КУЧЕТО БАЛКАН

След известен период на разлъка с Мими, купихме куче Жоро. То, колкото беше красиво, толкова и глупаво. Лисица минаваше край него и то не ѝ обръщаше внимание. Затова родителите ми решиха да се снабдим с друг сериозен охранител.

Той беше вълча порода. Отначало го наричахме Осман, за да е зло. След това се усетихме, че хич не е подходящо да носи ислямско име, затова го прекръстихме на Балкан. Новият защитник на дома и стоката (добитъка) бързо порасна. Стана много обичлив и щастлив, когато беше с мен, защото заедно тичахме до насита по двора и ливадите.

Най-паметните ми моменти за него са свързани, когато бях гимназист и живеех на квартира в Своге. Тогава то ме изпращаше и посрещаше от училище.

Ъгълът, който сключват при вливането си един в друг двата дола – Драганскьи и Баломирскьи (на разстояние около 1,5 км от вкъщи), представлява една височинка, формирана от сиви лиски, покрити с мъхове. До там всеки понеделник кучето ме изпращаше. Аз присядах до него за около десетина минути. Галех го и му говорех. А то, с бликаща радост, въртеше добронамерено опашка и се умилкваше около мен. После ставах и тръгвах с обърнато лице към него, казвайки му „Довеждане!”. А то клякаше, заглеждаше ме тъжно и очите му се навлажняваха. Та нали чак до събота по икиндия нямаше да ме вижда! От състрадание се насълзявах и аз, осъзнавайки каква мъка тегне в душата на това домашно животно. Продължавах да вървя, а Балкан безспирно ме гледаше от разстояние, докато, махайки с ръце, не се скрия зад първия завой на пътя.

Не зная как отмерваше времето, но Балкан ме посрещаше почти всяка събота на неколкостотин метра от вкъщи.

По-късно, когато ни задуха североизточния вятър на кооперирането, отвя (с малки изключения) животните, горите, нивите, ливадите, градините, бахчите с овощни дървета и по-значимия селскостопански инвентар, пред кучето се отвори пропастта на ада. Нямайки какво вече да правим в махалата, за да съществуваме, баща ми закупи парцел в планираната част на село Искрец, и там (на гола поляна, без никакви пари) започнахме да копаем основите на нова къща. Тогава оставяхме Балкан да охранява махленският ни дом. Но той често гладуваше и, рискувайки, понякога слизаше да си набави за храна риба от рибарника на селото. Там в една нощ беше прострелян от пазачите и предаде Богу дух. За тази му съдба и до ден днешен в мен будува чувството за вина на семейството ни към него.