съседът на г-н Доусън не успя да понесе повече жалното виене и затропа на вратата. След като не получи отговор, той звънна на сина на г-н Доусън. След час синът отключи вратата на родния си дом и откри баща си, който беше починал в съня си. В суматохата, която се разрази след това, никой не забеляза Бо. Той видя как непознати хора в червени костюми, отнесоха стопанина му от къщата. Тича след линейката дълго време, но накрая я загуби от поглед. И започна да скита по улиците. Хора се спираха до него и му подхвърляха нещо за ядене. Малки деца го прегръщаха и дърпаха ушите му. След дълго бродене Бо стигна до парка. На пейката, на която винаги сядаше г-н Доусън сега седеше млада жена. Ръката и се движеше бързо хванала химикал, а погледът и беше насочен към тетрадката върху краката и. Заради падналата пред лицето и тъмнокафява коса, Бо не успяваше да го види. По едно време тя вдигна глава и се огледа. В момента, в който забеляза Бо устните и се извиха в широка усмивка. Омаян от радостта, която се излъчваше от нея, Бо запристъпва към жената.

- Здравей момче. – каза тя и го погали по главата.

Докосването и беше нежно и успокояващо. Бо изплези език и се ухили така както само кучетата могат. Тя погледна медальона около врата на кучето и попита:

- Бо, да не си се изгубил? – обърна медальона и потърси телефонен номер, но такъв нямаше. – Защо не поостанеш с мен? Може би стопанинът ти те търси и по този начин ще те открие по-лесно.

Бо излая високо и седна до краката и.

- Съгласен си значи? – засмя се тя. – Аз съм Мел между другото.

Мел подаде ръка на кучето, което вдигна лапа и го сложи върху дланта и.

Така мина денят. Когато слънцето докосна хоризонта Мел затвори тетрадката и я прибра в чантата си.

Погледна самоеда, който не отделяше големите си черни очи от нея.

- Е, момче никой не дойде. Какво предлагаш да правим?

Бо стана и я погледна с очакване.

- Май ще е най-добре да дойдеш с мен. – каза Мел и тръгна по алеята. Кучето послушно я последва.

