ЗАБАВЛЕНИЯТА НА РИКО В НЕДЕЛЯ

Слънчев и приятен неделен ден се очертаваше в края на седмицата. Уханието на лалета и магнолии се разнасяше из целия двор. Цялото семейство се събираше на закуска, както обиковено в неделя. Ароматът на сутрешно кафе се плъзваше, и се смесваше с този на цветята. Мирис на ароматни кроасани с масло допълваше примамливото кафе. Бях на гости на леля ми Мария, и братовчедка ми Снежина. Всички след закуската си намираха някакво занимание. Рико се излежаваше до краката на масата, като поглеждаше закачливо, и въртеше влажни кафяви очи. Постепенно той също се събуждаше, ставаше неспокоен, и си търсеше забавление. Имаше си изкуствен кокал, и едно дебело въже, вързано на топка, което обожаваше да гони. Но и без тези атрибути играта беше в кръвта му. Рико е порода мопс, с изключително топли тъмно кафяви, почти до черни дълбоки очи, които излъчват огромна любов. С леко притъпена муцунка с влажни черни ноздри и изискани мустачки. С къси и много меки ушички. Винаги гледа с топлина, понякога с недоумение, ако му се скараш за нещо. Като цяло лицето му излъчва сериозност като на министър, но съчетана с умен и нежен поглед за неговата порода. Понякога му харесва да повдига вежди, когато му говориш с любов. А те някак се сливат с цвета на лицето и козинката му, която изглежда с леко таралежен вид, но всъщност е доста мека на допир.Обича да ходи след мен, като любвеобилно се завира в краката ми. А това означава само едно, че той ме кани да си поиграем. Междувременно в другия край на двора на ниска масичка, леля ми беше наредила буркани, които трябваше да се напълнят с компот от кайсии. Също така беше добавила и два пакета захар, които стояха отворени до бурканите. Кайсията в двора плачеше да бъде дообрана, плодовете й бяха доволно узрели, и ароматно жълто-оранжеви. Част от плодовете бяха вече в щайги, готови за компот. Рико лудешки продължаваше да прави обиколки. Взех изкуствения кокал, и го хвърлих към него. Боян- синът на братовчедка ми също дойде и тичаше заедно с Рико, като беше взел и една топка, която му подхвърляше.
– Рико! – казах аз. – Ела тук, ти си добро куче.
– Рико! – викаше и Боянко – като кучето се раздвояваше накъде да тича, но му харесваше да търчи и в двете посоки. Гонеше ту топката на Боян, ту моят изкуствен кокал.
Сякаш разбираше какво му говоря, и беше доволен. Тичайки към мен той беше захапал кокала, и ме гледаше очакващо. Следващият път хукваше към топката на Боян.
– Браво! Ти го донесе, още веднъж искаш ли ? – Рико излая два пъти, и хукна след кокала, който отново хвърлих напред.
– Сега и аз ще му хвърля пак топката – каза Боян.
– Добре, хайде! Боянко, давай направо, и я метни по-силно! - допълних аз.
– Гледай Дени как я хвърлям! Виж ме деее...– викаше той, като подхвърляше топката във въздуха нагоре. През това време Рико тръгна след кокала, и отново ми го донесе, гледайки ме топло. Взех кокала от устата му, и пак го метнах напред, но този път кокалът падна близо да масичката с буркани.
– Рико, къде е Рико ? – чух леля ми да го вика от вкъщи. Точно в този момент Рико с ентусиазъм и изплезен език, се беше запътил точно към масичката с подредените буркани. Докато се усетя, нямаше начин да спра белята, която предстоеше... В бързината си Рико закачи с лапи масичката, бурканите се разклатиха като пияни, и се разпиляха на земята на стъклени парчета. Захарта също потегли надолу, и се получи една смесица от стъкла и захар.
– Лельо, Рико е... с мен и Боян... – но преди да довърша изречението, че Рико играе с мен, чичо ми Иван се появи направо на местопроизшествието.
– Ей, хора... – започна той почти ядосано, а после премина в много ядосано... – Колко пъти да ви казвам, че бурканите не се редят така горе!
Толкова бензин изхарчих, докато ги докарам дотук. Рико, Рико...сега ще трябва да докарам други... – обикаляше и мърмореше чичо ми Иван.
Мислех да скрия белята на Рико, но не ми се получи. Новината за счупените буркани се разпространи из цялата къща.
– Какво става тук ? – любопитно се показа и леля ми. Братовчедка ми също надникна, и видях, че й стана смешно.
– Как какво става ? – каза чичо ми – Станало е това, че ще търсиш буркани, но няма...
– Как да ги няма ? – леля ми обаче вместо да се ядоса, избухна в смях.
– Е, хубава работа! – продължаваше чичо ми – Смей се! Кое е смешното? Но сега отново трябва да се върна с два курса до София и обратно насам...то...да бяха само бурканите...добре, но...
Ще трябва и захар още да взема...
– Иии...захар ли ? - прошепна леля ми тихо и изненадано.
– И откъде ще вземеш захарта ? – добави тя.
– И захар...и захар... – нареждаше чичо ми... – Отиди да видиш...дали ще можеш да събереш тази от земята ? Ако можеш ...давай! С нея ще направиш компота!
Как откъде ще я купя ? Вероятно от аптеката...
– Не се ядосвай само! Случват се такива неща – опита се да замаже положението леля ми, като се опитваше да прикрие, че й е смешно. В това време братовчедка ми беше изчезнала някъде вътре...със сигурност се смееше и то неудържимо.
Аз само мълчах, защото отчасти бях съучастничка в забавленията на Рико. На другия ден чичо ми приготви колата, за да тръгва към София, а Рико лаеше отново игриво и се разхождаше с надежда да намери съмишленици.
– Недей да лаеш радостно, защото изобщо не ми е такова! – дръпна се той, гледайки с укор кучето. А Рико беше застанал на задни лапи, и гледаше с онзи влажен, но обичлив поглед, който можеше да разстопи всяко сърце.
– Добре де...може би не съм ти толкова ядосан – допълни чичо ми, преди да се качи,
– Обаче следващият път, ще ти измисля наказание със сигурност! Ииии...няма да играеш така! – приключи той. Прокрадвах се тихичко отстрани и си помислих си, че другия път ако играем, то ще е далече от подготвените буркани и зарзавати за зимнина. Сега...както се казва, минах между капките, без мъмрене...
Така завърши моето неделно забавление с Рико.