Внуче или куче

 Апартаментът ни е южен и се намираше на главен път – хем шумно, хем горещо, та не се траеше. По тази причина – щем, не щем, с внучето бяхме все на детската площадка. Там, пясък колкото искаш! Напомняше ни за морето, за което това лято не успяхме да съберем пари. Да, ама от едно известно време започнаха да се случват странни неща и не разбирах защо. Общината отдавна беше прибрала уличните кучета, а пясъчникът все беше изпълнен със следи и мръсотии. ,,Домашни ще са!" – рекох си на ума и прекарах през него всички кучкари. Е, не видях там нито лош, нито злобен човек от блока, а от другите кооперации не ги познавах въобще. Възмущавах се като всеки съвестен гражданин и роптаех. Обичах всякакви животни и дълги години се грижех за един японски хин и две котки – улична превъзходна и полуангорка, но не можех да бъда безразлична. Тук и сега ставаше въпрос за нахлуване в територията на децата и трябваше да се предприемат някакви мерки…

 През деня почиствах площадката, а после с внучето строяхме замъци, правехме тунели, мостове, пътища, гаражи и падаше луда игра с другите деца като хвърчаха насам-натам камиончета, колички, тежко пристъпваха дървени кончета и се разхождаха малки куклички. Беше забавно и аз, първа дружка с малките, се забавлявах заедно с тях,но... През нощта някой тъпчеше и разрушаваше всичко, а кучето му маркираше наоколо. Другите баби и дядовци започнаха да се страхуват да не ,,плъзне” някоя тения. Ядосах се и заради себе си, и заради малкия, че толкова труд влагахме с фантазия и майсторство и реших на всяка цена да хвана злосторника. И нали беше горещо, та не можех да заспя до късно, а сутринта отварях очите си рано, започнах да вися на терасата по никое време.

 Една вечер видях познат силует на пясъчника, но не можах да се сетя чий е, а не посмях да сляза долу в тъмното – все пак жена съм, нищо че съм вече бабичка. ,,Ще ми падне!"– рекох си и още в зори се появих там, скрита зад едно дърво.

 – Браво, бе комшу! – провикнах се на съседа Петров, който живее срещу нашия апартамент. – Как не те досрамя?... Ти внуци нямаш ли? – продължавах аз да нареждам, а той мигаше на парцали и мънкаше, докато накрая изплю камъчето:

 – Аз... такова... имам, как да нямам... Ама, снахата и дъщерята сякаш се надумаха нещо двете и един ден отсякоха: ,,Избирай, тате – или куче или внуче!"... Ха, кажи ми какво да правя? Обичам децата, но и кучето си обичам. Та то ми е другар в самотните дни и нощи, след като жена ми замина за оня свят... Как да го изоставя?... Жал ми е!... Ще го гледам докато е живо...

 – И взе да си отмъщаваш на другите деца, щото твоите са далече? – прекъснах го аз, а той направо извика:

 – Не, бе съседке! Не е това!... Просто и на мен ми се иска да играя, както вие правите с твоето внуче, ама как да го сторя, като не ме искат при тях, нито ми водят внуците?... Гледам да е по тъмно, та да не ми се смеят хората, но нали виждаш, животно е – бяга, търкаля се... и всичко ваше руши... Мислех после да чистя след него, ама ти все ме изпреварваш... Съжалявам!

 – Нищо, Петров, нищо! – смутих се аз на свой ред, сякаш бях виновна за неговото положение, но много, много не му мислих и отсякох. – На всеки може да се случи!... Що не идваш тук при нас, на площадката? Няма да ни пречиш... Пък може и със съвети да помагаш... Знаеш ли, сигурна съм, че всички деца ще се радват да разхождат кучето ти...

 Милият човечец! Една голяма усмивка цъфна на лицето му, а очите му заблестяха, като че ли го върнаха някъде там... в детството или при внуците, за което само той и сърцето му знаеха. Кучето пък на свой ред завъртя опашка насам-натам и близна ръцете ми...