Тя се спря до малка черна кола и отвори вратата, направи знак на Бо, който скочи на седалката с доволно изражение. Когато потеглиха Мел увеличи звука на радиото и запя. Смъкна прозорците и Бо извади муцуна през своя и изплези език. Пухкавата бяла козина се развя от вятъра, ушите му се залепиха назад на главата му.
- Гладна съм, Бо. А и мисля, че ти също. – провикна се тя като оглеждаше улицата съсредоточено.
След минута отби колата в страни на пътя и спря пред магазин, от чиято витрина ги наблюдаваха най-разновидни животни.
- Ще те оставя сам за малко. Моля те, не прави големи бели. – разроши тя меката козина и слезе от колата.
Бо излая и седна послушно. Проследи с поглед новата си приятелка и излая отново.
Мел се върна с голяма чанта и подкара колата из вече посрещналия лятната вечер, град. Бо развълнувано се оглеждаше. Когато Мел отвори вратата на апартамента си кучето като вихрушка нахълта вътре и започна да тича из двете малки стаи. Душеше навсякъде, излайваше от време на време докато младата жена подреждаше покупките. Когато приключи влезе в дневната и завари Бо легнал на дивана, захапал едно от плюшените и мечета.
- Бооооо!!!! – извика тя възмутено, при което той просто я погледна с блеснали очи. – Дай ми го!
В отговор той поклати глава и стисна още по-силно челюст около врата на горкото мече. Мел хвана краката на играчката и задърпа. Колкото повече дърпаше тя, толкова повече Бо се мотивираше мечето да остане в него.
- Бо! Това не е игра! Престани! – нареждаше тя.
Кучето стана на крака, глух за молбите на новата си приятелка. Тя вложи цялата си сила и дръпна, при което играчката се разпори на две, а Мел се озова по дупе на пода. Долната част на играчката остана в нейните ръце, а усмихнатото лице на мечето между зъбите на Бо. Жената и кучето застинаха за секунда. Мел с паднала челюст се взря първо в ръцете си, след това противника си. Самоедът се осъзна първи. Скочи на земята и пусна в краката и остатъците от мечето.
- Ахх, тиии! – извика Мел.
Чул недоволството в гласа и той размята опашка и се изстреля в другия край на стаята. Видял тясното пространство между стената и паянтовата етажерка затрупана с книги, Бо реши, че това ще е идеалното скривалище за голямото му тяло. По някакъв начин успя да се вмъкне наполовина в процепа, при което етажерката падна на пода. Книгите се разпръснаха около него, но той дори и не забеляза. Мел с отворена уста продължаваше да го наблюдава, невярваща на очите си. Бялата пухкава опашка се мяташе наляво надясно, муцуната му наведена към земята душеше разтворената дебела книга пред него. Изражението на кучето беше толкова любопитно и миловидно, че тя усети как раздразнението и мигновено изчезва. Когато чу веселия и гръмогласен смях, Бо стреснато вдигна глава и насочи взора си към нея. Мел все още на пода, с разпокъсаното мече пред себе си се превиваше от смях, бършейки потеклите сълзи от лицето си. Той наведе леко глава и наостри уши. И г-н Доусън се смееше, но никога така. Веселието на Мел извираше от нея като слънчевите лъчи. Достигаше до всеки, който беше около нея. И в този момент Бо се влюби. Обичаше г-н Доусън, но това беше дълбока приятелска обич. А Мел беше красива, ухаеше на онези лилави цветя в парка, които Бо харесваше да души и го прегръщаше. Г-н Доусън никога не го беше прегръщал. Осъзнало това ново и непознато чувство, кучето се приближи към нея и облиза засмяното и лице.
- Оу, така ли? Трябва да ти призная, въпреки че си голям пакостник и аз много те харесвам. – отвърна Мел на безгласния израз на привързаност.
Така започна съжителството им. Минаваха дни, седмици и месеци, но никой така и не потърси Бо. Мел всеки ден очакваше стопанинът му да дойде и да го отнеме от нея. И всяка вечер, когато затваряше очи се молеше Бо да остане. Да остане с нея. Имаха и трудни моменти разбира се. С месеци наред Мел се прибираше от работа и заварваше апартамента си в състояние, което я докарваше почти до припадък. Няколко от любимите и чифт обувки бяха захвърлени на боклука, защото кучето и беше сметнало, че са идеални за дъвчене. След няколко подобни случки тя прибра всеки един останал и чифт в кутии и ги заключи в шкафа. Входната врата беше нашарена отгоре до долу с резки от ноктите му. Един от съседите я беше заплашил, че ще подаде оплакване, заради неспирното лаене на Бо през деня. Тя знаеше, че никак не му допада да го оставя сам. Да излезе сутрин от дома си и отнемаше половин час, който прекарваше в опити да успокои недоволното животно. Вечер, когато се прибереше забелязваше, че купата с храна е недокосната. А кучето излегнало се на дивана сърдито я наблюдаваше. Декоративните възглавнички на канапето имаха същата съдба като на любимото и плюшено мече. Мел даже не си направи труда да купи нови.
