Дарина

            Тя си беше кучка и половина – откъдето и да я погледнеш. Имаше лъскав косъм, огромни черни очи и красива муцунка. Беше седемдесет процента дакел и тридесет процента пинчер. Стройното ѝ тяло дълго време мамеше и кучкари, и кучета, нищо че беше само на шест месеца. За съжаление стопанката ѝ беше трудноподвижна и рядко я извеждаше навън. Освен това се принуди да лиши Дари от родопроизводителна дейност и така тя започна да пълнее и се отпусна съвсем. Стоеше до господарката на къщата, гушеше се, впиваше топлия си поглед в нея и се оставяше на съдбата. Маги я галеше и споделяше самотата и спомените си с нея. Не очакваше това куче толкова да порасне. Помнеше как го видя на снимка в интернет. Беше голямо колкото шепата ѝ. Някаква бизнес дама от Варна на име Ваня го беше намерила до някакви кофи за боклук. Като го видяла, сълзите ѝ рукнали от съжаление. Взела го, но не можела да го гледа, че често пътувала в чужбина със съпруга си. Така пуснала снимката и обявата. Интересното беше след това…   

            Когато Маги се обади на посочения телефон и разбра, къде се намира кучето, без да мисли, изрече:          
            - О, съжалявам! Няма как да дойда от София… А толкова го харесах!...       
            - Не се безпокойте!... – отвърна Ваня. - След два дни имам път дотам. Кажете къде живеете, ще Ви го донеса…         
            Маги даде адреса си, а после сърцето ѝ се сви. Как можа? Не познаваше тази жена… Ами, ако ѝ стори нещо или я обере? Само това ѝ липсваше! По-добре да не казва на сина си, който живееше в друг квартал - щеше да я направи на нищо или както тя се изразяваше – на бъз и коприва /хем опарена, хем изцапана/. Запази мълчание и зачака срещата, като от време на време гълташе хапчета, за да смъкне повишеното кръвно налягане.
            В уречения ден на вратата се позвъни и когато Маги отвори, в апартамента нахълта усмихната закръглена дама, която държеше животното в ръцете си. Направо мина на ТИ и поясни, без да спира:   
            - Виждам, че си добър човек и затова ти подарявам кучето. Няма още име, но ти ще си го кръстиш, както искаш. Женско е и има една ваксина… Донесла съм му легълце, играчка, храна… Ето и двеста лева, за да му направиш и другата ваксина… Благодаря много! Сега тръгвам, че ме чака дълъг път…    
            Маги бешу изумена. Тази жена беше като фурия - както влезе, така и излезе, а стопанката мислеше, че сънува. Всъщност, ако не беше кучето, което я гледаше с големите си очи, наистина щеше да си мисли, че всичко е сън. Гушна го и то я близна по ръцете за благоданост. Името му дойде изведнъж – Дарина – нали беше подарено…
            Така заживяха двете заедно и запълниха самотата си. В началото синът и снахата реагираха остро, дори не пускаха детето си там, но като видяха, че Маги е щастлива, се примириха. Пък и не им влизаше в работата, след като бяха далече. Ваня се обаждаше отвреме на време, за да пита как е животинката, но това беше в началото, после спря...
            Дните минаваха еднообразно, но една сутрин, малко преди Коледа на вратата отново се позвъни настойчиво. Беше куриер с малък кашон в ръцете. Маги се разписа и когато човекът си отиде, тя с любопитство заразглежда пратката. Не очакваше от никого нищо. Ръцете ѝ трепереха, докато отваряше колета. Най-отгоре стоеше картичка с куче, захапало кокал и надпис: „Весели празници!“. Вътре имаше храна, гумени играчки, зимно палтенце, нова каишка и какво ли не още за Дарина. На дъното лежеше още нещо…    
            Маги взе малкия пакет, обвит старателно в найлонов плик, книжна торбичка, картонена кутийка, пак найлон… Разгъна го и… онемя. Съдържанието се изплъзна от ръцете ѝ и се разпиля по пода. Реагира светкавично. Набра номера на Ваня и като заекваше изрече:     
            - По-по-полу-чих прат-ката… Не-не-не разбирам!... Сигурно има грешка… Какви са тия па-па-пари?
            - О, това е малък подарък за Коледа! – отвърна варненлийката. – Ако са малко, ще ти изпратя още…            
            -Какво говориш? – окопити се Маги. – Та това са 700 евро! Оше утре ти ги връщам…
            -Дума да не става!... Пак ще ти ги изпратя… Не се тревожи – всичко е наред! Просто ти си добър човек и прие кучето като свое. Това са малки разходи… Може да отидат за лекарства на Дари, може за храна - едно куче има нужда от много грижи… Ако не бях толкова заета и не пътувах, аз щях да се грижа за нея и да я глезя… Това е и не искам противоречия!  
            Ваня затвори телефона, а Маги стоеше и не вярваше на ушите си. Според нея тая жена или беше луда или парите не ги смяташе за нищо. Хората нямаха какво да ядат, а тя пилееше с пълни шепи и то за куче…  Ами, ако парите са крадени?... Дали пък не беше замесена в някакви тъмни сделки и извършваше пране на незаконни средства… Подкупваше ли я? Щеше ли да иска в замяна някаква услуга?... Въпросите не спираха да се въртят в главата на софиянката. Не издържа, събра пръснатото по пода и го подреди, както го получи. Облече се, взе пакета, хвана автобуса и отиде при сина си за съвет.
            Той я изслуша внимателно и рече важно:            
            - Дааа!... В цялата работа има нещо съмнително. Според мен, внеси тия пари и въобще не ги закачай. Може след време жената да си ги поиска…     
            Майката послуша детето си. Още същия ден вкара сумата в банката и търпеливо зачака…          
            Оттогава минаха почти три години. От Ваня нямаше ни вест, ни кост. Понякога  стопанката на къщата се питаше дали тази жена е още в България, дали е жива? Посягаше към телефона, за да провери, но бързо се отказваше. Просто не знаеше какво да ѝ  каже. Освен това никой не се обади, никой не изнуди никого и не поиска обратно ония седемстотин евро…  
            Така Маги си остана с кучето и запълваше с него самотните си дни и нощи. Галеше Дарина, говореше ѝ като на човек, споделяше с нея спомени и храната си, а парите събираха лихви в банката…