Кучета

            Катя започна работа като секретарка на директора в една строителна фирма, където работех и аз. Двете си допаднахме и заради еднаквата си възраст, и заради общите си интереси към киното и музиката. Един ден секретарката ме покани на гости за почивните дни. Щяхме да ходим с кола на вилата им, на стотина километри от столицата, където ни чакаха родителите на Катя.        

            Позвъних на вратата на апартамента в нов, модерен квартал. Чу се лай на куче и аз се дръпнах уплашено:     
            - Не се бой!... Роки е добродушен и бързо се сприятелява – посрещна ме Катя, усмихна се и  продължи - Лае, за да ми каже, че някой е дошъл… Влез, влез!... Ще го харесаш. Голям сладур е!          
            В хола стоеше бял японски хин с големи черни очи и махаше с лапички. Трепнах и отстъпих крачка назад, а после някаква тъга се настани в погледа ми.    
            - Какво?... Не обичаш ли кучета?  - попита ме стопанката.       
            - Обичам ги, но… Тия очи ми напомниха нещо от детството ми…    
            - Някое голямо куче те е ухапало тогава и се страхуваш още? – попита ме пак тя. 
            - Неее!... Не е това!… - отвърнах, въздъхнах, седнах на дивана и започнах да разказвам. – Всяко лято бях на село при родителите на мама. Дядо беше овчар на голямо стадо. Пасеше някъде около стотина овце. Имаше първо едно бяло голямо рунтаво куче. Беше го кръстил Памук, заради козината. Не знаех каква порода е, но беше много добър пазач и все лаеше по чужди хора с лоши намерения /така казваше дядо/. С братовчед ми, който е три години по-голям от мен, го харесвахме много, но старецът не ни позволяваше да си играем с него, за да не го разглезваме… Кучето остаря и когато аз бях на десетина години, то предаде богу дух. Тогава дядо си взе едно друго - каракачанска овчарка, която кръсти Лиса. Според него приличала на лисица, но ние с братовчед ми смятахме, че е повече вълк, защото нито беше рижо, нито имаше дълга муцунка. Беше с големи черни очи и ни гледаше с умиление. Играехме си с нея много и знаехме че любовта ни е взаимна… По онова време кой знае откъде в селото се появиха много кучета – едни си намериха стопани, а други  скитаха по улиците. Едно от бездомните ухапало сина на кмета. Момчето беше разглезено и с голямо самочувствие на господарско чедо. Бяхме сигурни, че е ударило кучето или с пръчка, или с камък. Баща му, обаче, обяви уличното псе за бясно и извика специалисти от града. На следващия ден Лиса изчезна. Чудех се къде е, но не дълго. Някъде надвечер братовчед ми рече: „Ела да видим Лиса!“ „Намерили сте я?... Къде е?“- попитах развълнувана, а той ме хвана за ръката и ме поведе по улиците на селото… Стигнахме в стопанския двор, а там… Направо не  е за разправяне…       
            Млъкнах,  а в очите ми плуваха сълзи.  Катя донесе чаша вода и ми я подаде. Изчака малко да преглътна тъгата си и ме подкани да продължи. Въздъхнах, поех дълбоко въздух и бавно заговорих:     
            - Картината беше ужасяваща… Стотина кучета лежаха в едно заградено място, нахвъляни едно върху друго… Бяха мъртви… „Убили са ги с ток“ – каза братовчед ми и двамата се разтреперихме, като си представяхме случилото се… Най-отгоре на купчината беше Лиса… Имах чувството, че всички животни ни гледат и питат:“Защо?“ Големите очи на нашето куче, обаче, бяха най-изразителни… В тях се четяха и болката, и ужаса, и почудата от жестокостта на двуногите. Какво беше сторила тя? Вярно нямаше ваксини тогава за домашните любимци, но ние си я гледахме като дете и си я обичахме… Сълзите ми се стичаха по лицето и ме давеха, а аз само мълвях: „Защо?...Защо?...“ Братовчед ми ме притисна до себе си и се оправдаваше с думите:“Извинявай!... Не знаех… Съжалявам!“… Как да забравя тия очи?… Лиса вече я нямаше на този свят, а с нея и нещо скъпо си отиде… Едва влачехме краката си по пътя, сякаш носехме огромен товар със себе си. Бяхме само две деца, но се чувствахме виновни за стореното от големите… Прибрахме се вкъщи… Дворът на дядо беше опустял, а стадото му осиротяло… Баба също плачеше… Години вече не мога да погледна куче… Извинявай, Кате, но сега твоето, с тия огромни очи,  ме върна в оня злощастен ден…   
            Очите ми все още плуваха в сълзи… Треперех цялата, сякаш пред мен бяха всички погубени от човешка ръка кучета. Приятеката ми не знаеше какво да прави и как да ме успокои. Изведнъж едно езиче се плъзна по ръцете ми и аз трепнах. Роки се беше качил на дивана, без някой да разбере как и кога. Лежеше до мен, гледаше ме с големите си очи, а в тях се четеше някаква молба. Взех го и го гушнах в обятията си. Кучето въртеше доволно опашка и ближеше сълзите ми… Усмихнах се леко, а после започнах да си играя с животното и да се смея от сърце…