- Трябва да разбереш, че и на мен никак не ми е приятно да те оставям сам, Бо! Но ние хората за жалост нямаме вашия късмет. За да се храним трябва да работим. – гневно каза тя една вечер с парцал в ръка, докато бършеше пода.
Бо беше сметнал, че банята не е достатъчно добро място, за неговите нужди. Той само я беше погледнал високомерно и беше насочило поглед обратно към любимия си анимационен филм – Скуби Ду. Тя беше въздъхнала ядосано:
- Може би трябва да спреш да го гледаш. Имам чувството, че се припознаваш в него.
В отговор Бо беше излаял високо.
Въпреки всичко обаче всяка нощ, когато Мел лягаше на леглото си Бо се настаняваше до нея. Младата жена винаги беше мразила да се събужда рано сутрин, но сега с новата си „аларма” – лаят на Бо, облизването по цялото лице и подскоците на леглото и – Мел започваше всеки ден засмяна.
- Бо! Не там! – извика Мел, когато кучето заподскача в локвата.
Въпреки, че валеше като из ведро двамата решиха, че това няма да им попречи да излязат на вечерната си разходка. В парка имаше само още две двойки като тях двамата, които не се бяха стреснали от мрачното време. Бо задърпа силно каишката си в опит да достигне до водата. В крайна сметка победи.
- Хубаво. – предаде се Мел. – Но само да имаш в предвид, че като се приберем директно влизаш под душа!
Чул думата душ Бо издаде жален звук и я погледна умолително.
- О, не приятел! Тези номера не ми минават вече. Погледни се! Целият си кален!
Кучето реши, че сега не му е времето да се притеснява и се върна към забавлението си. Мел се ухили широко и поклати глава. Обожаваше го! След час се насочиха към дома си. В момента, в който тя натисна бравата Бо се вмъкна вътре и се разтича из хола, както първата вечер, когато се бяха запознали.
- Неееее! – извика тя, но беше късно.
Подът, който и беше отнел часове да излъска по-рано през деня, сега беше нашарен с кални петна, с формата на лапите на Бо. И това не беше достатъчно, а пакостникът реши, че това е точното място да изтръска от себе си дъждовната вода. Тя понечи да извика, но от шока беше загубила дар и слово. Когато приключи той видя, че бялото лице на Мел беше почервеняло от яд. Беше стиснала зъби и звукът, който излезе от гърдите и беше точно такъв, какъвто той издаваше, когато е ядосан. Той застина. Никога не я беше виждал толкова бясна. Тя все още стоеше на прага и той бавно запристъпва към нея. Доближи муцуна до ръката все още стискаща бравата и я облиза. Големите черни очи се впериха в нея разкаяно.
- Този път прекали! Марш в банята! А след това ще ми помогнеш да махна цялата тази мръсотия! – скара му се тя.
Кучето не помръдна.
- Махай се Бо! – провикна се тя.
При тези думи той се отдръпна стреснато. Беше чувал тази дума и преди. Мими, внучката на г-н Доусън, му я беше изкрещяла, когато беше я видял за пръв и последен път. В яда си Мел не забеляза промяната в приятеля си. В момента, в който направи крачка навътре и щеше да затвори вратата, Бо изтича в коридора. Докато тя успее да осъзнае случващото се, той вече беше изчезнал от погледа и. Викайки името му го последва. Когато излезе на улицата обаче от Бо нямаше и следа. Навън се беше стъмнило, а дъждът продължаваше да се лее над малкия град. Уличните лампи не бяха кой знае каква помощ. Първо се върна в парка с надеждата, че ще е там. Но остана разочарована. Спираше хората и ги разпитваше паникьосано дали са виждали голям мокър самоед. След това запали колата си и започна да обикаля улиците. Бо го нямаше никъде.
Тази вечер Мел за пръв път от месеци заспа сама. По точно будува. Мята се в леглото си докато слънчевите лъчи се прокраднаха тъжно през прозореца на спалнята и. Но тя не беше от хората, които се предаваха лесно. Връзката им с Бо беше специална. Вътрешно знаеше, че той ще се върне. Стана изпи кафето си, взе си почивен ден и излезе. Първо се отби в книжарницата. Разпечата флаери със снимката на Бо и ги залепи на всяко дърво в техния парк. След това започна да обикаля улиците. Отново. Всяка секунда проверяваше телефона си за обаждания (беше записала телефонния си номер на медальона висящ около врата на Бо). Така мина цяла седмица. Всеки ден, в 18:00 часа (тогава излизаха на вечерната си разходка) сядаше на пейката, на която седеше в деня, в който Бо изневиделица беше дошъл при нея. И чакаше. Чакаше приятеля си да се появи от нищото до нея, така както беше направил първия път.
На седмия ден убедеността на Мел беше почти на привършване. Седнала на същото място със сълзи в очите, тя наблюдаваше хората, които разхождаха децата и домашните си любимци. По едно време тя захлупи лице в дланите си и заплака тихо. След миг усети нежно побутване. Разтвори длани и ахна, неможеща да повярва на очите си. Бо, нейният Бо, я наблюдаваше сериозно,с тъжни очи.
- Боооо! – извика тя през сълзи и обви ръце около врата му.
Той излая радостно и подуши косата и. Усетил сладкия мирис на теменужки, тъгата в очите му се замени с весели пламъчета.
- Къде беше?? Знаеш ли какво ми причини?? Мислех, че никога повече няма да те видя!!! – занарежда Мел. Хвана лицето му между ръцете си, погледна черните като маслини очи, от които струеше неизмерима любов. – Съжалявам, момче! Не трябваше да ти викам така! Ще ми простиш нали??
Бо излая отново и облиза сълзите и.
- Обичам те, Бо! – прошепна Мел и го прегърна отново.
Кучето затвори очи и положи глава на рамото и. Останаха така дълго време. Минувачите усмихнати се обръщаха към тях.
- Да се прибираме у дома. – каза Мел и стана.
Но Бо имаше други планове. Побутна я и тръгна в посоката обратна на жилището и. Тя закрачи след него. Вървяха така няколко пресечки докато той не се спря пред стара малка къща. Металната входна врата, водеща към тесен избуял с високи треви двор, беше килната на една страна, откачена от горната си панта. Бо се промуши през отвора. Учудена Мел направи същото. Кучето се спря до стъпалата водещи към входа на къщата и седна. Изскимтя жално и сложи лапа върху нещо. Когато Мел клекна до него, видя, че е бастун. Преди лъскавото кафяво дърво, сега беше олющено и мръсно. Върху извитата дръжка бяха гравирани инициали „Р.Д.” . Мел се огледа и не далеч от тях видя захвърлена разкъсана топка. До нея разцепена кучешка купа, а върху нея кожена каишка, избеляла и разпокъсана. Погледна Бо, който също като нея изучаваше с поглед сцената около себе си.
- Това е бил домът ти нали? – тихо попита Мел.
Бо я погледна с дълбока тъга в очите.
- Тук ли дойде, след като избяга?
Кучето излая тихо и положи глава върху лапите си.
- Съжалявам, Бо. – каза тя и прокара пръсти нежно през меката му козина.
Така останаха известно време. Двама приятели, които се бяха открили без да се търсят. Случайност или съдба ги беше срещнала, когато и двамата имаха най-голяма нужда от другар. Когато Мел го беше изгонила Бо се беше уплашил. Уплашил се бе, че тя повече не го иска. След това се сети как г-н Доусън го беше напуснал. Липсваше му. Той се беше грижил за него, беше го обичал. За това се беше върнал тук. Спомняше си колко добре си живееха със стария му стопанин. Но с Мел беше различно. За пръв път в кучешкия си живот Бо усети истинско щастие. С нея не бяха просто приятели. Те бяха семейство. Така, че Бо се върна. Мел му беше ядосана, но тя и преди му се беше ядосвала. И винаги след това със смях го беше прегръщала.
Бо погледна жената до себе си и стана. Тя му се усмихна широко. Кучето подскочи и излая радостно. И тръгнаха. Голямо бяло куче и млада красива жена. Кучето вървеше до нея спокойно. Хората учудени се обръщаха след тях станали свидетел на обичта и хармонията помежду им. От време на време жената полагаше длан на главата му и прошепваше нещо. А самоедът и отговаряше с радостен лай и с висок скок се изстрелваше напред. След миг сменяше посоката и се връщаше към стопанката си. Тя със смях спираше и разтваряше широко ръце, като майка очакваща прегръдката на детето си. Бо заставаше пред нея, надигаше се на задните си крака, а предните полагаше на раменете и. Тази картина разказваха хората на всеки свой познат – голямото бяло куче прегърнало по свой си начин красивата жена със слънчевата усмивка.